В края на XIII и началото на XIV в. Византия се намирала в тежко състояние. Славната някога империя изпитвала сериозни финансови затруднения, военните ѝ сили намалели значително, а неприятелите по границите били многобройни. Точно тогава в малоазийските ѝ владения нахлула нова вълна от турски племена. За да се справи с поредната опасност от изток, василевсът решил да потърси помощта на чуждестранни наемници. Използваните в миналото варяги не били достатъчни, а и те охранявали двореца и императора. Затова Андроник II се обърнал към аланите. Те пристигнали от България с обещанието, че ще получат земи за заселване в империята. Василевсът ги изпратил заедно с жените и децата им в Мала Азия с надеждата, че тези 8 000 – 10 000 воини ще спрат турското настъпление. Обединената византийско-аланска войска обаче била разбита и много от аланите потърсили убежище от другата страна на Проливите.

В онзи критичен момент в Константинопол се появили пратеници на една от най-известните наемни армии тогава – т. нар. Каталанска компания. Участвала в няколко конфликта в Южна Европа, тя се покрила със славата на изключително ефикасна бойна единица. Нейните воини били пословични с бойните си умения и тактическата си дисциплина. Повечето от тях произхождали от Каталуния и затова наемната войска била наречена Каталанска. Сред тях обаче имало и наварци, арагонци, балеарци, бойци от Южна Франция (Лангедок) и Южна Италия.

Благородниците и рицарите в редиците на Каталанската компания били малцина и нейната сила на бойното поле се дължала най-вече на прочутите ѝ пехотинци – алмугаварите. Те представлявали погранични бойци от Каталуния, Арагон и Кастилия, придобили бойния си опит от многобройните кампании срещу мюсюлманите на Пиренеите. Името им произхождало от арабски: al-mugawir – този, който извършва нападения, набези. Леко снаряжени, но изкусни в използването на различни оръжия и всякакви бойни похвати, те били способни да обърнат в бягство арабската конница и пехота. В същата степен успешно воювали и срещу тежковъоръжени рицари. „Побеждаваш или умираш” – това бил бойният девиз на алмугаварите.

През втората половина на XIII в. каталаните били използвани главно от арагонските и сицилианските владетели във войните им срещу мюсюлманите в Иберия, срещу Франция и Неаполитанското кралство. През 1302 г. в Калтабелота бил подписан мир между неаполитанския владетел Шарл II д’Анжу и сицилианския крал Федерико III, на чиято страна се сражавали каталаните. Договорът сложил край на войната и прочутите наемници останали без препитание.

Роже дьо Флор

Свикнали с авантюристичния живот на наемници, каталаните не можели да живеят в мир. Това, от което се нуждаели, било приключения и високо заплащане, по възможност придружено с плячка. Именно такова препитание им било осигурено от техния водач Роже дьо Флор. Останал отрано без баща, малкият Роже започнал кариерата си като моряк на кораб, принадлежащ на прочутия Орден на тамплиерите. Вече като рицар от Ордена, той спасил много жени и деца от благороден произход, както и значително богатство, от падналата в мюсюлмански ръце Акра (последната християнска крепост в Палестина). Роже обаче си присвоил част от това богатство и бил осъден от Ордена. След като напуснал редиците му, без да върне парите, той се отдал на корсарски начин на живот, а по-късно станал наемник при сицилианския крал Федерико III.

Осведомен за безисходното положение на Византия след неуспеха с аланите, Роже дьо Флор изпратил пратеници в Константинопол, за да предложи услугите си. Запознат с бойната им слава, Андроник II възложил надеждите си именно на каталаните. Императорът сключил договор, според който Роже дьо Флор получил титлата велик дукс, ръката на императорската племенница Мария Асенина (дъщеря на избягалия български цар Иван III Асен) и авансова сума в размер на четиримесечната заплата за всеки от войниците си.

Каталаните пристигнали в Константинопол през есента на 1303 г. Най-сигурният източник на информация за наемниците – Рамон Мунтанер, сам участник в похода, посочва, че те наброявали 1 500 конници, 4 000 пехотинци и 1000 моряци, без да се броят гребците по галерите. Много от тях дошли заедно с жените, децата и любовниците си.

Със с идването си във византийската столица наемниците показали на какво са способни и какво могат да очакват от тях ромеите. Преди да напусне Сицилия, Роже дьо Флор взел назаем 20 000 хиперпери от генуезците в Пера, за да екипира корабите си. Той определил за попечител василевса. Когато каталаните дошли в Константинопол, генуезците си поискали парите и преди Андроник II да успее да се намеси и потуши зараждащия се конфликт, между тях избухнала свада, която прераснала в истинска улична война. Иберийците избили почти 3000 генуезци. С много усилия императорът успял да спре каталаните да не разграбят и опустошат генуезкия квартал Пера.

Малко след това наемниците преминали в Мала Азия. При п-в Артаки (дн. Кизик) те атакували турците и им нанесли поражение, избивайки всички мъже. Жените и децата им били пленени и откарани във византийската столица. Продължаването на военната кампания обаче не се осъществило, тъй като започнала зимата, паднал голям сняг и иберийците решили да изчакат настъпването на пролетта.

 

На следващата година Каталанската компания, подсилена от малки византийски и алански части, се насочила към обсадения от турците град Филаделфия (дн. Алашехир). При град Герме те разбили турска войска (от бейлика Гермиян). След това, на един ден път от Филаделфия, близо до крепостта Авлак, каталаните нанесли ново тежко поражение на по-многобройната мюсюлманска армия, събрана от бейлиците Сарухан и Айдън. Щом деблокирали града, християните започнали да завладяват съседните градове и крепости. В средата на август 1304 г. край град Тир (дн. Торбалъ) каталаните отново разбили турците и сложили ръка на нови територии. Успешните им действия довели до освобождаването на почти цяла Западна Мала Азия, но едновременно с това се появили търкания между наемниците и византийците.

Каталаните започнали да грабят местното християнско население дори в освободените от тях градове, оправдавайки се, че византийците не изпълнявали задълженията си и бавели плащанията си. По море флотът им плячкосвал както крайбрежията на мюсюлманските бейлици, така и византийските острови. Накрая дори се стигнало до обсадата на византийската крепост Магнезия (Маниса), тъй като местните гърци въстанали срещу каталанския гарнизон.

По същото време (лятото на 1304 г.) българският цар Теодор Светослав нахлул във византийска Тракия и при река Скафида (дн. Факийска река) нанесъл поражение на ромейската войска. След победата той настъпил към Адрианопол (Одрин) и подложил на опустошение областта. Заради действията му императорът извикал Роже дьо Флор на Балканите. Поставил му задача да вземе най-храбрите от своите хора и да помогне на Михаил IX (първороден син и съимператор на Андроник ІІ) във войната му срещу българите. Вместо това, каталаните се настанили в Галиполи и прекарали зимата на 1304 – 1305 в града и околностите му, като продължили да тормозят местното население.

Василевсът сключил временно примирие с Теодор Светослав и за да обуздае наемниците, дал титлата велик дук на един от каталанските лидери Беренге д’Ентенса и кесарско достойнство на Роже дьо Флор. Въпреки това, отношенията между империята и алмугаварите се обтегнали още повече и византийците решили да ликвидират предводителя им, надявайки се, че без лидер наемниците ще сложат оръжие. В края на април 1305 г. Роже бил убит в Адрианопол (Одрин) по заповед на съимператора Михаил IX. Оттук насетне Византия и нейните западни наемници се намирали в състояние на открита война.

Печат на военната част на каталаните

Каталаните избрали за свой нов водач Бернат де Рокафорт и разбили армията на съимператора Михаил IX в две последователни битки. За кратко време те навлезли и в българска територия, където нанесли тежко поражение на потърсилите в нея убежище алани, убили вожда им Георги (Гиргон) и награбили голяма плячка. Византийците се обърнали за помощ към генуезците, които имали стари сметки за уреждане с каталаните, но и тяхната помощ се оказала недостатъчна. При Галиполи италианците били разбити. За две години наемниците подложили на тотално опустошение Тракия и само силно укрепените големи градове останали във византийски ръце. Ето какво пише Мунтанер за живота им в областта:

„И всички бяха богати и задоволени, така че нищо не засяваха, нито обработваха, нито копаеха лозята, нито ги подрязваха…. А набезите, които се правеха, бяха тъй благодатни, че едва ли човек би могъл да си ги представи и ако вземе да ви разказва, няма да му стигне животът да ги опише.“

Решен да се възползва от каталаните, българският цар изпратил пратеници при техния водач и му предложил съюз за съвместно воюване срещу ромеите. Той трябвало да бъде скрепен с брак между сестрата на царя (бивша съпруга на убития хан Чака) и Рокафорт. Според византийския историк Пахимер, Рокафорт приел предложението, но липсва информация за по-нататъшни общи действия срещу империята. Напротив, през 1307 г. Теодор Светослав сключил договор с Византия, което сложило край на войната между тях.

След като се награбили в Тракия, подсилени с малка турска военна част, наемниците се отправили към Македония, подлагайки на опустошение земите, през които преминавали. След неуспеха си да превземат Солун, те се насочили към Тесалия. На няколко пъти европейски владетели се опитали да ги оглавят и използват за собствените си политически цели, но никой не успял да го стори. През 1310 г., в края на похода си, каталаните били наети от Готие дьо Бриен, херцог на Атина. За шест месеца те се справили с противниците му.

Бързият успех замаял главата на дьо Бриен и той решил да се отърве от опасните наемници. Иберийците обаче отказали да напуснат херцогството и решили по военен път да се сдобият със земя, на която да се заселят. Като баюл на франкска Морея, дьо Бриен извикал на помощ, освен всичките си васали, много от латинските рицари, намиращи се в Пелопонес. И те обаче се оказали недостатъчни. На 15 март 1311 г. морейската армия претърпяла катастрофално поражение. След битката наемниците завладяли без усилия Атинското херцогство и  задържали властта си в него до 1388 г.

Действията на прочутите наемници ясно показали, че в началото на XIV в. експанзията на турските бейлици в Мала Азия можела да бъде спряна. Победите на каталаните, нанесени срещу по-многобройните мюсюлмански войски в Западна Мала Азия, и разгромяването само за няколко месеца на турските бейлици Караси, Гермиян, Айдън и Ментеше доказали, че една средна по големина (за онова време), добре подготвена и дисциплинирана военна сила била в състояние да се справи с турската опасност.

Империята не разполагала с такава сила и трябвало да прибягва до наемането на чуждестранни воини. Това обаче криело сериозни рискове, особено когато хазната била празна. Наемната войска представлявала самостоятелно военно тяло със съмнителна лоялност към императора, която всеки момент можела да се обърне срещу него, в случай че той не плати, както и станало. Така, вместо да затвърди властта си в Мала Азия и да ликвидира турската опасност, империята загубила твърде скоро новоосвободените земи и понесла значителни опустошения от наемниците в балканските си територии. В крайна сметка намесата на каталаните причинила още по-големи неприятности и вреди на Византия.

Автор: Д-р Никола Дюлгеров

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Каталаните – пропиляната възможност
4.5 от общо 23 глас(а)
Българска история
От създаването си до днес „Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ. Нашата мисия е да достигнем до всички, които проявяват интерес към науката, а с приоритет е подрастващото поколение.

Отговор