Ново издание за една от най-славните страници в българската военна история

Княз Владимир-Расате, син на Борис-Михаил I Покръстител и владетел на българите в края на IX век, е сред личностите, които и до днес будят разгорещени дебати сред историческата общност и публичното пространство. Причината, разбира се, е, че управлението му неизбежно се свързва с последния отпор на българското езичество срещу християнизацията на България през втората половина на IX век. В настоящата студия ще се спрем на изворите, които отправят своите тежки обвинения срещу възкресилия според тях езическите обичаи в България владетел, както и върху причините, които според поколения български историографи подтикват Расате към тези действия.

Изображение на Владимир Расате от илюстрованата поредица „История на България“ на изд. „Златното пате“, 1994 г.

На първо място в нашето изследване трябва да се спрем върху онези данни, които предхождат възшествието на Расате върху българския престол. И така, какво знаем за княза, който остава в историята на българското християнство като „черна овца“? Преди всичко нека се спрем върху името му – Расате. Смятано от години в българската историография за езическото название на този владетел, днес постепенно започва да набира поддръжници хипотезата, че Расате не е име, а просто прозвище на българския престолонаследник.

Подобно заключение се подкрепя от византийските, източнофранкските и българските източници, които споменават княза единствено като Владимир. Названието „Расате“ се упоменава в един-единствен извор – приписка към прочутото Чивидалско евангелие, в което намираме подробно описание на семейството на княз Борис I, наред с имената и семействата на българските пратеници, участвали в делегацията до римския папа Николай I през 867 г. Нов подход към тълкуванието на името „Расате“ намираме в предположението, че думата е прозвище, придобито по време на военни действия срещу сърбите за провеждането на които научаваме от извора „За управлението на империята“ на Константин Багренородни.

Според византийския василевс в хода на този конфликт, за чието датиране все още се водят спорове, Владимир предвожда български военен отряд, в съставa на който се намират и дванадесет велики боили. Предполага се, че названието „Расате“, с което той става известен впоследствие, произлиза от името на граничещата със сръбските земи българска крепост Рас, откъдето вероятно тръгва оглавявания от българския престолонаследник боен отряд.

Поверяването на военен контингент в ръцете на Расате обикновено се тълкува от историографите и като доказателство за неговото пълнолетие по време на конфликта. Това от своя страна се изтъква като аргумент в полза на твърдението, че Владимир е роден много преди акта на покръстването през 863-864 г. и за разлика от по-малкия си брат Симеон е отраснал и възпитан в духа на старите езически обичаи, които, вече като български владетел, се опитва да възроди.

Войната със сърбите за която говори в своя труд Константин Багренородни е с неясен завършек – според ромейския василевс Владимир и неговият боен отряд са пленени от силите на сръбския княз Мутимир, което в крайна сметка налага личното ангажиране на княз Борис във военните действия. Изглежда че сключеният мир все пак е бил в полза на българите, защото Константин Багренородни споменава, че Борис приема „пактон“ ( данък ) от сърбите. Вследствие на намесата на българския владетел, синът му е освободен от сръбски плен, а княз Мутимир гарантира мира чрез изпращането на знатни пленници в България.

„Непобедимата конница“ е разказ за бойния път за Първа конна дивизия и нейните безстрашни кавалеристи.

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

И така, вече разгледали някои проблематични въпроси около името и възрастта на Владимир-Расате се насочваме към момента, в който той застава начело на българската държава през 889 г. Както е известно след внушителните 37 години на управление, Борис I решава да абдикира от светския си ръководен пост и да се отдаде на духовни дела като се замонашва и оттегля в манастир. Повечето исторически източници твърдят, че оттеглянето на княза покръстител от властта е вследствие на собственото му желание за духовно уединение, въпреки че византийският философ Теофилакт Охридски споменава неизвестна тежка болест, която поваля българския владетел в края на 80-те години на IX в. и налага неговата абдикация. До този момент унаследяването на властта в България е от баща към син, като мястото на Борис на българския трон е заето от Владимир.

Преди да се задълбочим в управлението на новия владетел е уместно да отбележим някои особености на неговата фамилия в контекста на които Владимир е разглеждан и осъждан от своите съвременници. Отдадеността на новата за България християнска вяра е забележително силна в целия род на Борис и тъкмо затова враждебното отношение на княз Владимир-Расате към нея толкова ярко контрастира на фона на преклонението на роднините му към нея. От вече споменатото Чивидалско евангелие получаваме ценна информация за фамилията на Борис I и за читателя вероятно ще е интересно да научи колко много от членовете на тази фамилия решават да се посветят на духовни дела.

Според въпросния документ наследниците на българския владетел, споменати вероятно по реда на своята възраст, са Расате, Гавраил, Симеон, Яков, Пракси (Евпраксия) и Анна. И докато по-младите синове и дъщери на Борис очебийно имат старозаветни или християнски имена, престолонаследникът явно е единственият, който не променя името си, тъй като самото название „Владимир“ не е с християнски корени. Макар да не е напълно известно каква е съдбата на Гавраил и Яков, дъщерите на Борис стават отдадени християнки, като и двете се замонашват в даден етап от живота си. Доколкото може да се съди от фреските на Охридския манастир „Св. Архангел Михаил“ кръстник на една от Борисовите дъщери става самият св. Наум. Откритият през 1965 г. надгробен каменен надпис на княгиня Анна в Преслав разкрива, че тя става ктитор на две църкви и завършва живота си като монахиня.

Смята се, че към монашески живот се е насочил и един от братята на Борис на име Докс. Косвено потвърждение за подобна хипотеза някои изследователи като проф. Васил Златарски откриват в произведението на Константин Преславски „Небеса“, където българският литературен деец заявява, че бил подтикнат към написването на творбата си от „честния човек Дукс, черноризец (монах)“. Още една следа в тази насока откриваме и в названието на друг български творец от тази епоха – Тудор, черноризец Доксов. Към новата вяра се обръща и сестрата на Борис – Анна, която приема християнството още по време на своето пленничество в Константинопол преди акта на самото покръстване на българската държава да се е състоял. Както е известно самият цар Симеон преди своя възход към владетелския престол се подготвя да оглави новоизградената българска църковна институция като първосвещеник.

Руините на Голямата базилика в Плиска.

След изброяването на този пантеон от дълбоко духовни роднини на княз Владимир Расате, неговата антипатия към християнството вероятно буди недоумение. Често пъти като обяснение за действията му срещу покръстителската политика на баща му Борис I, в историческата литература са представени „тежненията“, които Владимир изпитвал към предишната вяра. Под този доста мъгляв термин, историографите обикновено намекват, че като най-възрастен от наследниците на Борис той става съзнателен свидетел на жертвите, които баща му прави в името на покръстването на българския народ, включително безмилостната екзекуция на 52-та болярски рода, които му се противопоставят. Кръвта, платена за възцаряването на мирната религия, може би е преследвала бъдещия владетел до момента на неговия възход на престола.

Домашните български източници дават изключително завоалирани данни за управлението на княз Владимир до 893 г. Всъщност по-голямата част от официалните книжовни паметници, като поменици на владетели, синодици и пр., въобще не споменават името на „княза-отстъпник“, сякаш за техните автори той никога не е съществувал. Макар и индиректно все пак има извори, които загатват за гонения срещу християните и вярата им в България, отнасящи се вероятно до управлението на княз Владимир. Такъв източник например е 43-тата беседа на „Учително евангелие“ на Константин Преславски според която трябва:

„…да славим Бога, без да се боим от царя, без да се свеним от князете, нито да се срамуваме от велможите, но дори и ако ни заплашва гонение, ако предстоят мъки, ако насилие ни притиска, да не се боим и да не се отлъчваме от Неговата любов, но с дръзновение да проповядваме и да му се молим… Да си спомним и светите мъченици – не бяха ли всички от нашия род, не предадоха ли телата си на мъка: на огън, зверове, на смърт, за да не отпаднат от любовта му, за да не се отрекат от него. Нека и ние да го обичаме, без да отстъпваме….“. Въпросната творба е написана именно по време на управлението на княз Владимир.  

Далеч не толкова дискретен в своите обвинения е латинския абат Регинон, чийто сведения са един от най-често цитираните източници за управлението на Владимир Расате и неговата антихристиянска политика:

„Между това неговият (на Борис) син, когото той поставил за крал и който далеч отстъпвал на баща си по ревност и деятелност, почнал да върши грабежи, да прекарва времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди.“

След подобно красноречиво описание на средновековния хронист не му е било никак трудно да извика в читателското въображение сцената на страховита вакханалия, съпътствала управлението на княз Владимир и да представи неговата личност като същински втори владетел на Содом. Въпросът, разбира се е, доколко подобна представа би отговаряла на истината? На първо място е силно неясен начинът, по който според абат Регинон князът се е заел „с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди“.

Едва ли можем да смятаме, че Владимир Расате е свикал някакъв събор на който да заклейми новата религия и да върне старата вяра, защото подобно нещо не би убягнало на тогавашните летописци и би било упоменато надлежно. Като логично се налага заключението, че Расате не се е стремял пряко да върне България към езичеството, а вероятно е създавал обструкции за продължаващото покръстване на българите.

Както е известно, цялостната християнизация на България е процес, измерващ се в десетилетия в своята продължителност и дори в края на IX в., както е споменавано в житията на св. Климент Охридски и св. Наум, все още в българската държава имало общности, които тепърва трябвало да бъдат приобщени. Въпреки сведенията на някои по-късни извори, че Расате започва изграждането на нови езически капища, подобни твърдения не намират подкрепа в археологическите проучвания на територията на столицата Плиска.

Крал Арнулф, владетел на Източнофранкското (Немското) кралство, херцог на Каринтия и Свещен Римски император.

Като цяло всички по-късни извори по темата се базират единствено на хрониката на абат Регинон. С оглед на археологическите находки и историческите сведения далеч по-вероятно е князът да се противопоставял не толкова на християнството, колкото на едни от неговите разпространители в България – византийското духовенство. В подкрепа на подобна хипотеза бихме могли да посочим завоя в българската външна политика, насочен към сближаване с Източнофранкското (Немското) кралство и участието му в антивеликоморавската коалиция на крал Арнулф.

През 892 г., с благословията на папа Формоза, Арнулф начело на голяма войска от франки, алемани, баварци и маджари нахлува на територията на Великоморавия, където нанася поредица от тежки поражения на великоморавския владетел Светополк. През септември същата година кралят изпраща делегати при княз Владимир, чиято цел е да привлекат българския владетел към коалицията и да затвърдят добросъседските взаимоотношения между двете държави. Според Фулденските анали пратениците достигат безпрепятствено българските земи през територията на Хърватско и са радушно и благосклонно приети от Расате.

Вследствие на немското пратеничество е оформен съюзен българо-немски пакт, насочен срещу Великоморавия. Наред с обещанието за военна помощ, княз Владимир се съгласил и с поставянето на търговски рестрикции на българския износ към великоморавското княжество, което се лишавало от каменната сол, добивана в контролираните от българите солни мини в Карпатите. Паралелно с протичащото сближаване между България и Немското кралство се охлаждали отношенията между българската държава и Византия. За Източната Римска империя едва ли е било приемливо усилването на немското влияние в България, зад което стояли интересите на влиятелния папа Формоза. Можем само да предполагаме дали „дълбокият мир“ сключен от Борис с Византия през 863 г. е щял да устои на обтягането на отношенията между двете държави. Едва няколко месеца след сключването на българо-немския договор обаче, през есента на 893 г. се случило нещо, описано красноречиво от абат Регинон:

Когато баща му (Борис) узнал това (възраждането на езичеството от Владимир), възпламенен от силен гняв, свалил монашеската дреха, отново препасал военния пояс, облякъл царските дрехи и като взел със себе си тия, които се бояли от Бога, опълчил се срещу сина си. Скоро без особено затруднение той го заловил, извадил му очите и го пратил в затвора…“

Папа Формоза

Причините за внезапната и решителна намеса на абдикиралия Борис в светските дела на българската държава са дебатирани обстойно в българската историография. Естествено, средновековните хронисти определят като водеща религиозната ревност на бившия владетел, но по-всяка вероятност Борис съвсем не е бил така неосведомен за случващото се в България, че да са му били нужни цели четири години за да пристъпи към действие. По-вероятно е намесата му да е била продиктувана от съображения от по-светски характер, свързани с изместването на курса на българската външна политика към сближение с Немското кралство.

Така или иначе, след пряк сблъсък със собствения си син, Борис свиква събор, на който определя съдбата на България за следващото столетие. На първо място, променяйки изначалния закон за унаследяване от баща на син, Борис повелява престолонаследието да става и от брат на брат. След като сваля от трона непокорния си син Владимир, Борис обявява за нов български владетел Симеон. Възпитан и израснал в духа на новата вяра, получил византийско образование и пребивавал в Константинопол години наред, Симеон на пръв поглед бил перфектният избор за съхранението на мира с Византийската империя и опазването на покръстителското дело.

Иронията, че скоро след възхода на новия владетел върху българския престол, Византия намира в негово лице един от най-свирепите си и непримирими врагове не е подмината от историята. След като съборът постановил и преместването на столицата от Плиска в Преслав, Първата Българска държава окончателно скъсвала с всички свои езически корени, пристъпвайки в зората на следващото столетие под знамената на новия Златен век.

Приключвайки с държавните дела на великия събор, Борис отново се връща към своето духовно уединение. Смъртта на княза-покръстител е засвидетелствана до година, месец и дори ден от седмицата, което е голяма рядкост сред данните, с които историографията разполага за други български владетели. Тази биографична справка дължим на вече споменатия Тудор, черноризец Доксов:

В годината 907 на 2 май в събота вечерта почина божият раб, бащата на княз Симеон, живеещ в чистата вяра и правоверното изповедание на нашия Господ Исус Христос. Това бе великият, честният и благоверният наш господар, княз български, на име Борис, чието християнско име бе Михаил. В името на Отца и Сина и Светия дух – амин!“

А какво станало с Владимир-Расате, князът отстъпник, владетелят, който според редица хронисти и източници за малко не върнал новопокръстения български народ към езичеството? След ослепяването и затварянето му сигурните данни за него свършват. Естествено, чисто хипотетично бихме могли да изведем от българската история друг подобен пример в който престолонаследникът е лишен от трона за сметка на по-младия син.

Такъв е случаят с Енравота, синът на Омуртаг, който заради вярата си в християнския Бог е затворен и владетел на България става Маламир. Както е известно Маламир дава на брат си прост избор – да се откаже от вярванията си или да бъде екзекутиран. Избирайки втората опция Енравота става първият български християнски светец-мъченик. Не е нереалистично да предположим, че след овластяването си Симеон дава същия избор на по-големия си брат. А предвид на факта, че Владимир Расате изчезва от историческите извори след своето затварянето говори, че изходът за него е бил подобен на този на Енравота.

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Княз Владимир Расате – владетелят, чието име българските извори не споменаха
4.5 от общо 39 глас(а)
Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

1 коментар

  1. Те не са били князе, също като Аспарух, когото монасите също наричат княз. Това не българска а славянска титла. България става княжество чак при Батемберг. Расате не е прякор а изкривено рождено име, Хурсат, кръстен на алп Хурса( Хърс при славяните), град Разград е увековечил това име. Той бил заточен или изпратен в родовия си замък край днешния Разград, с.Владимирово, което също носи неговото име. И днес още е жива легендата за “ Извора на слепеца“.
    Имал повече жени, кръстителя на Русия и той имал, не спазвал Богородичните пости а отбелязвал стари народни праници с големи софри, това не връщане на старата вяра… Но е повод за обвинениеи посегателство и то не от баща му а от гръцкото духовенство. А причината е защото сменил политиката, тя станала антивизантийска и антиславянска. Да се предава властта от брат на брат не е измислено от Борис а има дори правен институт на „съцарствие“ установен още от Аспарух.Тервел и брат му Айяр( “ неизвестния владетел“ от именника) са били съцаре и са управлявали един след друг. Крум и Кардам също са братя.

Отговор