Каква е историческата истина зад образа на легендарния Крали Марко? Кой всъщност е Марко Мърнявчевич и как един мистериозно изчезнал надпис поставя въпросителни около живота и управлението му? Разберете в следващите редове!
Краят на XIV в. е период на сериозни политически сътресения на Балканския полуостров. Тогава почти всички балкански държави са загубили независимостта си от набиращата сила Османска империя. В подобни смутни времена народностното самосъзнание неизбежно митологизира дадени исторически личности и дава живот на герои, които надживяват своя реален прототип.
И докато гърците имат Константин XI Палеолог – императорът-войн, умрял като обикновен пехотинец с армията си насред улиците на Константинопол, сърбите – княз Лазар Хребелянович – светеца от битката при Косово поле, албанците почитат Георги Кастриоти като свой национален герой, в края на своето съществуване българите имат цар…без царство.
Стратегическият ход на прегрупиране на войските на цар Иван Шишман край Никопол в очакване на унгарски подкрепления, които така и не идват, не е точно героичната епопея, на която се радват останалите трима. Така българското народностно самосъзнание създава образа на Крали Марко – героичен поборник срещу османските угнетители, могъщ бранител на българите и защитник на покорения народ, който се връща дори от гроба, когато събратята му имат най-голяма нужда от неговата помощ.
Подобна легенда не е уникална за балканските народи. Гърците вярват, че когато короната на Източната Римска империя бъде открита, Константин Палеолог ще се завърне, за да управлява отново народа си. Подобна е дори легендата за крал Артур, за когото бритите вярват, че ще се завърне, за да поведе войската си в най-мрачния час за Албиона.
Човекът зад легендата за Крали Марко или крал Марко е синът на крал Вълкашин – владетелят на една значителна част от териториите на днешна Северна Македония, в която влизали и части от съвременна Гърция и някои градове на Южна България. Възходът на фамилията Мърнявчевичи, към която принадлежал и Марко, започва през периода на оформянето на Душанова Сърбия, която в зенита на своята сила през 1347 година е призната за царство и обхваща значителни територии.
Разпадът на Сръбското царство след смъртта на Стефан Душан оставя Вълкашин и неговия брат Углеша като влиятелни, но регионални феодални господари, които скоро се поставят в услуга на царица Елена Българска, вдовица на покойния сръбски владетел и регент на своя син – следващия сръбски цар Стефан V Урош. Под егидата на могъщата царица, Вълкашин е обявен за крал и съвладетел на бездетния Урош с изгледите след неговата смърт следващ владетел да бъде Мърнявчевич.
Същевременно Вълкашин и Углеша са съвладетели и на Елена, която основава в град Сяр свое владение, обединило се със земите на Мърнявчевичи около Прилеп под общото название Серско деспотство. То е унищожено, когато през 1371 година войските на Вълкашин и Углеша са разбити край Черномен от османците и самите владетели намират своята смърт в сражението. Вълкашин е наследен от Марко, който, след загубата на Серес и прилежащите му територии, остава да управлява редуцираните си фамилни владения в Прилеп.
Кончината на последния сръбски цар Стефан Урош по-късно през същата година на теория трябва да постави Марко като негов наследник на сръбския престол, но това никога не се случва, заради търсещите все по-голяма самостоятелност сръбски властели, които не признават Марко за свой суверен. Това кара Марко да търси други гаранти за своята власт, като през 80-те години се признава за османски васал. Като такъв той участва в много от сраженията на османските пълководци със свои войски до 1395 година, когато в битката на Баязид Йълдъръм срещу влашкия воевода Мирчо Стари, Марко загива, заедно с велбъждкия деспот Константин Драгаш, сражвайки се на страната на османците.
Според една легенда обаче, в смъртния си час, Марко се разкайва за сторените грешки, разкривайки, че ги е извършил само за да пощади хората си от османците. Той изрича следните думи:
„Дано Господ дари победа на християните срещу неверниците и нека аз да умра за греховете си пръв!“,
Марко изненадващо напада с хората си редиците на Баязид, давайки възможност на воеводата Мирчо да се спаси. Макар да няма никакви доказателства за подобен самопожертвователен акт и според историческите доказателства Марко да загива като османски васал, една подобна легенда несъмнено е имала своите поддръжници.
По всичко изглежда, че Марко остава да живее в спомените на балканските народи и въпреки че подобен феномен е обясним за сърбите, вероятно трудно бихме могли да дадем отговор, защо един чужд владетел е останал и в българския фолклор, като тачен герой, след като е имало редица по-достойни личности от периода, като например Фружин, които далеч не се радвали на същия интерес от народните маси.
На този въпрос от години се опитва да дадат отговор и самите български историографи. Посветилият значителни изследвания на личността на Крали Марко медиевист – професор Христо Матанов, дава някои любопитни наблюдения за човека зад легендата. Една от причините Марко да е направил толкова силно впечатление на своите съвременници е съвсем прозаична. Запазените ктиторски изображения на владетеля и частични описания в хроники от периода представят един изключително едър и внушителен мъж, в разцвета на силите си, който несъмнено се е отличавал сред обкръжението си.
Според някои български историци, Марко е хранел и значителни амбиции да разшири властта си над българи и сърби, което е можел и да стори при различна геополитическа обстановка. Макар да принадлежи към дома на Мърнявчевичи, който сърбите считат за свой, някои медиевисти хранят определени съмнения дали това в действителност е така. За това е свидетелствал и мистериозно изчезнал в днешно време надпис, открит в началото на XX в. в Прилеп, в който Марко със свои думи заявявал, че е трети крал на българите.
Останалите двама крале вероятно той визира като баща си и чичо си – Вълкашин и Углеша, а липсата на споменаването на етническия термин сърби е повече от подозрителен. Наличието на засвидетелствани в изворите големи поселения от българи в регионите на Сяр и Прилеп определено биха придали достоверност на надписа, чието съдържание е документирано преди „изчезването“ му в средата на XX в.
На въпроса защо Фружин не се превръща в легендарен герой като Крали Марко вероятно бихме могли да намерим отговор във времето, в което живее българският престолонаследник. През XV в. българите не само са загубили своята държавност от османците, но са подлагани и на системни нашествия от унгарски, влашки, полски и немски войски, които не са можели или не са искали да правят разлика между мюсюлманско и българско население и често са действали като мародери вместо като спасители.
Фактът, че Фружин е бил част именно от унгарската аристокрация до средата на XV в., обяснява и защо вероятно е получавал хладно отношение в своите начинания и защо опитите за въстание в България, което се опитва да вдигне, не се увенчават с търсения успех.
На фона на това, логично, в съзнанието на българите Крали Марко получава ореола на светец, който в добро или лошо е управлявал в условията на все още кретащата българска държавност.
Неговият образ претърпява значително развитие през вековете и сякаш се обновява с всяко следващо поколение. Така например, макар традиционно да остава под формата на едър и силен мъж, яздещ верния си кон Шарколия, външният вид на Марко осезаемо се променя. Неговите дрехи стават по-близки до носените от българите от периода на Възраждането, като облеклото му в по-скорошните легенди включва класическите калпак, червен пояс, конопена риза и калцуни, имащи все по-малко общо със средновековните царски златотъкани мантии или войнски халчести брони.
Макар приживе Крали Марко да е воювал с хладни оръжия, постепенно той започва да „заприличва“ по вид на класическия български хайдутин. Не е изключено върху образа му да са се наслагвали чертите и на други борци срещу османците, което дава основания да се предположи, че Крали Марко вече не е бил един човек, а титла, с която са били назовавани редица безименни бойци срещу тиранията, всеки от тях поемащ мантията на великия герой.
И след като добихме приблизителна представа за произхода на легендата, какво можем да кажем за антипода на Крали Марко – Муса Кеседжията? Верни на принципа, че за всяка светлина има мрак, за всяко добро има зло и за всеки герой – злодей, българите виждат в османския принц Муса идеалния кандидат.
Макар да е бил османски васал, не е сигурно, че истинския Марко въобще е срещал някога истинския Муса, тъй като звездата на османския благородник изгрява едва след битката при Анкара от 1402 година, когато Баязид Йълдъръм бива разбит и пленен от монголеца Тамерлан. В кървавата междуособна война, разразила се между наследниците на Йълдъръм, Муса действа на Балканите и оставя в историята диря от зловещи деяния, които се запечатват в хорската памет достатъчно силно, за да противопоставят впоследствие неговата личност на тази на Крали Марко.
Не е сигурно кога се появява първата легенда за защитника на всички угнетени, но първото документирано сведение за такъв герой идва от дубровнишкия историк и пътеписец Мавро Орбини, който през XVI в. в своя труд „Царството на славяните“, дава само бегла представа за произхода на мита.
Образът на Крали Марко може да се използва и за един любопитен паралел между него и по-късната инкарнация на български герой – Хитър Петър. На пръв поглед между двамата няма нищо общо. Докато Крали Марко се бие срещу българските потисници с помощта на огромната си физическа сила и майсторството си в боравенето с оръжия, Хитър Петър очевидно бледнее пред по-ранния си събрат. Неговите способности се простират по-скоро върху пасивни способи на съпротива, чрез осмиване на османците на локално ниво и влизане в единоборство по хитрост с техния най-изтъкнат представител на времето си – Настрадин Ходжа, в която битка, разбира се, Хитър Петър винаги е победител.
„Бойните полета“ и на двамата са изключително различни, но целите, заради които народното творчество създава образите им са едни и същи – борба срещу поробителя. Тази съпоставка може да ни представи разкриването на един доста любопитен преход в българското народностно самосъзнание. Непосредствено след загубата на независимостта си, българският народ все още таи надежда за своето освобождение. Българите се бунтуват и волята им не е сломена, но минават десетилетия, които от своя страна прерастват в столетия и свободата се превръща в далечен мит. Легендите за могъщото българско царство избледняват и пламъкът в българските сърца постепенно изтлява. Благородниците от миналото са постепенно забравени, което намира израз във все по-спорадичните въстания и все по-малката численост от хора, имащи желанието да участват в тях.
Така се създава Хитър Петър – герой от ново поколение, премерен в действията си, избягващ военни стълкновения и политически въпроси, но при възможност постигайки малки победи над турците на идеологическо ниво.
Едно е сигурно – през вековете Крали Марко се превръща в нещо повече от средновековен благородник. Неговият образ е идея, израз на колективен спомен за отминалата епоха на Второто българско царство, в което са разполагали със суверенитет и средствата за неговата защита. Моралната утеха, която човек получава вярвайки в нещо по-висше от самия него, дава и логично обяснение за митологизирането на личността на Крали Марко.
В заключение може би е без значение кой в действителност стои зад образа на Крали Марко, защото героят е нещо повече от обикновена историческа личност. Той въплъщава на страниците на народното творчество въжделенията на българския народ за свобода и самоуправление. И какъв по-добър символ за подобен стремеж от легендарен старовремски безсмъртен благородник, оцелял от падането на българските царства, винаги крачка пред османците, винаги триумфиращ над тях и освобождаващ поредния „синджир с роби“. Подобни образи живеят свой живот, дълго след като костите на действителната личност са станали на прах, надмогвайки плътта и постепенно превръщайки ги в безсмъртни фигури, намерили постоянно убежище в сърцата на хората.
