Четиринадесетото столетие е може би един от най-любопитните и будещи интерес сред историците периоди от развитието на българската държава, което вероятно се дължи на многобройните превратности, с които е характерен неговият ход. Чумни епидемии, дворцови метежи, вражески нашествия и задаващата се тъмна сянка на османското завоевание са само част от събитията променящи облика на Балканите и даващи път за изява на нови играчи на политическата сцена.

За България това е векът на Срацимировците – могъщата династия, водеща произхода си с куманския род на Тертеровците, и великата династия на Асеневците. На страниците на „Българска история“, вече са били проследявани политическите изяви на много от по-изтъкнатите представители на Срацимировците – като Елена Българска, Иван Срацимир, Иван Шишман, Константин II, Фружин, Александър Шишман и др., но сред тях липсва един, едно последно парче от пъзела, за да добием цялостна представа за политическата мозайка на Балканите през XIV в. Става дума, разбира се, за Иван Александър – име, многократно провокирало разпалени спорове и противоречия сред болшинството български читатели.

Портрет на Иван Александър в Лондонското евангелие

За някои владетелят на Второто българско царство е виждан като причината за упадъка на българската държавност и виновника за разкола на страната. Други приписват на властването на Иван Александър качествата на истински втори Златен век на култура и политическо могъщество, своеобразен апотеоз на развитието на Средновековна България.

Историята има своите начини да предизвиква и отсява неопитните владетели, които обикновено завършват живота си с насилствена смърт, предшествана от кратко управление. Иван Александър, от друга страна, се нарежда сред малцината български владетели с най-продължителен период на властване – цели четиридесет години – отстъпвайки единствено на цар Петър I. Ще се спрем на постиженията на Иван Александър в политическите игри и може би на някои от причините, които го превръщат в известната ни от учебниците по история фигура, изтъкана от противоречия.

С възшествието си на престола през 1331 година, след успешния преврат срещу племенника си Иван Стефан, Александър се ползвал с одобрението на болярското съсловие и подкрепата на армията. Пред стабилността на властта му обаче стояли три големи пречки, които заплашвали да превърнат управлението му в поредната бележка под линията на страниците на българската история.

На запад набиращото сили сръбско кралство с неудоволствие отчело детронирането на протежирания от тях Иван Стефан от българския престол и новият български суверен нетърпеливо очаквал техния ход.

На север вуйчото на Иван Александър – Белаур, отказал да признае властта на своя племенник и се укрепил с привържениците си в силната Видинска крепост, където се отдал на кроежи не много по-различни от тези, които самият Иван Александър осъществил за сметка на собствения си племенник.

И накрая, на юг пред българските граници се струпвали войските на стар враг в лицето на Византия, чийто император Андроник III видял в несигурността, обикновено съпътстваща възшествието на нов владетел удобната възможност да отнеме от българските земи редица тракийски крепости.

Стефан Душан, автор Дарко Стоянович

Иван Александър съумял сравнително бързо да се справи със заплахата от Сърбия. Непосредствено след неговото възцаряване тя също имала нов крал – енергичния и амбициозен Стефан Душан. Българският суверен си гарантирал неговата подкрепа, като му предложил за съпруга сестра си Елена, жената, чиято съдба отредила много по-голяма роля от тази на обикновен гарант за мир. Всъщност в привидно безобидния миротворчески жест на Иван Александър, някои изследователи са склонни да съзират полагането на основите на план за налагането на българското влияние на Балканите, толкова амбициозен и сложен, че изпълнението му не се измервало в години, а в десетилетия. На това обаче ще се спрем по-късно. След като си гарантира спокойствие на западната граница, Иван Александър насочва към владенията на вуйчо си във Видин татарски наемници, които да го държат зает, а самият цар оглавява българската войска в поход срещу силите на Андроник в Тракия. Численото превъзходство било в полза на българите и Александър си върнал с относителна лекота загубените от византийците градове – Дъбилин (Ямбол), Русокастро, Айтос и др. Неговото настъпление е спряно от пресрещналата го ромейска войска, която обаче не горяла от желание да влезе в бой с българите.

Иван Александър също протака, защото планира неприятна изненада за византийците, чието изпълнение обаче все още подготвя. Затова започва преговори с Андроник, като сочи на императора, че „искащият власт не трябва да си служи с празни думи, а с оръжие“, с което явно се опитва да провокира василевсa в необмислена атака. Андроник обаче, респектиран от българската численост, не се поддава на манипулацията и предпочита да направи някои отстъпки, вместо да рискува въоръжените си сили. Когато е постигната договорка и изглежда, че конфликтът ще се реши безкръвно, към българския стан се присъединяват 3000 татарски наемници – изненадата, която готви Иван Александър на византийците. Подготвящите се да отстъпват ромеи са хванати напълно неподготвени от мълниеносната атака на българските сили и на 18 юли 1331 година, Иван Александър постига първата си решителна военна победа като български цар. Между българския суверен и Андроник е сключена мирна спогодба, която признава българските завоевания, а като гарант за мира се явява дъщерята на ромейския василевс Мария, която встъпва в брак с българския престолонаследник и най-голям син на Александър – Михаил.

Битката при Русокастро

Същевременно възвърнатите земи в Тракия са връчени като апанаж (феодално владение – б. ред.) от българския цар на племенника му Шишман, за което говори един каменен надпис, открит в Ямбол през 1884 година. Съдбата на новото владение и владетеля му не ни се разкриват от достигналите до нас извори, но може да предполагаме, че то става жертва на опустошителните османски набези в Тракия в хода на византийската гражданска война от 40-те години на XIV в. При все това, самото му създаване говори в подкрепа на предпочитаната от Иван Александър политика на непотизъм или споделен суверенитет, стремейки се да покрие цялата държавна територия с власт, упражнявана директно от неговата фамилия. След като ликвидира и опасността от Византия, българският суверен най-накрая има възможност да насочи вниманието си и към непокорството на вуйчо си Белаур, който все още се бунтувал във Видин.

Постигнатите вече победи на бойното поле подхранват самочувствието на Иван Александър и доверието на армията в него като предводител. Трудно е да се каже кога започва наказателния поход срещу Видин, но по всичко изглежда, че укрепения характер на твърдините на Белаур не способства за незабавното разрешение на българската междуособна война в полза на Александър.

Всъщност може да твърдим, че конфликтът се проточва за цели пет години, като според изворите през 1336 година българският цар нахлува с голяма войска „в Бдин, цялото Подунавие, даже и до Морава“. Този източник ни подсказва сериозна подготовка и действително след посочената година, името на Белаур изчезва от историческите хроники. Имайки предвид безкомпромисния начин, по който Иван Александър преследва враговете на своята власт, едва ли може да смятаме, че Белаур получава милост от племенника си и се е отървава.

От достигналите до нас сведения за Иван Александър може да заключим, че дори и държавните граници не спират българския цар в желанието му да унищожи своите политически противници, както бившата търновска царица Анна Неда бързо се убеждава. Намерила убежище в Дубровник след преврата на Иван Александър, тя скоро е споходена от делегати на сръбския крал Стефан Душан, убеден от зет си да изиска изгонването на някогашната царица от крайморската република.

ВИЖ ОЩЕ: КНИГАТА „ЗАБРАВЕНОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ“ НА ПЛАМЕН ПАВЛОВ

На същото добронамерено отношение от страна на Александър се радва и племенника му Шишман, който, като един от синовете на Анна Неда, предявява претенции към българския престол от безопасното си убежище в Константинопол. Там разчита на подкрепата на великия доместик и бъдещ император Йоан Кантакузин, който не скрива амбициите си да постави марионетен владетел на българския трон. На заплахите на Кантакузин, че византийският флот ще нападне българските черноморски и дунавски пристанища и ще отведе Шишман във Видин, българският цар отвръща с пълна мобилизация на войските си.

За кратко новият династичен сблъсък изглежда неизбежен. Сянката на войната, надвиснала над България, обаче се разсейва, отчасти след като Кантакузин оттегля подкрепата си към Шишман и отчасти поради факта, че българските дипломати вече не изискват принцът в изгнание да им бъде предаден. Главната причина за разрешаването на кризата обаче е назряването на новия конфликт на полуострова, който ще оплете в политическите си мрежи всички държави на Балканите. Започва византийската гражданска война в която Кантакузин се стремял да отнеме властта над империята от императрицата-регент Анна Савойска. Кантакузин обаче никога не забравя дипломатическия скандал, предизвикан от Иван Александър. И никога не му прощава.

Софийският песнивец (1337)

Многобройните победи на българския цар в края на първото десетилетие на неговото властване са ознаменувани със съставянето на известния Софийски Песнивец – похвално слово, поръчано от самия Иван Александър, в което българският суверен е описан като „най-православния между всички, старейшина и военачалник и крепък в битки, любезен и благоприветлив, руменодоброзрачен и красив на вид“. Авторът не пести хвалебствия по отношение на покровителя си, сравнявайки го дори с Александър Велики, както можем да се убедим от следващите редове:

По своята военна мощ той ми изглежда като втори древен Александър. Така и този отначало много градове превзе с крепкост и мъжество. Такъв се яви сред нас великият Иван Александър, който царува над всички българи, който се прояви в големи и усилни битки и мощно низложи гръцкия цар, и когато този се скиташе го хвана в ръцете си и превзе укрепени градове; Несебър и цяло Поморие с Романия, така също Бдин и цялото Подунавие, даже и до Морава. И като хвана с ръце всички свои врагове, подложи ги под нозете си и установи крепка тишина във вселената.

Несъмнено едно подобно описание на постиженията на Александър впечатлява, дори и при положение, че българският цар сам бил поръчал изготвянето му. Макар България да е имала доста по-голяма територия в по-ранни периоди, все пак е цяло достижение за владетеля да постигне направеното от него в условията на феодално раздробяване, което протичало с пълна сила на Балканите през тези години. От друга страна, придобиването на „цялото Поморие с Романия“ дава на Иван Александър контрол над земи със значително гръцко население. Това му позволява, към официалната си титла като „В Христа Бога благоверен цар и самодържец на всички българи“, той да добави и титуларния етноним „и гърци“, с което възстановява блясъка на титлата на българските царе от времето на Иван Асен II.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ…

Вече 8 години разказваме българската история по достоверен и увлекателен начин. Обеднихме стотици хиляди последователи в нашите образователни платформи и канали, които четат, гледат и дискутират съдържанието ни.

Включи се в дейността ни, като станеш наш благодател.

Нека заедно разкрием богатството на родното минало!

Подкрепи ни в Patreon

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

1 коментар

Отговор