„…И императорът построи не много след това, църква толкова прекрасна по форма и вид, че ако християните бяха попитани дали желаят старият храм да бъде изгорен и този, новият да заеме неговото място, то те биха се молили всеки ден това да се случи по-скоро…“

Прокопий Кесарийски, „За сградите“

В резултат на последните политически събития в Турция, музеят „Света София“ отново бе превърнат в джамия. Отчитайки голямото значение на храма за средновековната християнска история, неизменна част от която е и българската държава, в следващите редове ще обърнем поглед към неговото хилядолетно минало.

Насред многолюдния Истанбул каменна снага издига сграда, съхранила спомените за 1500 години история. Този паметник е ням свидетел на някогашни триумфални шествия на прославени императори, театър на кръвопролитни жестокости, бил е разграбван и поругаван, а след това отново възстановяван и почитан. Пред неговите стени са минавали процесиите на велики български владетели като Тервел и Петър I, а зад вратите му последно убежище са намерили изплашени богомолци в залеза на една империя. Църквата, видяла края на Античността, Средновековието, ерата на Просветлението и зората на модерния свят е „Храмът на Божията Премъдрост“, известна още и като „Света София“.

Подобно на приказка, историята на този богослужебен храм започва много отдавна в град, носещ името на първия император на Византия – Константинопол. Построяването на „Света София“ е пряко следствие от управлението на Юстиниан Велики, владетел, чийто амбиции не знаят предел и отражение на неговото желание да превърне славата на своето властване в завет за бъдещите поколения.

Благодарение на опитни и способни военачалници като Велизарий и Нарзес, легионите на Източната Римска империя завладяват територии в Северна Африка, Испания, Южна Франция, Италия, Арабския полуостров и пр. Войните изискват постоянно финансиране, поради което императора увеличава данъците. Поради това през 532 година избухва бунта Ника, заплашващ императорската власт. С помощта на Велизарий и Мунд в крайна сметка въстаниците са разгромени, а според Прокопий Кесарийски жертвите сред столичното население достигат 30 000 души.

Последиците от бунта за градската инфраструктура са сериозни – много административни и богослужебни сгради са опожарени или сринати до основи, а редица културни монументи са разрушени. Сред пострадалите сгради, намиращи се на Августеона, е и църквата на Теодосий II, на чието място Юстиниан решава да издигне грандиозен храм, който да няма равен в тогавашния свят.

Ако Константинопол е биещото сърце на империята, замисленият от Юстиниан грандиозен храм трябва да се превърне във въплъщение на нейната душа и култура, отражение на нейната светска и духовна природа. Строежът на бъдещата богослужебна сграда започва през февруари 532 година и е поверен на опитните и талантливи архитекти Антемий от Тралес и Исидор от Милет. От самото начало става ясно, че построяването на исканата от Юстиниан монументалната структура не само няма да е лесно от инженерна гледна точка, но и ще подложи имперската хазна на неимоверно изпитание.

Строежът на „Света София“, както е отбелязан в Манасиевата Хроника (XIV в.)

Още преди височината на строежа да е достигнала 2 метра, в работата по него участват близо 10 000 работници, а държавната съкровищница на империята е намаляла с 51 млн. номизми. Юстиниан обаче остава невъзмутим и през 532 година издава декрет, съгласно който от всички областни управители в империята се изисква да свалят украсите от намиращите се в подвластните им територии езически храмове от Античността и да ги изпратят в Константинопол за декорацията на бъдещото бижу в короната на имперската столица.

Според Прокопий Кесарийски от всички краища на империята към Константинопол тръгват потоци от ценни строителни материали, като мраморни порфирни колони от Рим, капители от зелен мрамор от Ефес, злато и сребро от Балканските владения, слонова кост от Африка, скъпоценни камъни, сандалово дърво – нищо не се струва на Юстиниан твърде скъпо или недостъпно за строежа на гигантското съоръжение.  Според изворите, ромейският император дори възнамерява да декорира интериора изцяло със златни облицовъчни плочи. Съветниците му обаче апелират към разума на владетеля, посочвайки, че не е изключено в бъдеще приемниците му да обеднеят и да се принудят да изкъртят златото и да го претопят за монети. Тази мисъл отрезвява Юстиниан и той се отказва поне от тази проява на разточителност.

Краткият срок в  който строежът е завършен е изумителен – само за пет години и десет месеца над константинополския Августеон вече се издига 50-метровата структура на новата катедрала на ромейската патриаршия – „Света София“.  На 27 декември 537 година, пред погледа на столичните жители храмът е официално осветен от патриарх Минас и от самия император Юстиниан. Предвид многобройните си функции и церемониални предназначения, църкoвният храм е обслужван от внушителните 500 души.

Новата придобивка на Константинопол коства на имперската хазна около 360 млн. номизми, без към тази сума да се причислява стойността на нейната интериорна декорация. Въпреки огромните разходи по построяването й, „Света София“ оправдава изначалните намерения на патрона си Юстиниан. Той успява да създаде символ, с който властването му да бъде запомнено от поколенията – богослужебният храм остава ненадминат по своите размери и пищност за повече от хиляда години. Едва през 1626 година, след завършването на базиликата „Свети Петър“ в Рим се появява храм способен да конкурира грандиозната структура в Константинопол.

Архитектурният дизайн на „Света София“ е уникален за византийското строителство и след нейното завършване подобна сграда никога не е построена отново. Византийското строителство се завръща към издигането на богослужебни сгради от кръстокуполен или базиликален тип, оставяйки „Света София“ като единствена по рода си, символ на империята, точно според желанията на Юстиниан.

Интериорът на „Света София“, литография от 1852 година

Доминирана от два полукръгли малки куполи и централен огромен купол, поддържан от арки и контрафорси, богослужебният храм е спираща дъха гледка според Прокопой Кесарийски: „Тази уникална архитектура създава чувството за трепет!“. Действително внушителният ансамбъл на Августеона, допълван след 537 година от „Света София“ би впечатлил наблюдателя. Скованият от мраморно великолепие централен площад включвал статуи на всички управлявали някога императори, които със студен взор съблюдавали вечна стража в сърцето на имперската столица. Наблизо се намирали и т.нар. Константинови терми и Баните на Зевксип, а пред самата „Света София“ се издигала огромна обкована в бронз колона, от върха на която триумфиращата фигура на император Юстиниан наблюдавала разстлалия се пред нея Константинопол.

Макар да се явява архитектурен апотеоз на византийското изкуство, от инженерна гледна точка „Света София“ има редица дефекти, които тепърва ще се проявяват през следващите столетия. Архитектите на монументалния храм без съмнение са наясно със сеизмично активния терен, върху който е разположен Константинопол и взимат нужните мерки, с които да предпазят устоите на сградата срещу земетръси. Началото на строежа било поставено чрез дълбокото вкопаване на основите на църквата в земята и заливането им с олово, чието предназначение било да армира цялостната конструкция. Исидор Милетски, който още през първата година от начинанието се превръща в ръководител на проекта след смъртта на своя колега Антемий бърза да се справи с поставените пред него задачи и срокове за изпълнението им.

Началото на мащабния проект заварва роденият през 482 година император Юстиниан в началото на неговата 50-годишнина. Възраст, която се счита за напреднала по тогавашните стандарти. За да е сигурен, че неговият завет ще бъде изпълнен, докато все още е жив, василевсът навярно е инициатор на кратките срокове, в които „Света София“ трябва да бъде завършена. Повечето от известните катедрали в Европа се строят в рамките не на години или десетилетия, а на цели столетия и дори тогава възникват редица инженерни неудачи, които трябва да бъдат поправяни.

В случая с „Храмът на Божията Премъдрост“ ахилесовата пета на сградата се оказва огромният централен купол, чиято тежест се оказва непосилна за структурата под него. Първите тревожни признаци за дефекти в конструкцията на купола стават очевидни след две силни земетресения през 553 и 557 година, когато големи пукнатини се появяват по неговото протежение, както и върху източния полукупол. Според византийския летописец Йоан Малалас увреденият източен купол се срива напълно и парчетата разрушават намиращите се в помещенията отдолу олтар и амвон. Император Юстиниан незабавно нарежда началото на обстоен ремонт с който е натоварен Исидор Млади – племенник на вече покойния Исидор Милетски.

Архитектът бързо установява причините за колапса на куполите на сградата – техният дизайн е с прекалено нисък център на тежестта, което и стоварва непосилно натоварване върху носещите арки на покривната конструкция. За да се справи със ситуацията Исидор демонтира изцяло купола на „Света София“ и на практика го построява наново с употребата на по-леки строителни материали. Архитектурният дизайн също е съществено променен. Куполът е направен с много по-висок център, което и разпределя теглото му равномерно върху сградата. Целият ремонтен процес отнема около 4 години, като през 562 година сградата добива вида и височината си от 55,6 метра с които и остава до наши дни. Според съвременните медиевисти с направените промени куполът изгубил част от предишното си изящество, но подобрената му устойчивост спомогнала за съхранението му през вековете.

Изглед към централния купол и изрисуваните там шестокрили серафими

Следващите столетия продължават да подлагат да изпитание наследството на Юстиниан и делото на неговите архитекти. Тежки земетръси през 869 и 989 година разрушават на два пъти западния полукупол на сградата, което и налага повторното му издигане и подсилването му с контрафорси. През 1344 година, силен земен трус отново довежда до сериозни поражения по „Света София“, като пукнатини се появяват дори по централния купол. Събитието е изтълкувано като зловещо предзнаменование за предстояща гибел.

Колкото и внушителна да е архитектурата на „Храмът на Божията Премъдрост“, който спира дъха със своите куполи и арки, толкова по-впечатляваща е неговата интериорна декорация и вътрешно оформление. Макар да не пести никакви средства за украсата на символа на своята империя, Юстиниан не е единственият ромейски владетел, който допринася за увеличаването на неговото великолепие. В хода на столетията, през които съществува Византийската империя, много от приемниците на василевса финансират добавянето на нови елементи към вътрешната украса или реконструкцията на разрушени такива. Впечатляващият изглед на централния купол извън сградата бледнее пред гледката, откриваща се към наблюдателя отвътре.

Отдолу овалът на купола бил стилизиран да наподобява звездно небе, доминирано от колосален златен кръст. Илюзията за проблясващи звезди се получава вследствие на пречупващите светлината 40 отверстия по протежението на купола, а наблюдаващия оставал с впечатлението, че покривът не е закрепен върху нищо и „виси“ във въздуха като похлупак. От центъра на тавана към средата на храма се спуска деветтонна бронзова верига, завършваща с масивен полилей, който заедно с нарочно поставени канделабри осигурява осветлението на храма по време на нощни бдения или церемонии.

Сред шедьоврите на вътрешната архитектура на монументалната сграда несъмнено се нарежда и амвонът – структура, изработена от многоцветен мрамор със златни обкови и скъпоценни камъни. Той завършвал с малък купол, покрит със стилизирани златни листа. Олтарът от своя страна бил отделен с висока сребърна иконостасна стена за която се намирал Светият Престол, излят от чисто злато. Четири сребърни колони поддържали издигащ се над него балдахин, увенчан с голям златен кръст, а в дъното на олтара се намирал и сребърният трон на византийският патриарх.

Наред с церемониалните регалии на православието вътрешната декорация на сградата изобилства с изящни мозаечни пана, разположени по пода и във височина по стените на наоса. В тях се наблюдават преобладаващи флорални и зооморфни мотиви – листа, дървета, плодове, риби и птици. Сред най-старите антропоморфни фигури са изображенията на двамата архангели Михаил и Гавраил, които все още биха могли да бъдат видени от съвременните посетители, макар влошеното състояние на мозайката само да загатва за някогашното величие. Иконоборческата криза във Византийската империя през VIII и IX в. не подминава „Света София“ и много от поръчаните от Юстиниан и неговите приемници изображения на светци биват премахнати. През втората половина на IX в., когато иконоборството престава да бъде фактор в империята, настъпва подновен интерес към религиозното изобразително творчество и в „Храмът на Божията Премъдрост“ са добавени множество нови ансамбли, изобразяващи Исус Христос, наблюдаващ богомолците от една от арките на купола, фигури на източноправославни светци, сцени от Евангелията и четири огромни фигури на шестокрили серафими.

Вътрешното пространство и входове на „Света София“ били със строго регламентирана функция и роля, съблюдаваща се по време на церемониални процесии, богослужения и коронации. Кортежът на императора – неговите лични сановници и телохранители преминава през т. нар. Имперска порта – висок седем метра портал, датиращ още от времето на Юстиниан и според византийските летописци построен изцяло от дърво от Ноевия ковчег. Мраморната порта разположена в горната южна галерия от своя страна била използвана от духовни лица участващи в синодални събрания. Ложата на императрицата се намирала в централната галерия на сградата в геникона (женското отделение), откъдето владетелката на империята можела да наблюдава церемониите и процесиите в сградата, заедно със своите придворни дами. Малък пиедестал от зелен мрамор днес показва къде някога е бил разположен трона на императрицата. Тежки двукрили бронзови врати, поръчани от император Теофил при нужда превръщали „Света София“ в импровизирана крепост и както ще видим били последната бариера между османците и потърсили убежище в божия храм константинополци през 1453 година.

Съвременна схема на „Света София“ във вида от времето на Юстиниан Велики. Изглед от Августеона.

Преди да стане жертва на османското нашествие, великият православен храм първо е разграбен и поруган от участниците в Четвъртия кръстоносен поход – драматичен и тъжен развой за който научаваме от византийския летописец Никита Хониат. Когато през 1204 година кръстоносците, търсещи разплата за военните си услуги, поискани от Алексий IV срещу неговите политически врагове, установяват, че императора не е в състояние да им заплати, те обсаждат и превземат имперската столица. Следва нечувано плячкосване на града, в хода на което много безценни статуи, икони и имперски регалии биват отнесени в Западна Европа.

„Храмът на Божията Премъдрост“ също не е пощаден и пищната му вътрешна декорация привлича търсещите богатства кръстоносци. След като в Константинопол се установява новосъздадената Латинска империя, „Света София“ се превръща в католическа катедрала. По същество тя продължава да изпълнява същите церемониални и богослужебни функции, но вече под друг флаг и религиозна доктрина. Целейки обявяването на символична приемственост с Източната Римска империя, първият владетел на латинците Балдуин е тържествено коронован за император на 16 май 1204 година, като церемонията почти дословно следва практиките на византийската коронация.

Годината, в която Византийската империя спира да съществува, а „Храмът на Божията Премъдрост“ отново е поставен в служба на друга империя е същата, в която за Балканите угасва и последната надежда за решителна западна намеса срещу османската експанзия. Бойното поле се измества към Унгария, Австрия и Средиземноморието, а над Константинопол вместо камбанен звън се разнасят призивите за молитва на мюезините. Последните часове на византийската столица са добре известни, благодарение на обемни описания на съвременници на периода като Нестор Искандер, Сфранцес и пр.

Благодарение на тях научаваме, че в следобеда на 29 май 1453 година, когато финалният щурм на войските на султан Мехмед II вече е преминал в ръкопашни схватки по улиците на града с последните оцелели защитници, в „Света София“ тече църковен молебен. Сградата е препълнена с изплашени столичани – жени, деца и старци, отчаяно вкопчени в надеждата някакво божествено провидение на спаси обречения град от ръцете на нахлуващите турци. Шариатът повелява за правомерно опустошаването и плячкосването на град, който се е съпротивлявал на мюсюлманска войска и бойците на Мехмед скоро се насочват към великата катедрала. Масивните бронзови врати на Теофил дълго удържат събраните пред храма турци, но в крайна сметка се пречупват пред напиращото множество. Последвалите събития, случили се в Божия дом, навярно не се нуждаят от обрисуване.

Според популярна легенда, чаканото от константинополци чудо се случва, но не по начина на който са се надявали – с нахлуването на мюсюлманите през разбитите порти на храма, духовникът, отслужващ молебена сякаш се разтапя във въздуха, заедно със светото причастие. „Само когато храмът отново е в християнски ръце – продължава легендата – светият мъж, спасен от Бог ще се завърне и ще продължи литургията оттам, откъдето е спрял преди стотици години“. Твърде вероятно с жителите на града се случва същото, което става в една друга църква и една друга столица, 57 години преди събитията в Константинопол.

Известна мозайка от „Света София“ над ритуална чешма. Надписът на старогръцки гласи: „Отмий греховете си, не само лицето си“.

През 1396 година, в Търновград, превзетата от османците столица на Второто Българско царство, знатните граждани са събрани в безименна църква и са избити поголовно. Според Григорий Цамблак, от който научаваме за това деяние, дори само от описанието на събитието на хартия „човешкият език изтръпва и костите се разтреперват“. Оцелелите от събралото се в „Света София“ множество имали незавидната съдба да бъдат продадени в робство. Всъщност, пленените в щурма на Константинопол византийски първенци са толкова многобройни, че османският султан често направо ги подарявал за лични роби на други мюсюлмански владетели.

Фанатизмът, с който бойците на Мехмед II търсят плячка в превзетата византийска столица гори толкова силно, че османският султан се принуждава да сложи нарочна охрана пред ключови сгради, които да ги защитават от развилнелите се османци. В крайна сметка, това към което Мехмед се стреми е да превърне Константинопол в столица на своята нова империя, което не би могъл да стори, ако от града останат само руини. Въпреки това, „Света София“ не е пощадена от вандализъм – голяма част от нейните съкровища и богата украса са плячкосани, а християнските символи и регалии – поругани. Особено тежко са засегнати мозайките и стенописите изобразяващи антропоморфни фигури, тъй като Ислямът забранява изобразяването на хора за религиозни цели.

Влизането на триумфиращия Мехмед II насред разбития Августеон на Константинопол маркира началото на нова ера, както за самия град, така и за „Света София“. Османският султан незабавно нарежда един от придружаващите го улеми да влезе в столичната катедрала и от авмона да произнесе „шахада“ – ритуално приветствие към Аллах, с чието възхваляване в сърцето на православния храм, сградата официално е превърната в джамия. „Света София“ изпълнява новата си функция на първа джамия на Османската империя за столетия напред. Храмът преминава през серия от реновации и архитектурни промени, започнали още с управлението на Мехмед, който нарежда началото на ремонтни дейности за възстановяването на увредената по време на обсадата сграда. Към нейната вътрешна уредба са добавени метални дискове с калиграфски изписаните на арабски имена на Аллах, Пророка Мохамед и четирите първи халифи.

В средата на XVI в. започва издигането на прочутите днес минарета на храма. Дотогава на тяхно място се издигали по-малки религиозни сгради построени от турците, които обаче са увредени при силно земетресение през 1509 година. Паралелно с конструирането на източното и западното минаре на „Света София“, инициирано от султан Сюлейман Великолепни започва и целенасоченото заличаване на християнската интериорна декорация на храма. Старинните византийски мозаечни пана и стенописни ансамбли биват замазвани с гипс или мазилка от вар, което по ирония на съдбата ги съхранява почти непокътнати до XX в., когато са преоткрити за света. Много от образците на византийското изобразително изкуство обаче нямат този късмет – често мозаечни парчета били откъртвани от мюсюлманите, посещаващи храма, тъй като вярвали, че носят късмет.

В края на XVI в., при управлението на Селим II, хилядолетната сграда е подложена на обстойна реновация от опитния османски архитект Синан, който подсилва структурата й с допълнителни носещи подпори, които да дадат на храма повече стабилност по време на земетресения. Синан изгражда и останалите две минарета от известната четворка сгради, султанската ложа в джамията, а на централния купол на „Света София“ е поставен голям златен полумесец. Османският архитект конструира и мавзолей в който по-късно е погребан султан Селим II. Превръщането на някои от вътрешните помещения на сградата в мавзолеи се превърнало в традиция за по-късните султани, много от които, като Мурад III, Мехмед III, Мустафа I и пр., биват погребани на територията на джамията.

През 1739 година „Света София“ отново преминава през процес на обновление, в хода на който към комплекса на сградата е добавено религиозно училище и кухня за бедни, а година по-късно е построен фонтан с ритуално предназначение.

Безпорно най-обстойна и сериозна работа по обновяването и съхранението на древния монумент през османския период е свършена през 1847 година, когато мащабния проект е поверен от султан Абдул Меджид I на швейцарските архитекти Гаспаре и Джузепе Фосати. Братята съблюдават проверката на куполите на сградата за пукнатини, подсилването на носещите елементи и построяването на нова султанска ложа в нео-византийски стил. Минаретата на джамията също преминават през основен ремонт, след завършването на който височината на всяко едно от тях била регулирана за да е еднаква с тази на останалите.

„Света София“ изпълнява функцията си на джамия до политическия край на Османската империя, когато вятърът на промяната трансформира старата империя в известната днес турска република. През 1935 година, в безпрецедентен акт на уважение към миналото на сградата като символ не на една, а на цели религиозни и културни доктрини, президентът на Турция Мустафа Кемал Ататюрк издава декрет с който превръща „Света София“ в музей. Богослуженията в сградата – независимо дали мюсюлмански или християнски са забранени с което древният храм, станал свидетел на около една пета от записаната човешка история излиза в дълго чакана почивка. През следващите 80 години, музеят се превръща в съкровищница за историци, археолози, архитекти и изкуствоведи. След като гипсовите мазилки от стените и портите са премахнати, под тях се показват за пръв път от столетия лицата на светци и древни императори, а от пода проблясват с многоцветния си мрамор мозаечни пана.

Мустафа Кемал Ататюрк, фотография от 1932 година

В краят на XX в. „Света София“ преминава през щателен ремонт, средствата за който са събрани благодарение на световни организации, занимаващи се с културното наследство на човечеството. В съвместна работа с турското Министерство на културата от 1997 до 2002 година, започва мащабен процес по реновация на купола, реставрация на мозайките, фреските и иконостасите и подсигуряване на сградата срещу влага просмукваща се в интериора откъм основите. До 2006 година е отбелязан значителен напредък в консервацията на монумента и запазването му за бъдещите поколения. Интересът към „Света София“ от страна на световната общественост е доказан от статистическите данни, показващи, че до средата на втората декада на новото столетие, музеят е станал обект на посещение от страна на над три милиона души годишно.

Събитията от тази година, когато храмът отново бе превърнат в джамия, напълно отговарят на китайската поговорка „Да живееш в интересни времена“ и явно той тепърва ще добавя нови моменти в своята хилядолетна история.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.