Средновековието – епоха, доскоро погрешно интерпретирана от историците като мрачно, непознато време на варващина, безчинства и безпросветност. През последните две десетилетия, учените по света (но не и у нас) се постараха публично и на разбираем език да обяснят на човечеството, че Средните векове не са нито мрачни, нито непознати нито безпросветни. Напротив – в продължение на около 1000 години, Европа и останалия свят заедно извървяват дълъг и трънлив път на културен, социален и технически подем, белязан от епидемии, войни и ереси.

Средните векове по никакъв начин не могат да бъдат разглеждани като някакъв културен хиатус в развитието на човечеството. Пример за това е и техническият прогрес, който се развива както в Азия, така и в Европа, която обратно на днешните стандарти е от възприемащата, а не от изобретяващата страна на техническия прогрес. Тази тенденция ще се измени постепенно в епохата на Ренесанса и махалото на историята ще отиде на противоположния край през Просвещението, за да се окаже отново в равновесно положение днес, когато глобализацията свързва световните региони по безпрецедентен начин, обезсмисляйки разделянето на света на части. 

Китайска гравюра от 1350 г., показваща едно от първите усъвършенствани оръдия.

Едно от най-забележителните достижения на средновековната техника е без съмнение барута. Появата на „черният прах“ всъщност няма нищо общо с военното дело. През IX век, китайски алхимици се опитват да получат Еликсира на живота, смесвайки различни химически съставки. Именно така се стига и до един странен страничен продукт, чийто контакт с огъня има непредвидени свойства. Век по-късно китайците вече използват барута за направата на специфични горящи стрели, а още няколко десетилетия след това се появяват и първите записани рецепти за производството на барута.

Едва в средата на XIII век, китайците съумяват да създадат първите праотци на съвременните огнестрелни оръжия, а първите качествени образци се появяват през първата половина на XIV век. След възхода на Чингиз хан през първата половина на XIII век, монголите усвояват китайската технология и започват да я прехвърлят на запад по време на експанзията си към Източна Европа. Смята се, че някъде в средата на XIII век, европейците за първи път се сблъскват с барута, като първите писмени споменавания са датирани към 60те и 70те години на същия век.

Европейците, постоянно във война едни с други, бързо разпознават ценността на новото откритие и започват усилена работа по усъвършенстването както на процеса на смесване на барута, така и по техниките за отливане на оръдия и огнестрелни оръжия. Експериментите продължават десетилетие след десетилетие и към края на XV век оръжейниците на Стария континент категорично достигат като ниво китайските майстори, а след 1520 г. и ги задминават. От този момент на сетне, огнестрелните оръжия и барутът се превръщат в подчертано европейско средство за водене на война, което останалите народи по света се опитват да взаимстват и използват.

След като оръдията и огнестрелните оръжия са били познати в Европа още в началото на XIV век, защо тогава предците ни не са ги използвали? Това е въпрос, който често изниква по време на дебати на тема средновековно военно дело, но в популярната историческа литература рядко се дава адекватно обяснение. Причините всъщност са няколко.

  • На първо място, огнестрелните оръжия в началото и средата на XIV век не са особено разпространени. Те се намират трудно, трудни са за поддръжка и се произвеждат на много малко места в Европа. Цената им е доста висока (както на всяка нова технология) и има твърде малко хора, които могат да боравят с тях.
  • За разлика от съвременните огнестрелни оръжия, гладкоцевите, ръчно зарядни прото-пушки от XIV век са изключително трудни за усвояване. Всеки стрелец може да допусне доста грешки при зареждане, които да костват живота му. Отделно от това, самото зареждане през дулото е бавно и трудоемко и в разгара на битката позволява обикновено до един залп срещу вражеските сили, който не би имал особено решаващо значение за изхода на коя да е битка.
  • Обхватът на „полезно действие“ на първите огнестрелни оръжия е изключително малък поради ниското качество на барута, несъвършената изработка на самите оръжия и прекомерната зависимост от климатичните условия. Казано накратко, лъковете и арбалетите са по-евтини, по-надеждни и доста по-ефективни от първите пушки.
  • Оръдията, макар и доста полезни, са още по-редки и скъпи. За разлика от първите „пушки“, оръдията се контролират от специални занаятчийски екипи, които дори формират свои гилдии. Всъщност, през късното Средновековие и Ренесаса, артилеристите се числят към занаятчийското съсловие и се наемат като „външни специалисти“ към всяка армия. Оръдията са собственост на стрелците и биват наемани от съответните монарси или командири на армии. Това означава, че ангажирането на артилерийски отряди е допълнително финансово бреме за хазната.
  • Поради своята сериозна статичност и размери, първите оръдия са доста непригодни за отбрана на крепости, тъй като тогавашните укрепления са били непригодни за адекватното им разполагане. Фактически, оръдията са били полезни само като офанзивно средство, монтирани или на специални корабни палуби (като в случая с флота на Амадей Савойски) или на статични батареи при обсада на замъци и крепости. Преустройството на крепостите с цел разполагане на отбранителна артилерия е твърде сериозна и скъпа инвестиция, която в повечето случаи отнема десетилетия и излиза доста солено.
Най-ранното изображение на оръдие в Европа, De Nobilitatibus Sapientii Et Prudentiis Regum“, Walter de Milemete, 1326 г.

В контекста на изброените фактори е редно да се спомене и нивото на българската държава в разглеждания период. Като се изключи краткия период на стабилизация при Теодор Светослав (1301-1321г.), България преживява поредица от кризисни периоди през XIV век, свързани както с военните неуспехи срещу Сърбия (1330г.), така и със сериозното социално и политическо разединение, набезите на турските наемници на византийска служба, както и разразилата се чумна епидемия след 1348 г.

Всички тези негативни обстоятелства свеждат България до второстепенен политически субект, без сериозни финансови или демографски възможности. Казано по-просто, България не разполага с необходимите средства за адекватно прилагане на огнестрелни оръжия в своите войни със съседите и засилващите се турци. Както вече стана дума, оръдията са преди всичко офанзивни средства, а след 1332 г., България вече окончателно прекратява воденето на настъпателни военни действия и преминава в състояние на постоянна защита.

Липсата на средства означава, че преустройството на крепости за ползване на оръдия при отбрана е невъзможно. Отделно липсва достатъчна централизация във въоръжените сили за да се постигне адекватно въвеждане на личните огнестрелни оръжия в редиците на българската армия. Ниската им ефективност и мудност обезсмислят инвестирането на и без това оскъдните средства в тяхното евентуално закупуване.

Образец на ръчно огнестрелно оръжие от края на XIII век, използвано при династията Юен в Китай.

След 1380 г., в Европа постепенно се появяват първите по-ефективни и адекватни оръдия, които все по-често започват да се използват от полевите армии. Въпреки това, дори най-богатите държави като Венеция, Генуа и Дубровник прекарват десетилетия в създаване на собствен „военно-промишлен комплекс“, способен адекватно да захранва републиките с оръжия и да им позволи да изнасят технологията зад граница. Впрочем, единственият балкански народ, който успява да си позволи закупуването на оръдия преди османците, са сърбите, осланящи се на своите значителни приходи от сребърните рудници в Косово. От своя страна, Османската империя ще започне първо да купува, а впоследствие и сама да произвежда необходимите ѝ оръдия, аркебузи и мускети, но това се случва на база огромната финансова мощ на Полумесеца.

В началото на XV век, в Европа се появяват първите по-масови и достъпни огнестрелни оръжия, но по това време за България вече е късно. Макар Константин II Асен да продължава да управлява до 1418 г. във Видин, неговите финансови и политически възможности са на практика изчерпани след неуспешните му действия срещу османците през първите години на XV век. Оттук на сетне да се говори за формиране на артилерийско звено в българските земи извън османската власт е невъзможно.

Междувременно, само година след окончателното анексиране на Видинското царство, в Чехия избухват Хуситските войни (1419-1437г.), в рамките на които огнестрелното оръжие се налага като ключов елемент от полевите тактики на европейските армии. Фактически, България не успява да дочака по-адекватното разпространение на евтини и надеждни оръжия, които да бъдат приложени по-масово от въоръжените сили на Второто царство.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Защо българите не използват пушки през Средновековието?
4.6 от общо 29 глас(а)
д-р Александър Стоянов
Роден на 13 ноември, 1987г. в София. Завършил Националната Гимназия за Древни Езици и Култури (НГДЕК) „Константин-Кирил Философ“ с профил История. Продължава образованието си в Софийски Университет „Св. Климент Охридски“ със специалност История. Защитил е Магистърска степен по История на Европейската Експанзия и Глобализация в Лайденския Университет в Нидерландия. Доктор по история от Лайденския университет. Занимава се с военна история от 2005 г.. Повечето му научни статии и текстове, както и магистърската теза и докторската му дисертация са посветени на военната история. Предпочитан исторически период – Ранно-модерна История (1453 – 1776).

Отговор