„…Никога ухо не е слушало и око не е виждало неволите и злочестините, що се изсипаха над всички западни градове и области. Като убиха юначния деспот Углеша, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя подобно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани,  други отвлечени в плен, а онези, които останаха, и тях смърт несретна ги покоси, защото погинаха от глад. Такъв глад настана тогава, какъвто никога от създаването на света не е бивал и какъвто, Христе милостиви, да не настава никога вече. Които пък се спасиха от тази напаст, те по божие попущение биваха изпояждани от вълци. Уви! Какво прескръбно зрелище бе настанало…“

С тези думи в преписката си от XIV в. монах Исай описва положението на Балканите след битката при Черномен през 1371 г., където османците разбиват съюзните християнски части на Серсия деспот Углеша и крал Вълкашин. С тази победа те започват трайно да навлизат на полуострова и от съюзници на византийците се превръщат в истинска завоевателна сила, целяща установяване на своя империя върху земите на Византийската, Българската и Сръбската държави.

1371 г. е изпъстрена с негативни събития за държавите на Балканите. През февруари умира управлявалият близо 40 години български владетел цар Иван Александър. В края на годината пък умира сръбският крал Стефан V Урош, син на бележития крал Стефан Душан и наследник на династиите на Тертери, Смилецовци, Шишманевци и Асеневци.

От друга страна, зимата на 1371 г. e изключително тежка, а земите на Беломорка Тракия и Македония, където са владенията на Вълкашин и Углеша, са покосени от „Черната смърт“ още през 50-те години на века. В следващите десетилетия чумата щяла да се върне на шест основни вълни в интервали от шест до петнадесет години.

Междувременно, сепаратистките движения сред балканските държави придобиват невиждани размери – Българската държава бива разделена на Търновско царство, Видинско царство и Добруджанското деспотство. Сръбското кралство е поделено между крал Вълкашин, който получава титлата си от крал Стефан V Урош. Той придобива земите на северна и западна Македония с градове Скопие, Прилеп и Охрид. В рамките на тези земи Вълкашин основава Прилепското кралство, докато неговият брат Углеша се обявява за деспот в югоизточна Македония със столица Сяр.

Причините за консолидацията на християнските сили под водачеството на Вълкашин и Углеша могат да се открият в няколко събития от края на 60-те години на XIV в. На първо място е походът на савойския граф Амадей VI на Балканите. Амедей идва в подкрепа на своя братовчед византийския василевс – Йоан V Палеолог, като през 1366 г. успява да превземе от османците изключително важната стратегическа крепост Галиполи и да я върне на византийците. До този момент Галиполи служи на османците като входяща точка на ордите им от Мала Азия към Европа и балканските царства.

Феодална разпокъсаност на Втората българска държава и падането ѝ под османска власт. Картата представя границите на балканските държави през 1371 година.

На второ място, походът на Амадей Савойски откъсва голяма част от българското Черноморие от владението на цар Иван Александър. Походът на савойския граф отслабва повече българските позиции, отколкото османските. В резултат войските на султан Мурад I успяват да завземат Одрин през 1369 г., Пловдив през 1370г. и Стара Загора на следващата. Османските орди достигат стените на Сердика и пътят към Македония е открит.

Набралите самочувствие нови владетели в региона на Македония – крал Вълкашин и брат му деспот Углеша, решават, че е настъпил моментът да се разправят веднъж завинаги с османските завоеватели. Те са подкрепени от селското население, тъй като през този период османците извършват невиждани кланета и грабежи над него – нещо, което местните християнски владетели, макар и многократно водили войни помежду си, отдавна са преустановили. Византийският историограф Дука разказва за грабителските набези:

„Турците, повече от всички други народи обичат грабежите и неправдите. Те проявяват това и във взаимните си отношения, пък какво остава до християните? Щом само чуят да засвири гласът на тръбата за нападение…, всички доброволно се втурват на тълпи – като река, която се излива. Повечето от тях са без кесии и торби, без кама и меч. Други вървят пеша и тичат, образувайки редица от многочислени войски, често само с един боздуган в ръка. Нашествието им трае непрекъснато и те са подчинили всички провинции от Херсонес до Истър” .

Това е причината във войската на Вълкашин и Углеша да се включи огромен брой селско опълчение. Различните извори дават различна информация каква точна е числеността на християнската армия. Монах Исая разказва, че деспот Углеша събрал „всички сръбски и гръцки войски и брат си крал Вълкашин и други мнозина велможи, нещо около 60 000 избрана войска”. Димитър Кантакузин говори за  „70 000 обучени въоръжени мъже“, а пък Мавро Орбини, че броят на армията бил 20 000 бойци. Във всеки случай, за периода събирането и на 20 000 души войска е голямо постижение.

Септември 1371 г. се явява точният момент за атака. Падането на Галиполи изолира румелийската армия на османците от анадолската. Султан Мурад I най-вероятно остава в Мала Азия, което прави един изненадващ удар срещу Одрин – най-силната крепост на османците на Балканите, идеалната възможност за спиране на нашествието. В „Корона на историите“ османският историк от XVI в. Ходжа Садеддин твърди, че поводът за битката дошъл след като Пловдив бил завзет от османците. Тогава пловдивският управител бяга и се обръща за помощ към сърбите. Углеша започва мащабна подготовка за поход, като християнската войска се събира в столицата му – Сяр, откъдето се отправя за Одрин.

Лала Шахин (ок. 1310 – ок. 1390г.) е един от най-опитните османски пълководци през този период („лала“ в превод значи „учител“). Роден като християнин, но по-късно приел исляма заедно с баща си Абдулмюмюн. Той бързо станал част от османския елит, налагайки се като един от най-приближените командири на владетеля Орхан Гази, който дори го назначил за учител на престолонаследника Мурад. След като последният се възкачил на трона в Бурса (1361 г.) натоварил бившия си ментор с голяма отговорност – да командва балканските войски.

Съставът на армията е мултиетнически – в нея се включват предимно сърби и българи, гърци, според някои извори наемници и от Унгария и Влашко. Без съмнение обаче тази маса от хора с различен произход и език е трудна за командване – нещо което ще си проличи в хода на битката. От отсрещната страна османците разполагат при всички случаи със значително по-малка войска. Димитър Кантакузин говори за 4 500 души, Лаоник Халкондил – за едва 800 души, а Мавро Орбини казва, че силите им били 3000 „от най-добрите хора“. Врагът бил предвождан от двама от най-опитните им пълководци – Лала Шахин и Хаджъ Илбеги.

Множество са грешките, които християнските сили допускат. Те са водени от мисълта, че съдбата е на тяхна страна и че вършат богоугодно дело, и подхождат с увереност, въпреки неопитността на крал Вълкашин и деспот Углеша, които до този момент не са се отличили с нито една значима военна победа.

На 25 септември християнската армия се настанява на лагер срещу брега на река Марица край селото Черномен на около 30 км от Одрин. Ако се доверим на османския историк Садеддин армията на Углеша „денонощно тънела в блудства и разврат, в нощно пиянство и дневен махмурлук“.

Хаджъ Илбеги е изпратен с известен брой хора да разузнае позициите на християнската войска и като видял положението ѝ, решава, че най-изгодно е не да докладва на главнокомандващия Лала Шахин (решение, което ще му струва живота), ами да атакува. Християните се объркват, помисляйки си че са нападнати от огромна армия. В нощната суматоха на 26 септември мнозина намират смъртта си, като според изворите в паниката започват дори да се избиват помежду си.

С подчертаната си хиперболизация и самочувствие Ходжа Садеддин разказва събитията по следния начин: „…В тъмнината – обкръжена от свистене и крясъци – тяхната окървавена и окаляна безбройна тълпа взаимно се изпотрепала и унищожила. Безсилни да се бият, обезумелите от страх глупаци наизкачали от леглата си като хвърлено в огъня на войната стадо хищници и побързали да избягат от полесражението. Изпарилите се като дим от огъня на наказанието жалки неверници се излели към река Мерич и потънали във водите й. Други – наплашени до смърт от ловкостта на газиите – напуснали ужасяващото място и се напъхали по дупките.“

Крал Вълкашин –
фреска в църквата „Свети Никола“ в Псача

Монах Исая пък с болката на християнския свещеник допълва: „Те не само не изпъдиха турците, но и сами силно пострадаха, защото бяха избити и костите си там оставиха непогребани; други, множество голямо, погинаха от острието на меча или бяха откарани в плен; трети, малцина, бяха сполучили да се спасят и да се върнат”.

В хода на битката загиват Углеша и Вълкашин.

Безспорно това, което се случва край Черномен остава следа за векове напред. Черномен е краят на мечтата да се спре османската експанзия и Вълкашин и Углеша да се обкичат със славата на Тервел, който разбил арабите и спасил Европа шест века по-рано. В същото време Черномен е и начало. Това е началото на тотална война на исляма срещу християнството.

Иван Божилов и Васил Гюзелев много точно описват мащабния контекст на битката: „На 26 септември 1371 г. Балканите станали свидетели на нещо различно: сблъсък между две държави, между две нации сблъсък за надмощие на полуострова, за прогонване на турците от Европа или  обратното, за сломяване на християните.“

При Черномен християните не просто губят битка, те губят възможността да спрат зараждащата се мощ на исляма. Георги Острогорски пише: „Това е била най-важната и с най-големи последици победа на турците преди 1453 г. Нейният първи резултат бил разгромът на Серската държава, а нейна далечна последица — гибелта на всички балкански държави. Тяхното завладяване било въпрос на време“.

Оттук нататък новият ред ще е постоянното засилване на ислямската заплаха, а последният опит тя да бъде спряна от балканските християни ще кулминира в битката при Косово поле 18 години по-късно…

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Битката при Черномен – краят на мечтите и началото на новия ред
4.6 от общо 73 глас(а)
Вашето мнение е важно за нас!
Димитър Милчев
Димитър Милчев е магистър по „Европейска интеграция и развитие“ от Института за европейски науки в Брюксел. Завършил е „Политология“ във Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ . Той е възпитаник на НГДЕК „Константин-Кирил Философ“, където се заражда страстта му към историята и мъртвите езици.

5 КОМЕНТАРА

  1. Здравейте,
    От край време търся оригиналния текст на преписката на монах Исай на среднобългарски, но навсякъде попадам на съвременния текст. Ако имате линк или информация откъде мога да го прочета, ще бъда благодарен.

  2. Благодаря за информацията! Поднесена е по супер подредне, стегнат, четим, разбираем, хронологичен, логичен и лек начин! БРАВО! Нека тази информация, в този вид бъде разпространявана по всички Български информационни канали. Да се видят причините – разединение и разгул! Аз ще го правя без да имам вашето съгласие, но винаги ще цитирам източника, т.е. вашия сайт! И то с гордост! :) Бъдете здрави и успех! :)

Остави коментар