Поколения наред българи бяха възпитавани, че краят на средновековната българска държава идва с превземането на Видин през 1396г. и пленяването на Иван Срацимир от султан Баязид. Този въпрос и неговото заключение, категорично намерено още от К. Иречек, задълго заляга в паметта ни.

Липсата на достатъчно извори довели до това не лишено от логика заключение на чешкия учен. Като резултат от работата в последните десетилетия на редица учени обаче се хвърли нова светлина около проблема с края на средновековна България. След задълбочени анализи на много историци, сред които двама търновски професори – Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев, с основание може да се твърди, че политическият живот на Видинското царство продължил до 1422г., а за последен български цар да се посочи сина на Иван Срацимир – Константин.

В подкрепа на това твърдения има серия от извори, които показват, че България като политическо понятие съществува и след 1396 г. Най-напред на ревизия може да се подложи още твърдението, че Иван Срацимир е детрониран през 1396г. По този повод Българската анонимна хроника от XV век ни казва следното:

„…Той (султан Баязид) залови и подчини цар Срацимир в 6906 г. (1397-1398 г.)”. Годината се потвърждава от още няколко сръбски извора, а влашкият монах Михаил Мокса добавя, че Баязид завладял само част от царството му „… пленил цар Срацимир, подчинил го и го направил данник.”

До разрива в отношенията между Баязид и Срацимир се стигнал след като последният подкрепил в известна степен Кръстоностния поход на унгарският крал Сигизмунд от 1396 г., който завършил с поражение за кръстоносците при Никопол. Неучастието на Срацимир, с армия в покрепа на Баязид, се разглеждало като неизпълнение на поетите васални задължения, което го превърнало в persona non grata и предопределило съдбата му. Срацимир бил заловен и изпратен „… в град Бруса свързан ( Григорий Цамблак)”, където и вероятно по-късно умира.

Всичко това обикновено се приема като край на Видинското царство. Връщайки се отново към Михаил Мокса, обстоятелството, че Баязид направил Срацимир данник може да се тълкува, че Видинското царство продължило да съществува и след това под някаква ограничена форма на автономия, а носител на тези задължения станал синът на плененият цар – Константин. Като допълнение добавям, че Видин се споменава като османски санджак едва през 1430 г.

Цар Иван Шишман се прощава с княгиня Мара ® художник Васил Горанов

В обстоятелствата около Видин може да се търси повторение на сценария с Търновското царство на Иван Шишман, което след падането на столицата Търново на 17.07.1393 г., продължило да съществува под по-ограничена форма в стеснени граници още близо две години, а самият цар започнал да се титулува „господин”. Логиката на османското завоевание, която избягвала непосредствен териториален досег с най-големите си врагове, в случаят Унгария, била в създаването на малки буферни териториални княжества, в каквото вероятно било превърнато и Видинското царство, а младият Срацимиров син, както разбираме от изворите, се ползвал от благоразположението на османците и изглеждал като по-сигурен османски васал от баща си.

С ограничените ресурси, с които разполагал Константин в първите години от управлението си, не му позволили да води различна политика от тази на един лоялен васал. Ситуацията силно се изменила след битката при Анкара (20.07.1402г.), завършила с поражение за османците и пленяването на султан Баязид. Разразилата се между наследниците му борба за престола, дава възможност на балканските християнски владетели да преминат в настъпление срещу османските турци. Новата обстановка развързала ръцете и на цар Константин за водене на активна антиосманска политика.

Като доказателство за това служи писмото на унгарския крал Сигизмунд Люксембургски до бургундския херцог Филип от 1404 г., в което се упоменават последователно унгарските съюзници и васали водещи военни действия срещу турците. Наред с владетелите на Сърбия, Босна и Влашко се споменава и „…известният Константин, прославен император на България” и добавя, че Константин „…се върна в лоното на наше величество, под наше подчинение, много пъти напада смело гръцките области и други области, които и до сега се владеят от турците, спечели триумфална победа над враговете и слава за себе си.”

Поставянето на българския цар, наравно с другите реални балкански владетели, често се тълкуваше като опит на Константин да възстанови българската държавност. Ключов момент от този текст е твърдението, че той се е върнал в лоното на унгарския крал, което означава, че безредиците обхванали османската държава след 1402 г. дали увереност на царя да отхвърли османският васалитет и да предприеме, по подобие на баща си и чичо си Иван Шишман, проунгарска политика. Присъствието на България и български владетел в споменатото писмо, потвърждава наличие на българска държавност и през 1404 г.

През следващите няколко години в османската вътрешнополитическа криза, в стремежа си да получат политически дивиденти, са въвлечени всички балкански владетели. Разказвайки за борбата между Сюлейман и Муса, Българската анонимна хроника пише за „власи, сърби и българи” в подкрепа на Муса, като зад това прозира помощта, която получава последният от владетелите на Влахия, Сърбия и България.

Последва разрив в отношенията между Константин и Муса, за да видим българите в подкрепа на султан Мехмед I в битката при Чамурли през 1413 г. Според византийският хронист Псевдо-Сфранцис в битката се сражават: „… владетелите на Сърбия, България и василевса”. След разгрома на Муса византийският историк Михаил Дука съобщава:

„Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: „Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир…“

Бдин – столицата на Второто българско царство ® художник Васил Горанов

И в този епизод, наличието на български посланици на равно с тези на другите съседни балкански държави, потвърждава наличието на България като политически субект и необходимостта от сключването на мир между султан Мехмед I и цар Константин.

Друг аспект от живота на Видинското царство след 1396 г. е икономическият. Според запазените документи излиза, че търговските връзки между Видин и Дубровник продължават дълго след Иван Срацимир. От решение на Големия съвет на републиката от 28 ноември 1398 г. се вижда, че се потвърждава предходно решение от 17 декември 1387 г., което удължава с пет години (т.е. от 1398 до 1403 г.) пълномощията на консулите …в страните Славония, Босна, Срем и България”. В сведение от 23 март 1411 г. се съобщава за смъртта на един дубровнишки търговец, починал в българската страна”. Изобщо в тези документи за Видинска България се говори по един и същ начин през 1329, 1331, 1387, 1398 и 1411 г.

От посочените извори става ясно, че Видинска България продължавала да развива политическа и икономическа дейност дълго време след детронацията на Иван Срацимир в 1396 г., но докога точно остава спорен въпрос. Вътрешните сътресения в Османската империя били постепенно туширани от султан Мехмед I, но предвид предпазливата му политика по отношение на унгарският фронт е малко вероятно да се е решил на стъпката да ликвидира буферните държави по границата с маджарите.

Не така стоят нещата при наследилият го Мурад II (1421-1451). Новият амбизиозен османски султан най-напред трябвало да се справя с бунта на поредният дюзме султан – Мустафа. След като го потушил преминал в настъпление към християнските си съседи. През лятото на 1422 г. предприема втора обсада на Константинопол, други османски части начело с Феруз бей нахлуват към Влашко, а със сръбския деспот Стефан Лазаревич е подписан мир. В хода на тези събития вероятно е било ликвидирано и окончателно и Видинското царство.

Както съобщава Константин Костенечки, на 17.09.1422 г. в Белград умира Константин. Същата година е отбелязана в Руския хронограф, а в Боянския, Погановския и Зографския помениците за българските царе и царици завършват с Константин и Фружин или само с Константин Асен цар.

В българската средновековна история, страдаща от липсата на достатъчно извори, има много дискусионни моменти, един от тях е този около края на Второто българско царство. Изложените документи ни предоставят възможността да удължим живота на средновековна България до 1422 г., а към списъка на българските царе да се добави и името на Константин II Aсен.


Използвана литература:
1. П. Павлов, И. Тютюнджиев. „Българската държава и османската експанзия (1369-1422), Велико Търново 1992 г.
2. П. Павлов, И. Тютюнджиев. „Българите и османското завоевание (краят на XIII- средата на XV век)”, Велико Търново 1995 г.
3. П.Павлов. „Цар Константин II Асен (1397-1422) – последният владетел на средновековна България”. 2006 г.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Николай Йорданов
Николай е завършил история във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" през 2006 г. и магистратура туризъм в същия университет през 2008 г. Най-голям интерес за него представляват античната и средновековната българска история. В свободното си време, извън заниманията му свързани с историята, обича да спортува и да се разхожда сред природата.