Родопа планина носи своята необяснима енергия, която се предава на всеки, посетил я. Хората са топлосърдечни, историите – завладяващи, а атмосферата те кара да се чувстваш у дома, още щом стъпиш в пределите ѝ. Песните на Родопите обаче носят в себе си една тъга, тежест, която няма как да не бъде усетена.

Безспорно песента, прославила планината, е  „Излел е Дельо хайдутин”, но онази, която е определяна за неин химн е съвсем друга.

Корените на легендата за произхода на „Бела съм, бела, юначе” откриваме в тъмните времена, когато еничарският корпус на Османската империя е в разцвета си, а българите са принудени да бъдат гурбетчии, за да изхранват семействата си. В онези времена най-страшното за родопските земи било хората да бъдат потурчени, а селата – опожарени.

Преданието разказва за едно от многото родопски села, в които на пролет мъжете тръгвали с овцете си към Беломорието на гурбет, оставяйки жените и децата си сами. Така един ден, с по-възрастните от селото поел по дългия път и млад момък, който мечтаел да събере зестра, с която да може да поиска любимата си от родителите ѝ. Те винаги били двамата на мегдана, хващали се заедно на хорото и копнеели за деня, в който любовта им щяла да прерасне в многодетно семейство.

Това, което те не подозирали обаче било, че в гората наблизо имало башибузуци, които само чакали селото да опустее от мъжете, за да го разграбят и да осквернят жените. За щастие, една възрастна и съобразителна жена ги забелязала и събрала всички моми. Завела ги високо в планината на връх Карлък (дн. Орфей), където ги скрила в една пещера. Там начернила лицата им с въглен и ги облякла в овчи кожи. Така красивите девойки заприличали на диви хора и щели да бъдат предпазени от заплахата, която била надвиснала над домовете им.

По този начин минавали дни и седмици. Възрастната жена носела в пещерата храна и се грижела за момичетата, докато дошъл денят, в който техните близки се завърнали от гурбет. Когато обаче те отишли при любимите си, били отблъснати от техните вид и мирис. Всички побягнали от дивите жени с изключение на един. Един момък стоял на входа на пещерата и се взирал в очите им с надеждата да познае своята любима, за която не спирал да мисли през времето, в което те били разделени. В един миг неговият поглед се спрял на две очи, в които се таели също толкова любов и надежда. Тогава девойката пристъпила напред, изтрила лицето си и запяла:

Бела съм, бела, юначе

Бела съм, бела, юначе,
цела съм светан йогрела.
Един бе Карлък останал
и той не щеше остана, /2/
ам беше в могла потънал.
В моглона нищо немаше,
сал едно вакло овчарче. /2/
и едно бело момиче.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Легендата за произхода на родопския химн „Бела съм, бела, юначе”
4.4 от общо 49 глас(а)
Георгия Кинева
Георгия Кинева е родена в Хасково и е завършила ГПЧЕ „Проф. д-р Асен Златаров” с профил английски с испански език. Обича да запълва времето си, четейки за историята на страната ни, като най- голям интерес за нея представляват непознатите за широката публика личности и събития. В търсенето им, често пътува и преоткрива кътчета от Родината. Стажант в "Българска история" от октомври 2016 година.

Отговор