Историята, която ще разгледаме в следващите редове, e историята на един краткотраен, но епичен двубой. Изпълнен с предателство, интриги, заговори и смърт. Това е разказът за конфликта между трима мъже, трима бойни другари и трима императори – Лъв, Михаил и Тома, чиито съдби се оказват в ръцете на българина Омуртаг.

Периодът на първата четвърт на IX в. е преломен в историята на Източно-римската империя. Устоите на държавата биват разклатени в резултат на събития и процеси, които поставят под въпрос смисъла на самото ѝ съществуване, лежащ върху убеждението, че въпросната е отражение на Божието царство на земята. Българските победи при Върбишкия проход, довели до смъртта на Никифор I Геник (802 – 26 юли 811 г.) в лятото на 811 г. и край Версиникия – две години по-късно, коронацията на Карл Велики на 25 декември 800-а г.,както и възраждането на т.нар. иконоборство, чийто вдъхновител се оказва поредният ромейски император Лъв V Арменец (813–820 г.), поставят Романия в една крайно усложнена ситуация. Принудена е да прави компромиси както в отношенията си с Папството,така и все по-отдалечаващия се Запад. В условията на такава политика, водена и на Балканите, империята бива разтърсена от поредната гражданска война.

Към средата на второто десетилетие на IX в. българската държава навлиза в период на стабилизация, вътрешна и външнополитическа, комфорт подсигурен ѝ от сключения в 815 г. 30-годишен мирен договор между Лъв V и Омуртаг (814–831 г.) и преподписването му в началото на царуването на Михаил II Аморийски (820–829 г.).

Позорното убийство на Лъв V по време на коледната литургия в катедралния храм „Св. София“, извършено от доскорошния му сподвижник и патриций Михаил Аморийски и неговите привърженици в края на 820 г., отваря нова страница в историята на българо-ромейските отношения. Въпреки че главните роли в назряващия двубой, биват поверени на старите познайници Михаил – коронован в Константинопол в самия край на 820 г. и турмарха Тома, българският владетел – Омуртаг, е този, който ще извлече най-големи дивиденти от поредните междуособици в Романия.

Но кой  всъщност е Тома Славянина? Този въпрос сякаш остава неглижиран от българската историография. Авантюрист, професионален метежник, ренегат, приел исляма, вещ дипломат и далновиден пълководец, законен престолонаследник, самозван император или всичко от изброените…

Вестта за смъртта на императора заварва възрастния и окуцял Тома като турмах на малоазийските федерати. Постът му е даден с благоволението на Лъв V Арменец. По-голямата част от живота си той прекарва бурно, редувайки периоди на съзаклятие и изгнаничество сред сарацините в Сирия, с такива на верноподаничество и служба при различни благодетели, сред които и покойният император. Макар и отношенията между Славянина и Арменеца не винаги да са били добри, а към 820 г. направо враждебни, между двамата цари едно взаимно уважение. Същото не би могло да се каже за отношенията между същия и възцарилия се в Константинопол Михаил.

средновековна миниатюра изобразяваща въздигането на Лъв V
средновековна миниатюра изобразяваща въздигането на Лъв V

Реакцията на Тома след известията за убийството на Лъв V и короноването на Михаил за император не закъснява. Възползвайки се както от неуредиците, настъпили след събитията в Константинопол, така и от собствените си харизма и популярност,а и от връзките си в Абасидския халифат и лично познанство с халифа Абдаллах ал-Мамун (813–833 г.), Славянина съумява  в рамките на едва няколко месеца да се наложи като пълновластен господар на Мала Азия.

Любопитен момент от неговата биография е фактът, че Тома започва своята авантюра, представяйки се за някогашния император Константин VI (780–797 г.), ослепен и отстранен от майка си Ирина. По едно щастливо – за Лъже-Константин – стечение на обстоятелствата, халифът на абасидите ал-Мамун решава да се възползва от временните сътресения в Империята. Той предприема широка офанзива в ромейските крайгранични райони към началото на 821 г. В защита на родните си земи, под знамената, Лъже-Константин събира огромна войска от около 80 000 души, начело на която възкръсналият император нахлува в абасидска Сирия.

След първоначалния шок, който предизвиква видът на настъпващата ромейска армия, водена лично от императора Лъже-Константин, сред пълководците на Халифата, ал-Мамун с изненада открива, че срещу него стои не кой да е, а човекът, прекарал близо десетилетиe в двора на баща му – халифа Харун ал-Рашид (786–809 г.). Славянина бива почетен като император и от пратениците на абасидския владетел, с когото въпросният влиза в съюз, насочен срещу Константинопол. С цената на големи отстъпки Тома си гарантира подкрепата на ал-Мамун и с неговото благоволение бива коронован за император на Ромейската държава от патриарха на Антиохия – Йов. В края на 821 г. – месец декември, 15 индиктион – многобройната и разнородна армия на император Тома, състояща се от „агаряни, инди, египтяни, асирийци, мидийци, абасийци, зихи, ивири, кавири, славяни, хуни, вандали, гети […] лази, алани, халдейци, арменци и от всякакви други народи“ се разполага в подстъпите към столичния град.

При този цар (Михаил, б. м.) въстана един грък на име Тома и като събра многочислена войска за малко едва ли не отне цялата гръцка земя тръгна да отнема царството от Михаил. Но излезе българският княз Муртаг, разби го и го победи, защото изпитваше голяма любов към Михаил“ – гласи една от добавките в старобългарския илюстрован превод на Манасиевата „Хроника“ (XIV в.).

Наистина в продължение на две години Славянина обсажда, по суша и море, с единствената цел официално да отнеме царството от Михаил. Защитниците на Града успяват със сетни усилия и благодарение на вещото командване на самия император, сина му Теофил и верните им пълководци Олвиан и Катакила да отбият атака след атака и дори да опожарят по-голяма част флота на Тома, но опитите им да разкъсат обсадата се провалят един след друг.

През пролетта на 823 г. голяма сила се надига отвъд Хемус планина и по някогашния Via Militaris – пътят, по който близо столетие преди това армията на кесаря Тервел се отправя към Константинопол, нахлува в пределите на империята. Според съвременника на събитията – Георги Амартол (първата половина на IX в.), Михаил II е инициаторът на съюза с българския владетел Омуртаг, оставаш в онзи момент встрани от зреещия конфликт. Всички последващи хронисти, следвайки официалната позиция, заета от Константинопол, са категорични, че воден от своето благочестие Михаил II отказва помощта на Омуртаг. Решението на Омуртаг е ,въпреки молбите на императора, самоволно да се разправи със Славянина и да завземе Романия. Те са категорични обаче,  че с българската победа и смъртта на Тома,  се слага край както на краткотрайната му узурпация, така и на гражданска война в империята.

Хан Омуртаг, изобразен на миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица.
Омуртаг, изобразен на миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица.

Вследствие непредвидените обстоятелства, император Тома вдига обсадата и решава да посрещне настъпващата българска армия в открито сражение край Хераклея. То е катастрофално загубено от ромейските войски, а скоро след това,  изоставен от оцелелите си войници, Тома губи и живота си. Какво носи победа на българския владетел Омуртаг?

Омуртаг се “[…] завърнал в земята си, като се гордеел и се хвалел”  – лаконично отбелязва т.нар. Продължител на Теофан – “поради победата си над него (император Тома, б. м.)”. Безспорно победата над ромейската войска и над самия император , втора поред, след тази при Върбишкия проход от 811 г. ,  са повод за гордост, но в случая става въпрос и за нещо повече.

Като отзвук на този своеобразен триумф, отпразнуван от Омуртаг, можем да посочим създаването на т.нар. Чаталарски надпис. С оглед на събитията, които маркира въпросният, проф. Бешевлиев е склонен да отнесе издълбаването му към пролетта на 823 г.

Канасубиги Омуртаг е от Бога владетел в земята гдето се е родил. Обитавайки стана на Плиска, съгради малък стан на Тича и премести войската си срещу гърци и славяни […] Нека бог да удостои поставения от бога владетел, като гази добре с крака си императора, докато тече Тича […]”.

Тук за първи път попадаме на официалната титла на българския владетел – „канасубиги“ или „от Бога архонт“. Титла, която по един категоричен начин отразява промените, настъпили във владетелския институт на българската държава. След победата на Крум над император Никифор и тази на Омуртаг над император Тома положението на България коренно се променя. Претенциите на долнодунавския властелин биват открито предявени в един официален държавен документ, какъвто се явява Чаталарския надпис.

За да изравни личното си достойнство с това на християнския император Омуртаг присвоява,  (но по-важното е, че не среща съпротива правейки го) титли, форми и обичаи от ромейската канцелария и церемониал, най-съществената, от които се явява титулния израз o ek Qeon arcwn. Въпросният илюстрира представата за божествения произход на властта в Средновековния свят и се явява аналог, но едновременно с това и антипод на ромейската императорска титла o ek Qeon βασιλεύς. Самата императорска титла стои във връзка с представата, че владетелите на Романия са поставени от Бога, че те са богоизбрани, а властта им свещена. Действията на Омуртаг придават една сакралност на едноличната му власт, която на свой ред бива санкционирана от християнския Бог, подобно на тези на Източния и Западния император.

Част от старобългарска илюстрирана миниатюра на Манасиевата "Хроника"
Част от старобългарска илюстрирана миниатюра на Манасиевата „Хроника“

Актът на пренасяне Божието благоволение от Тома върху Омуртаг е пресъздаден от автора на старобългарския илюстрован превод на Манасиевата „Хроника“ по един изключителен начин. На 55 миниатюра виждаме как насред бойното поле  българинът е посегнал да свали короната на бягащия император.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Един разказ за Омуртаг и Тома Славянина или за това как „Истъра грабна венеца на Рим“
4.6 от общо 176 глас(а)
Иван Стоянов
Иван Стоянов е на 30 години, преподавател по история и география в столичното 18 СОУ “Уилям Гладстон” и магистър “Българско средновековие: държава, общество, култура”. Основните му интереси са насочени към: периода на Късната Античност, Великото преселение на народите, Ранно Средновековие и езическа България. Автор е на различни публикации разглеждащи един или друг аспект на въпросните.

14 КОМЕНТАРА

  1. много силна статия,но има още какво да се напише за Омуртаг при положение,че е постигнал толкова много на бойното поле и в дипломацията…

  2. Само че беше редно и да сложите снимка на въпросния надпис, за да се види черно на бяло, че името му е правилно единствено в цитата Ви от българския препис на Манасиевата хроника. Каменоделецът го е написал, че е бил „канас у бога“ Муртаг. Неслучайно и допълнението на гръцки, което обяснява българската титла. Гръцкият определителен член пред собственото име няма причина да го добавяме машинално към него, тъй като така противоречим на всички средновековни и предосвобожденски извори, където името е изписано без него. „Омуртаг“ е също толкова недомислено, колкото е и „Муртагон“, което е падежна форма.

    • Здравейте, името Омуртаг се изписва с „омега“. Това не е определителен член, а е част от името.
      Определителният член „омега“ е за вокатив и върви с вокативно окончание каквото тук, например, няма:
      http://www.promacedonia.org/vb/vb_sn29.jpg
      Факт – има изключения, каквото е и изписването в Чаталарския надпис.

      • Ще си позволя две възражения в подкрепа на коментиралия по-горе:

        1. Това би бил аргумент, ако този надпис (който не съм виждал на истинска снимка, за да се уверя, че не е „натъманен“ волно или неволно) беше написан от гърци, щях да съм съгласен. Но е писан от българи с гръцки букви, а нашите предци са имали навика да си разменят омеги (Ωω) и омикрони (Οο), както и йоти (Ιι), „ити“ (Ηη), а понякога и ипсилони (Υυ) (днес втората я наричат „ета“, но тогава е обозначавала звука „и“; третата самостоятелно също е подобна или, но у нас понякога са я ползвали за „у“, когато нещо са изтървали омикрона от лигатурата „ΟΥ“) в каменните плочи, които някакви обикновени работници са писали на гръцки по държавно нареждане. В книжнината може да е било и друго, но за жалост не сме открили такава до момента. Можем само да гадаем какво се е случило през Средновековието и дали няма да излезе нещо отнякъде… :/

        Доказателство за това са извори като тази военна заповед от с. Маламирово (http://promacedonia.org/vb/vb_sn21.jpg), в която няма нито една едничка „омега“, или този списък с въоръжения (http://promacedonia.org/vb/vb_sn24.jpg), в който пък се ползват само „ити“ и „омеги“ (с 1 изключение за омикрон). Знам, че и тези са само копия, но на момента успях да намеря само няколко по-кратки надписа, в които се среща същото явление, а там може да се обясни с дължината и че просто не е било нужно да се ползват и омега, и омикрон (или някоя от другите подобни двойки букви).

        2. Всъщност преобладаващото изписване е с омикрон, а не с омега. В началото и аз се сетих специално за Чаталарския надпис (https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/9/94/Copy_of_Chatalar_Inscription.jpg), защото именно той беше споменат в текста. Но имаме също факсимилие на строителна плоча на Крум, което ползва омега (http://promacedonia.org/vb/vb_sn27.jpg; даже в него „канасубиги“ и „омоуртаг“ са на отделни редове, което ни позволява въобще да правим връзката с тази „по-дългата версия на титлата“ с уговорката за вечния спор, че не знаем как се разделят думите [„кана субиги“ или „канас у биги“, въпреки добавката на някои места „архонт, от Бога владетел“, която всички са единодушни, че обяснява титлата и само едната версия има смисъл на днешен български, но нейсе, пак се отвлякох :)]. Още една снимка (а не копие) на възпоменателен надпис с омикрон (http://promacedonia.org/vb/vb_sn28.jpg). Дори известният медальон на Омуртаг ползва омикрон (http://promacedonia.org/vb/vb_sn35.jpg).

        Извинявам се за романа, но накратко: тълкуването на повечето от писмените ни извори (или поне най-старите от тях) за мен все още е твърде догматично. Делото на проф. Бешевлиев по събирането на всички тези надписи несъмнено е велико и подобаващо ще се помни вечно от българската историография, но на места направените изводи (от него и/или други) са меко казано спорни, тъй като изхождат от две неща: (а) надписите са достигнали в пълнота до нас, често не се отчита, че може вляво или вдясно да липсва текст, а често и най-вероятно е така, особено с многобройните плочи, които са с неравномерен контур отстрани, който прилича на много отдавнашно счупване; (б) че гръцките надписи използват гръцкия правопис перфектно, което просто не е вярно (споменатите мешаници между буквите за еднакъв звук). Последното е и лесно обяснимо, тъй като каменни надписи се правят от каменоделци, а не писари, които цял живот са учили гръцки, както в по-нататъшно време се е случвало с преводите на Светото писание (поради липса на писмени данни за по-ранни преводи, колкото и силно вероятни да са при положение, че доста от владетелите ни са били християни – даже този християнски анаграм в началото на подадения от Вас надпис е доста крещящо нещо за иначе набеждавания за езичник, да го наречем по все още най-възприемания начин, Омуртаг).

        • БУКВОЕДЕЦ, вашият отговор е много добре написан, но не мога да се съглася че „каменни надписи се правят от каменоделци, а не писари, които цял живот са учили гръцки“ и следователно с това обяснявате „споменатите мешаници между буквите за еднакъв звук“. Вие наистина ли допускате че владетеля на една страна ще допусне подобни надписи да се издълбаят в скала без те предварително да са написани на парче хартия като чернова от такива които са знаели езика? Или просто както е казал Черноризец Храбър, словените са изнамерили собственна азбука за да могат да изписват техните си думи понеже когато са го правили с гръцките са срещали трудности, сигурно същото са отнася за името на този наш владетел, трудно е било да бъде изписано с гръцките букви и за това е изписано по различен начин на различните надписи, нищо чудно и правилата за изписването му да са били променени с времето, а не защото каменоделците са били неграмотни.

  3. „…Решението на Омуртаг е ,въпреки молбите на императора, самоволно да се разправи със СЛАВЯНИНА…“
    „…При този цар (Михаил, б. м.) въстана един ГРЪК на име Тома…“
    Нещо тук не е наред. Славянин ли е Тома или грък?
    Кой е най-ранният препис, в който след името на Тома е поставено „Славянина“? Руски препис от 1923г или още по- древен от 1793г ?

    • Като цяло е голяма каша с названието на южните ни съседи. Заради постепенното налагане на гръцкия като официален език в Римската империя (Западната вече не съществува, а Свещената такава се създава на съвсем друга основа, макар и със същите претенции) ги наричаме ту ромеи, ту гърци, независимо от етническия им произход. Дори понятията „арменец“, „евреин“, а дори и „арабин“ до някаква степен, за нашите предци в общи линии са били с чисто религиозен оттенък.

      Арменците и един куп други народи от Източната православна църква се отделят по-рано от Православието дори и от Римския епископ, който накратко е искал еднолична власт за себе си (естествено защитено с определено тълкуване на някои части от библията и политическите събития до момента), а де факто този кораб отдавна е бил заминал с образуването на автономни патриаршии като арменската (все пак от теологичните спорове са минали почти 7 века) и такива „натрапници“ като нашата, която по политически причини и пак няколко века размотаване се е наложило да бъде призната от Константинопол.

      Що се отнася до понятието „славянин“, у наши текстове то се среща само като „словѣни“ и никога не е ясно дефинирано. Често се ползва за взаимозаменяемо с „българи“ още от най-старо време. Като цяло нямаме особена причина да търсим кой-знае какви миграции КЪМ Балканите, била тя на т.нар. „славяни“ или на т.нар. „пра-/псевдобългари“. Имаме доказано моментно разширение на изток преди т.нар. „тюркски“ племена да отделят тези територии от общата държава с няколко съуправителя, но с Волжка България май само спорадично сме имали връзка по-нататък (или поне така изглежда засега, винаги може да излязат нови извори). Латино- и гръкоезичните ромеи са ни наричали с всякакви имена – скити, сармати, гети, склавени и т.н., но те редовно са си слагали имена на чужди тям племена и обитаваните от тях области както им падне (което е присъщо и в по-късно време на други народи, де), та стигаме до абсурда да имаме „лужички сърби“ в днешна Ф.Р. Германия, където сръбски крак не е стъпвал, две Албании и Иберии (едната от всяка все в Кавказ) и други подобни.

      Въобще всичките тия „славянски“ дивотии преди 16. век трябва да се приемат с доза подозрение. Даже в извори на български (или техни преписи на църковнобългарски) – до към 18.-19. век. Няма нищо лошо днес да търсим общите неща на езикова основа с всички тези народи, тъй като те в мнозинството си, ако се върнем достатъчно назад във времето, очевидно също са създадени от същите тези хора, част от които ще утвърдят себе си като българи в последвалите векове. Просто не трябва да търсим под вола теле и да си измисляме думички за народи и наднародни групи преди още да ги има. :)

  4. Очевидно е „грък“ за автора на българския препис на Манасиевата хроника. Според т.нар. Теофанов продължител (творба съставена по нареждане на Константин Багренородни през X в.) Тома „[…] произхождал от неизвестни и бедни родители и освен това от славяни по род, каквито често пъти са се промъквали в Анатолия“. Йосиф Генезий (X в.) обаче, го пише арменец. В научните среди съществува консенус по въпроса и той се заключава в това, че Тома е славянин по род, а самия прякор „Славянина“ е съвременен.

  5. Значи нашите научни среди доста са се измъчили докато открият славянския и пролетарски произход на Тома.
    „Във връзка с пропагандирането на т.н. „илирийска идея“, целяща освобождаване и обединяване на южните славяни в нова Душанова империя, през 1532 г. Винко Прибоевич издава книгата „Слово за увенчаните със слава славяни“, където се използва понятието „славяни“, вместо „склави“. Окончателно сборното понятие „славяни“ се оформя под перото на абата от Млетския орден дон Мавро Орбини от Пиза, който през 1601 г. написва книгата „Царството на славяните““. Нещо не се получава аритметиката.
    .

  6. Със сигурност има и подобни интерпретации на събитията (плод на марксистка ни историография), но – както писах по-горе – консенсуса или т.нар. communis opinio doctorum e налице, но той не е плод на панславистките напъни на този или онзи великосръбски или съветски учен.

  7. „Действията на Омуртаг придават една сакралност на едноличната му власт, която на свой ред бива санкционирана от християнския Бог, подобно на тези на Източния и Западния император.“
    Бихте ли обяснили какво точно имате предвид с думата „санкционирана“ ?
    Благодаря.

Отговор