Според византийски и западни извори през есента на 863 г., след неуспешен военен конфликт с Византийската империя, владетелят на България – Борис поема обещание пред ромейския василевс Михаил III, съгласно което трябва да приеме Христовото кръщение заедно с целия си народ. Изпълнението на това обещание променя облика на българската държава завинаги и обвързва съдбата ѝ с тази на християнска Европа. Няма причина да смятаме, че Борис не е бил наясно с всички последствия, които покръстването на българите би донесло на страната – християнската религия напълно съответствала с провежданата от българските владетели политика на централизация в държавата и подплатявала владетелската институция със статута на „поставена от Бога“. Приемането на християнството препятствало изпадането на България в политическа изолация, но и същевременно отваряло границите ѝ за силно чуждо духовно влияние. Това впоследствие насочва усилията на Борис към изграждането на поместна българска църковна институция с богослужение на роден език.

Икона на княз Борис I.

Подобно на всяко събитие от изключителна значимост за българското средновековно държавно развитие и актът на покръстването става основа за изграждането на цял митологичен епос, през чиято призма следващите поколения разглеждат първите стъпки на българската държава в семейството на християнските народи. Приемането на християнската вяра оставя изключително дълбока следа в народната психология и дори столетия след самото събитие, легендите около него са продължили да нарастват. В настоящата студия ще се спрем в подробности на по-известните от тях, като същевременно разбира се, разглеждаме и самите факти, доколкото те са известни на историографията в момента.

Бързият успех на византийската военна кампания от 863 г., поставя България под сериозна заплаха – империята предварително подсигурява малоазийските си граници, което ѝ позволява да струпа големи армейски сили срещу българската държава, докато войските на Борис са ангажирани в поход срещу Великоморавия. Същевременно според хрониста Никита Пафлагон поредица от силни земетръси сериозно увреждат българските фортификации по границата с Византийската империя, а лошата годишна земеделска реколта обрича на глад българските поселения на север от Стара планина. България е принудена отново да търси мир с Византия, като този път империята цели подсигуряването на своето влияние в българската държава, посредством покръстването на нейния народ.

По силата на поетите от мирния договор задължения, Борис оттегля участието си от похода срещу Великоморавия и разтрогва военнополитическия си съюз с Източнофранкското кралство на Лудвиг Немски. Същевременно делегацията, която българският владетел изпраща в Константинопол да договори мира с Византия е покръстена веднага, а след като потеглят обратно за дома с тях тръгват един византийски епископ и антураж от свещеници и монаси, които трябвало да приобщят българското население към християнството.

Според проф. Васил Гюзелев тази покръстителска дейност на византийското духовенство в началото на 864 г. маркира началото на първия етап в християнизирането на българския народ. През този етап Христовото кръщение получава и самият  владетел – събитие, което винаги е представлявало особен интерес за историографите. За покръстването на Борис съществуват много версии и легенди, подкрепяни от различни писмени източници и археологически открития. Според византийските хронисти Лъв Граматик, Григорий Монах и Йоан Скилица, владетелят на България приема кръщението тайно, без излишна церемониалност, като негов кръстник е самият византийски император Михаил III. Борис приема името на ромейския василевс като свое християнско название и с него остава известен в много литературни трудове от периода. Според византийските хронисти по време на кръщението на Борис „били покръстени и много други между българите, които се отличавали по род, значение и богатство“.

Интересна представа за този знаменателен епизод от нашата история можем да добием от Хронографията на Продължителя на Теофан Изповедник, който ни предлага поглед към някои легенди, възникнали около покръстването на българския владетел. Според една от тях Борис се славел сред приближените си като страстен почитател на лова, поради което и непрестанно търсел живописци, които да обезсмъртяват ловни сцени предназначени да развличат владетеля, когато не практикувал любимото си занимание. По това време в български плен се намирал византийски монах на име Методий, известен живописец, който българският владетел накарал да нарисува картина, която да предизвиква у гледащите я едновременно страх и удивление. Монахът нарисувал сегмент, изобразяващ Страшния съд – съдния ден в който щяло да се състои Второто идване на Христос на земята. Когато Борис видял картината „…обладан бил от страх пред Бога…и в дълбоката нощ приел божественото кръщение“.

През юли отбелязваме рождението на Апостола. В навечерието на годишнината поръчайте луксозното издание на "Писмата на Левски" с 33% отстъпка.

КЪМ МАГАЗИНА

Друга версия на случилото се, която откриваме предадена ни от Продължителя на Теофан придава решителната роля за покръстването на Борис на неговата сестра, която по време на пленничеството си във Византия била приела християнството и от любов към Бога посъветвала брат си да стори същото. Тогава българският владетел „се удостоил с купела на новорождението и от изпратения при него от столицата ( Константинопол ) епископ, бил преименуван на Михаил по името на императора“.

Макар и интересни, тези легенди се разглеждат със скептицизъм от историографите, тъй като по същество винаги следват един и същ модел – българският владетел попада под въздействието на духовно просветление след контакта си с изповядваща християнството личност и търси незабавното си посвещаване в новата вяра.

Дотук вече е очевидно, че на българската историография са известни много вариации на покръстването на Борис, но отговорът на въпроса кога става това не е по-малко значим от „как“. Откритият в Югозападна Албания надпис с името на Борис-Михаил поставя основите на схващането, че кръщението му се състои на 14 септември 864 г.

Полският историк Т. Василевски, обаче, позовавайки се на Балшичкия надпис, открит при село Балши отново на територията на днешна Албания, смята че  владетелят приема Христовото кръщение чак на 25 май 866 г. Василевски обяснява, че през трите години от 863 г., когато е сключен българо-византийския мирен договор и 866 г., когато според неговото тълкувание се покръства Борис, народът на България изпълнява катикуменикат (приобщаване) към константинополската църква. Според Балшичкия надпис „…народът на владетеля Борис-Михаил му е даден от Бога в годината 6374 г. ( 866 г. )“. Тълкуването на надписа и до днес предизвиква дебати и повечето български изследователи като Васил Гюзелев и Петър Мутафчиев застъпват твърдението, че владетелят се покръства заедно със своето близко обкръжение през 864 г. Към най-късна дата кръщението на Борис отнася хронистът Анастасий Библиотекар, който в своята хроника заявява, че Борис приема християнството през 870 г. чрез посредничеството на римския презвитер Павел.

Покръстването на Борис I, семейството и приближените му, худ. Николай Павлович.

И ако годината и начина на покръстването на самия български владетел са изразени разнопосочно в изворите от периода, християнизирането на целия народ ни най-малко не прави изключение. Подобно на кръщението на Борис и за покръстването на българите съществуват много легенди, обикновено отнасящи се до покръстителската дейност на самите Солунски братя – Константин-Кирил Философ и Методий. Такава е например Солунската легенда. Тя е легендарно-исторически разказ в чийто относително кратък обем се запознаваме с живота и дейността на Константин-Кирил Философ или поне версията на анонимния автор за светеца. В този разказ солунският просветител е представен като покръстител на българите поне десетилетие преди емблематичната 863 г. В разказа е прокарана идеята за божието предопределение с което Кирил се заема да покръсти българите, чувайки мистериозен глас, който му нареждал да „обърне българите в правата вяра и да има даде християнски закон“:

„Кириле, Кириле, иди в обширната земя и сред народа наречен български, защото Господ те е определил да ги покръстиш в правата вяра и да им дадеш християнски закон“.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Войните на Борис до акта на покръстването

В изпълнение на божията повеля Константин–Кирил веднага решил да потегли за българските земи, но бил спрян от ужасения солунски митрополит Йоан:

„О, старче неразумни, българите са човекоядци и ще те изядат!“

Солунският просветител обаче не се слушал в думите на Йоан и потеглил на покръстителската си мисия. Освен че е изключително любопитен по отношение на авторската гледна точка, този разказ дава на някои историографи основания да предполагат, че тази литературна творба от XI в. е далечен отглас от мисията на Константин–Кирил на река Брегалница.

От подобен характер са и Чешката и Моравската легенда, съответно датиращи от XIII и XIV в., според които отново Кирил е отговорен за покръстването на българите, а Пространното Климентово житие присъжда активната роля в християнизацията на България на Методий.

С началото на първия етап от покръстването на българите границите на страната се отворили не само за византийските мисионери. Това отбелязва в своето послание до папа Николай I самият княз Борис заявява, че в държавата му „…са дошли от разни места християни, които своеволно разправят много и различни неща – гърци, арменци и хора от много други места“. С други думи България се превръща в арена на която сили започнали да мерят всички по-значими религиозни течения. Католически свещеници и православни духовници със или без официално разрешение се надпреварвали в покръстването на населени места. В своята кореспонденция с папа Николай, князът дори споменава пристигането на арабски проповедници, които искали да разпространяват исляма сред населението. Междувременно в едва покръстената страна започнали да се появяват представители и на еретични доктрини като павликянството.

Хаотичната обстановка около покръстителската дейност в България обаче тепърва предстояло да се утежни. Недоволен от разтрогването на съюза между България и Немското кралство Лудвиг Немски започнал да оказва политически натиск върху Борис, с който целял възобновяването на съюзните отношения между двете държави и приобщаването на българите към Римската църква. Намеренията на владетеля на източните франки са видни в посланието му до папа Николай I от май 864 г. – Лудвиг възнамерявал да се срещне с Борис в град Тулн и да сключи договор с него. Немският крал изтъква, че „ самият крал на българите желае да се покръсти и мнозина от народа му са вече християни“. Това „сближаване“ между България и Немското кралство в средата на 864 г., обаче така и не дава търсените от Лудвиг Немски резултати.

Междувременно според историческият разказ „Чудото на Св. Георги с българина“, християнизирането на България активно продължавало – българският владетел „с Христовата сила и кръстния знак отвърнал коравото българско племе от тъмните, измамни, смрадни и богоненавистни жертви ( тоест жертвоприношения – б.а. ) и го изведе от мрак на виделина, от измама и кривда към истина“. Някогашните езически сакрални капища биват разрушени, за да издигнат на тяхно място своите каменни снаги християнските храмове. Проправянето на пътя на християнството в България чрез унищожаването на религиозните светини на езичеството обаче постепенно довежда до зараждането на все по-голямо недоволство сред българското население. Настойчивото проповядване от страна на многобройно и разнородно чуждестранно духовенство на езици, които обикновеното население не разбирало постепенно пораждало опасността от отчуждаване и охладняване към християнството.

Разгрома на бунта на 52-мата боляри. Худ. Николай Павлович.

Кулминацията на народното брожение е достигната през 865 г., когато открит бунт срещу управлението на Борис разтърсва новопокръстената българска държава.  Князът е обвинен от противниците си в издаването на „лош закон“ и в „отстъпването от бащините си чест и слава“. Изправен пред перспективата да бъде свален от власт и вероятно умъртвен, а държавата му да се върне отново към езическите вярвания, Борис действа бързо и безкомпромисно. Търсейки подкрепата на верни боили, българският владетел разгромява бунта преди да е набрал твърде голяма инерция и пленява благородниците оглавяващи метежа. Реваншът на Борис е безмилостен – на екзекуция са осъдени 52 болярски рода опълчили се срещу него. Според Продължителят на Теофан Изповедник обикновеното население, което участва в бунта срещу покръстването не било подложено на репресии, защото „народът пожелал да стори покаяние“.

След като потушава народното недоволство, според Бертинските анали, Борис измъчван от угризения търси индулгенция от папа Николай I. Българският владетел желаел да научи колко голямо е прегрешението му след като осъжда на смърт 52-та болярски рода. По всичко изглежда, че римският първосвещеник иска да успокои неговите терзания, тъй като опрощава действията му с думите:

…обаче защото вие сте съгрешили по-скоро от ревност към християнската вяра и от незнание, отколкото от друг порок, вие добивате затова опрощение и милост по благоволението на Христа, щом следва от ваша страна искрено покаяние.“

С потушаването на бунта на непокорните боляри, битката за защитата на акта на покръстването приключила. Войната за българска самостоятелна църковна институция и богослужение на роден език обаче тепърва предстояла.

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Покръстването на българите – митове и факти
4.4 от общо 21 глас(а)
Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

1 коментар

  1. Тази официална версия, за уж приемането на християнството от „целия народ“ през IX век, няма нищо общо с истината. Това е една от най-упорито налаганите лъжи в българската история. Почти „целия народ“ всъщност е християнизиран няколко века по-рано.

Отговор