След смъртта на „архонта на многото българи“ Пресиан през 852 година, на трона на плисковските владетели се възкачва Борис – държавник, чието управление българската история щяла да помни и след столетия. Той поема властта във време, в което България се намира на кръстопът между католическия запад и православния изток.
До средата на IX в. българската държава все още се придържа към религиозните обичаи, наследени от древните българи. Тези обичаи, доста пренебрежително описвани от някои византийски хронисти, често се превръщали в неформално извинение за нарушаване на сключени мирни спогодби и търговски договорки. Полагайки езическите клетви на българите, ромейските василевси не чувствали особено морално задължение да се придържат към стриктното спазване на договорите, защото не изпитвали страх от божие възмездие. Езическите вярвания на България се превръщали в предпоставка за нейната политическа изолация в един европейски свят, който с бързи темпове се християнизирал, преминавайки към латинското или византийското семейство на народите.
В задкулисното противоборство за духовно влияние в Европа, което протичало между Константинопол и Рим, България с нейното географско разположение се оформяла постепенно като бъдещо бойно поле за двете идеологии. През първата половина на IX в., владетелите на България осъществяват териториални разширения, както на юг, към териториите на днешна Македония, така и на север по поречието на Средния Дунав, което поставяло българската държава в непосредствено в съседство с административното сърце на Византия, но и с кралството на франките. Езическият период на България отивал към своя естествен край. Скоро духовният свят на българите щял да се промени из основи, когато тяхната държава вземела своя съдбоносен избор към кое семейство на народите да се присъедини.
За да следваме хронологическата последователност на събитията, нека се върнем в 852 година, когато наскоро възкачилият се на престола Борис изпраща делегация при владетеля на Немското или известно още като Източнофранското кралство Лудвиг Немски. Пристигането на българите в Майнц е засвидетелствано в Бертинските анали и макар поводът за визитата да не е уточнен по всяка вероятност пратеничеството е имало формални функции. Можем да предполагаме, че българските пратеници трябвало да уведомят Лудвиг за настъпилата политическа промяна в Плиска и да засвидетелстват придържането на България към установения между двете държави мирен договор, който бил в сила още от 30-те години на века.
Сключването на тази мирна спогодба било наложено от териториалното разширение на България в региона на Средния Дунав. Тамошните земи, в които имало засилено присъствие на славянски етнически елемент, често се превръщали в спорни територии между българите и франките, което и довеждало до разгорещени погранични диспути, разрешавани чрез употребата на военна сила. На Борис се наложило само година след възшествието си на престола и потвърждаването на мирните спогодби с Немското кралство да наруши договорките и да поведе България на война срещу източните франки.
За военната кампания на българския владетел от 853 година ни разказват отново Бертинските анали, според които „българите, като взели на своя страна славяните, и както се казва, привлечени от нашите богатства, яростно се нахвърлили срещу немския крал Людовик, но били победени“. От съдържанието на тази относително кратка летопис историографите предполагат, че славяните, които се присъединяват към българските войски са поданиците на великоморавския княз Ростислав, който с помощта на Борис се надявал да охлади експанзионистичните стремежи на Немското кралство насочени към Великоморавия. Самият български владетел вероятно търсел разширение на среднодунавските територии. Военното начинание обаче бързо започва да се превръща във фиаско. Людовик Немски подбужда към война срещу българите зависимия от него в политическо отношение хърватски княз Търпимир, с което принуждава българските войски да разделят своите усилия и да воюват на два фронта. Военните сили, които Борис изпраща срещу Търпимир обаче, според думите на византийския император Константин VIII „нямат никакъв успех“.
Същевременно, според една летописна бележка, съдържаща се в писмата на Теофилакт Охридски „облак от франки покрил цяла България“. Последното сведение вероятно има предвид, че след като отслабената българска войска претърпява поражение в Хърватия войските на Людовик Немски повеждат сериозно настъпление дълбоко в България, принуждавайки я да излезе от войната и да търси повторно сближение с Немското кралство. Това заключение се потвърждава и от обстоятелството, че през 855 година, няма български военни сили, които да подкрепят княз Ростислав в усилията му да отбие натиска на Людовик Немски на великоморавска територия. Така вместо да циментира българското политическото влияние в региона на Средния Дунав, кампанията от 853-854, оставила България разтърсена от преживените военни поражения.
Политическата обстановка на Балканите обаче не дала на българската държава лукса да се възстанови от доскорошните военни действия. Още през 855 година нова война застрашила нейните граници, като този път заплахата идвала от юг. Византийската империя, търсеща реванш за териториалните си загуби, които претърпява от българския владетел Пресиан, през 30-те години на IX в., преценила, че моментът за разплата е дошъл.
Действително, обстоятелствата силно благоприятствали военното начинание на империята – изтощената от войната с Немското кралство и Хърватско българска държава едва ли можела да окаже сериозен отпор на ромейските войски. Византийското настъпление по суша и по море било ръководено лично от императора Михаил III и кесаря Варда. Военни действия се водят по долината на река Марица, в земите около Странджа и Стара планина и Черноморското крайбрежие, но числено превъзхожданите българските войски не успяват да надделеят над своите противници. В ръцете на византийците попадат град Филипопол и околностите му, цялата област Загора, както и черноморските градове –крепостите Девелт, Анхиало и Месемврия. Победената и в тази война българска държава била принудена да търси мир с император Михаил III, като договор между двете държави бил сключен през 856 година. Установените мирни отношения между България и Византия виждаме засвидетелствани в един арабски извор, според който български пратеничества били приемани на периодични аудиенции от император Михаил III.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Покръстването на българите – митове и факти
Константин Багренородни съобщава за военна кампания на Борис срещу сърбите, но византийският василевс не споменава точният период, когато това военно начинание се състои, което и оставя хронологизирането му отворено за дебати. Възможни периодизации на този българо-сръбски конфликт го отнасят към 854, 858, 863 , както и 870 година. Любопитното е, че макар разпространеното мнение сред историографите да определя и тази война като поражение, Константин Багренородни недвусмислено отбелязва, че при мирните договорки със сръбския княз Мутимир, българите получават „пактон“ (данък), което според проф. Пл. Павлов е индикация, че въпреки първоначалните поражения, вследствие на които в плен попада самият първороден син на Борис Владимир Расате, българите все пак успяват да триумфират във войната. Това заключение, както и точната хронология на конфликта обаче все още подлежат на дискусия.
В началото на 60-те години на века започва ново прегрупиране на силите в Европейския югоизток, в което Борис не закъснява да вземе дейно участие. Това отново въвлича България в политическите противоборства на нейните съседки, като този път българският владетел взима страната на Немското кралство. Съюзът му с Людовик Немски бил насочен срещу Великоморавия, която възползвайки се от вътрешните междуособици в Немското кралство отбелязвала значителни успехи във войната си срещу него. Укрепването на Великоморавия като политическа сила в земите по поречието на Средния Дунав я превръщало в притегателен център за тамошните славяни. Този развой не бил посрещнат с особен ентусиазъм от Борис, тъй като застрашавал българската власт в тези земи.
Така през 863 година, двата лагера се изправили един срещу друг – Борис и Людовик Немски се насочили към земите на великоморавския владетел Ростислав и подкрепящия го син на Людовик – Карломан. При създалото се военно-политическо положение, надмощие в което щели да имат обединените немско-български войски, великоморавският княз бил принуден да търси помощ от Византийската империя. Михаил III по всяка вероятност вече внимателно е следял развоя на ситуацията, когато получава призива за помощ от Ростислав на който ромейският василевс с готовност откликва. За империята съюза на българите с Немското кралство бил крайно обезпокоителен. Едно военно-политическо сближаване на България с католическото Немско кралство би превърнало българската държава в потенциален проводник на папската политика в непосредствена близост до административното сърце на Византия в Константинопол. Поради това, империята въпреки мирните си спогодби с България от 856 година започва да се готви за война с Борис.
Новото византийско настъпление неблагоприятно съвпаднало с поредица от природни бедствия, които сполетели българските земи. Ромейският философ Никита Пафлагон съобщава как през август 863 година в продължение на около месец серия от силни земетръси увредили редица български крепости и фортификационни съоръжения по границата с Византия. Същевременно, вследствие на суша, добивът от земеделската реколта намалял и не бил достатъчен да изхрани населението. По думите на Пафлагон „гладът станал постоянен спътник на българите“. В така създалата се ситуация на византийците оставало единствено да подсигурят източната си граница срещу честите арабски нашествия за да освободят нужните сили за нахлуването в отслабената от войни и бедствия българска държава.
Търсената победа срещу арабите е постигната от византийския военачалник Петронас, стратег на темата Тракисия, който в битката при реката Лалакаон категорично разгромява силите на емир Умар ал-Акта. С тази демонстрация на сила Византия омиротворила за известно време малоазийските си граници и император Михаил III вече бил в състояние да се посвети на военните действия с България. Походът на ромейския василевс от есента на 863 година, срещу българите се увенчал с успех – разрушените погранични крепости не били в състояние да се отбраняват, а основните сили на българската армия били ангажирани далеч на северозапад в похода срещу Великоморавия. Сериозността на положението подтикнала Борис към сключването на както се изразява проф. Васил Златарски „дълбок мир“ с Византийската империя.
Условията на самия мирен договор не са достигнали до нас, но лесно бихме предположили какъв „дълбок мир“ е търсел Михаил III, като анализираме последиците от българо-византийската война от 863 година. На първо място България се оттеглила от съюза си с Людовик Немски и преустановила враждебните действия срещу Великоморавия. По-същественото обаче е, че Борис поемал задължението да се покръсти заедно с целия си народ, приемайки Христовото кръщение от Византийската империя. С това Византия се надявала да попречи на проникването на папско влияние в България и да я приобщи към лоното на своята църква. В замяна България си връщала контрола върху загубената през 855 година област Загора, но черноморските крепости Месемврия, Анхиало и Девелт оставали във византийски ръце.
От историческа гледна точка най-важното последствие от договора от 863 година, е че времето на езическа България вече било изтекло и тази държава оставала завинаги в миналото. Идвало времето на християнска България, държава, която щяла през следващите десетилетия да мери своите културни, политически и военни достижения със самата Източна Римска империя и дори да претендира за наследник на нейния свят.
