Четиринадесетото столетие е може би един от най-любопитните и будещи интерес сред историографите периоди от развитието на българската държава, което вероятно се дължи на многобройните превратности, с които е характерен неговият ход. Чумни епидемии, дворцови метежи, вражески нашествия и задаващата се тъмна сянка на османското завоевание са само част от събитията променящи облика на Балканите и даващи път за изява на нови играчи на политическата сцена.

За България това е векът на Срацимировците – могъщата династия, водеща произхода си с куманския род на Тертеровците, и великата династия на Асеневците. На страниците на „Българска история“, вече са били проследявани политическите изяви на много от по-изтъкнатите представители на Срацимировците – като Елена Българска, Иван Срацимир, Иван Шишман, Константин II, Фружин, Александър Шишман и др., но сред тях липсва един, едно последно парче от пъзела, за да добием цялостна представа за политическата мозайка на Балканите през XIV в. Става дума, разбира се, за Иван Александър – име многократно провокирало разпалени спорове и противоречия сред болшинството български читатели.

Портрет на Иван Александър в Лондонското евангелие

За някои владетелят на Второто българско царство е виждан като причината за упадъка на българската държавност и виновника за разкола на България. Други приписват на властването на Иван Александър качествата на истински втори Златен век за българските култура и политическо могъщество, своеобразен апотеоз на развитието на Средновековна България.

Историята има своите начини да предизвиква и отсява неопитните владетели, които обикновено завършват живота си с насилствена смърт, предшествана от кратко управление. Иван Александър, от друга страна, се нарежда сред малцината български владетели с най-продължителен период на властване – цели четиридесет години – отстъпвайки единствено на цар Петър I. В настоящата студия ще се спрем на постиженията на Иван Александър в политическите игри и може би на някои от причините, които го превръщат в известната ни от учебниците по история фигура, изтъкана от противоречия.

С възшествието си на престола през 1331 г., след успешния преврат срещу племенника си Иван Стефан, Александър се ползвал с одобрението на болярското съсловие и подкрепата на армията. Пред стабилността на властта му обаче стояли три големи пречки, които заплашвали да превърнат управлението му в поредната бележка под линията на страниците на българската история.

На запад набиращото сили сръбско кралство с неудоволствие отчело детронирането на протежирания от тях Иван Стефан от българския престол и новият български суверен нетърпеливо очаквал техния ход.

На север вуйчото на Иван Александър – Белаур, отказал да признае властта на своя племенник и се укрепил с привържениците си в силната Видинска крепост, където се отдал на кроежи не много по-различни от тези, които самият Иван Александър осъществил за сметка на собствения си племенник.

И накрая, на юг пред българските граници се струпвали войските на стар враг в лицето на Византия, чийто император Андроник III видял в несигурността, обикновено съпътстваща възшествието на нов владетел удобната възможност да отнеме от българските земи редица тракийски крепости.

Стефан Душан, автор Дарко Стоянович

Иван Александър съумял сравнително бързо да се справи със заплахата от Сърбия – непосредствено след неговото възцаряване Сърбия също имала нов крал – енергичния и амбициозен Стефан Душан. Българският суверен си гарантирал неговата подкрепа, като му предложил за съпруга сестра си Елена, жената, чиято съдба ѝ била отредила много по-голяма роля от тази на обикновен гарант за мир. Всъщност в привидно безобидния миротворски жест на Иван Александър, някои изследователи са склонни да съзират полагането на основите на план за налагането на българското влияние на Балканите, толкова амбициозен и сложен, че изпълнението му не се измервало в години, а в десетилетия. На това обаче ще се спрем по-късно. След като си гарантира спокойствие на западната граница, Иван Александър насочва към владенията на вуйчо си във Видин татарски наемници, които да го държат зает, а самият цар оглавява българската войска в поход срещу силите на Андроник в Тракия. Численото превъзходство било в полза на българите и Александър си върнал с относителна лекота загубените от византийците градове – Дъбилин (Ямбол), Русокастро, Айтос и др. Неговото настъпление било спряно от пресрещналата го ромейска войска, която обаче не горяла от желание да влезе в бой с българите.

Иван Александър също протакал, защото планирал неприятна изненада на византийците, чието изпълнение обаче все още подготвял. Затова започнал преговори с Андроник, като посочил на императора, че „искащият власт не трябва да си служи с празни думи, а с оръжие“, с което явно се опитвал да провокира василевсa в необмислена атака. Андроник обаче респектиран от българската численост не се поддал на манипулацията и предпочел да направи някои отстъпки, вместо да рискува въоръжените си сили. Когато била постигната договорка и изглеждало, че конфликтът ще се реши безкръвно, обаче към българския стан се присъединили 3000 татарски наемници – изненадата, която готвел Иван Александър на византийците. Подготвящите се да отстъпват ромеи били хванати напълно неподготвени от мълниеносната атака на българските сили и на 18 юли 1331 г., Иван Александър постигнал първата си решителна военна победа като български цар. Между българския суверен и Андроник била сключена мирна спогодба, която признавала българските завоевания, а като гарант за мира се явявала дъщерята на ромейския василевс Мария, която встъпила в брак с българския престолонаследник и най-голям син на Александър – Михаил.

Същевременно възвърнатите земи в Тракия били връчени като апанаж (феодално владение – б. ред.) от българския цар на племенника му Шишман, за което говори един каменен надпис, открит в Ямбол през 1884 г. Съдбата на новото владение и владетеля му не ни се разкриват от достигналите до нас извори, но можем да предполагаме, че то става жертва на опустошителните османски набези в Тракия в хода на византийската гражданска война от 40-те години на XIV в. При все това, самото му създаване говори в подкрепа на предпочитаната от Иван Александър политика на непотизъм или споделен суверенитет, стремейки се да покрие цялата държавна територия с власт, упражнявана директно от неговата фамилия. След като ликвидира и опастността от Византия, българският суверен най-накрая има възможността да насочи вниманието си и към непокорството на вуйчо си Белаур, който все още се бунтувал във Видин.

Битката при Русокастро, 18 юли 1331 г.

Постигнатите вече победи на бойното поле подхранвали самочувствието на Иван Александър и доверието на армията в него като предводител. Трудно е да се каже кога започва наказателния поход срещу Видин, но по всичко изглежда, че укрепения характер на твърдините на Белаур не способства за незабавното разрешение на българската междуособна война в полза на Александър.

Всъщност можем да твърдим, че конфликтът се проточва за цели пет години, като според изворите през 1336 г., българският цар нахлул с голяма войска „в Бдин, цялото Подунавие, даже и до Морава“. Този източник ни подсказва сериозна подготовка и действително след посочената година, името на Белаур изчезва от историческите хроники. Имайки предвид безкомпромисния начин, по който Иван Александър преследвал враговете на своята власт, едва ли можем да смятаме, че Белаур е получил милост от племенника си и се е отървал с живота си.

От достигналите до нас сведения за Иван Александър, можем да заключим, че дори и държавните граници не спирали българския цар в желанието му да унищожи своите политически противници, както бившата търновска царица Анна Неда бързо се убеждава. Намерила убежище в Дубровник след преврата на Иван Александър, тя скоро е споходена от делегати на сръбския крал Стефан Душан, убеден от зет си да изиска изгонването на някогашната царица от крайморската република.

На същото добронамерено отношение от страна на Александър се радва и племенника му Шишман, който, като един от синовете на Анна Неда, предявява претенции към българския престол от безопасното си убежище в Константинопол. Там разчита на подкрепата на великия доместик и бъдещ император Йоан Кантакузин, който не скрива амбициите си да постави марионетен владетел на българския трон. На заплахите на Кантакузин, че византийският флот ще нападне българските черноморски и дунавски пристанища и ще отведе Шишман във Видин, българският цар отвръща с пълна мобилизация на българските войски.

За кратко новият династичен сблъсък изглежда неизбежен. Сянката на войната, надвиснала над България, обаче се разсейва, отчасти след като Кантакузин оттегля подкрепата си към Шишман и отчасти поради факта, че българските дипломати вече не изискват принцът в изгнание да им бъде предаден. Главната причина за разрешаването на кризата обаче била назряването на новия конфликт на полуострова, който щял да оплете в политическите си мрежи всички държави на Балканите. Започвала византийската гражданска война в която Кантакузин се стремял да отнеме властта над империята от императрицата-регент Анна Савойска. Кантакузин обаче никога не забравил дипломатическия скандал предизвикан от Иван Александър. И никога не простил.

Софийският песнивец (1337)

Многобройните победи на българския цар в края на първото десетилетие на неговото властване били ознаменувани със съставянето на известния Софийски Песнивец – похвално слово, поръчано от самия Иван Александър, в което българският суверен бил описан като „най-православния между всички, старейшина и военачалник и крепък в битки, любезен и благоприветлив, руменодоброзрачен и красив на вид“. Авторът не пестял хвалебствия по отношение на покровителя си, сравнявайки го дори с Александър Велики, както можем да се убедим от следващите редове:

По своята военна мощ той ми изглежда като втори древен Александър. Така и този отначало много градове превзе с крепкост и мъжество. Такъв се яви сред нас великият Иван Александър, който царува над всички българи, който се прояви в големи и усилни битки и мощно низложи гръцкия цар, и когато този се скиташе го хвана в ръцете си и превзе укрепени градове; Несебър и цяло Поморие с Романия, така също Бдин и цялото Подунавие, даже и до Морава. И като хвана с ръце всички свои врагове, подложи ги под нозете си и установи крепка тишина във вселената.

Несъмнено, дори и след столетия, едно подобно описание на постиженията на Александър впечатлява, дори и при положение, че българският цар сам бил поръчал изготвянето му. Макар България да е имала доста по-голяма територия в по-ранни периоди, все пак е цяло достижение за владетеля да постигне направеното от него в условията на феодално раздробяване, което протичало с пълна сила на Балканите през тези години. От друга страна, придобиването на „цялото Поморие с Романия“ дава на Иван Александър контрол над земи със значително гръцко население. Това му позволява, към официалната си титла като „В Христа Бога благоверен цар и самодържец на всички българи“, той да добави и титуларния етноним „и гърци“, с което възстановява блясъка на титлата на българските царе от времето на Иван Асен II.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ…

Реклама

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Иван Александър – история за величие и падение
4.9 от общо 16 глас(а)
Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

Остави коментар