За нещастие, в късната есен на 1947 година Йосип Тито решава да посети България. В навечерието на пристигането му в София, 21 ноември, започват поголовни арести на набелязани хора. Между тях е и Димитър Талев. Всички арестувани са прибрани в пети участък (на ул. „Марин Дринов“).

Цялата група от 56 души видни македонски дейци е изпратена в открития рудник „Куциян“ на принудителна работа. Там са затворени в едно тясно помещение, в което не достига въздух.

Сутринта всички биват остригани и приемани един по един, като ги разпитват поотделно. Построени за работа, пред строя застава капитан Гершанов и започва да ги оглежда. Изведнъж той се вторачва в Талев, познава го и възкликва:

– О, мой човек, ти пак ли си тука? Какъв беше ти?

– Белетрист! – отвръща Талев. Но капитанът – бивш келнер във Варна, не разбира какво означава белетрист, мисли, че е някаква форма на фашизма: „Белетрист…Фашист“. Храната е още по-оскъдна. Позволено е да се пишат до близките само пощенски картички с максимум седем реда текст.

Преди това, през октомври 1944 г., Димитър е арестуван, без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за „прояви на великобългарски шовинизъм“. Задържан е в Софийския централен затвор (до края на март 1945 г.) Той е изпратен в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол (до края на август 1945, после е пуснат на свобода до октомври 1947 г.).

Дажбата хляб е само 300 грама на човек. Храната – крайно лоша: чорба от гонещи се зърна фасул или остатъци от зеле. Поради това язвата му все повече го мъчи и той е принуден по-често да пие сода бикарбонат. В едно писмо до съпругата си пише настоятелно: „Пращай ми редовно сода. Прати ми също аспирин и прахове против кашлица.“

Димитър и Ирина

Сутрин стават рано и тръгват на работа заедно под конвой. „Ние не му давахме да работи“ – разказва неговият състрадалец Георги Рашев. Вечерно време, по на завет тихо разговаряли за вълнуващи неща.

Димче казвал: „Дано да мога да увековеча името на Преспа, защото около нея са ставали големи събития. Дано да съумея… Те са велики времена!“

Освен дървеници имало и много въшки. Лагерниците започвали да се пощат. Талев обръщал потника си, но поради късогледството си не е могъл да вижда всичко и молел и другарите му да погледнат. „Успокояваше се – продължава Рашев – когато му кажехме накрая, че вече няма от тая гад, всичко е изчистено.“ А той: „Ех, това е все пак малко щастие сред голямото нещастие, което ни е сполетяло!“

Здравето му се влошава. Започва тичане на близките му до силните на деня. През февруари 1948 година свободата му е издействана. Прибира се при съпругата си напълно изтощен – жълто-зелен на лице, с отекли крака и на тегло 46 кг.

После идва нов, тежък удар за неговото семейство. На 28 август 1948 година е изселен с цялото си семейство в Луковит. Не му дават работа. Бивш концлагерист. Изключен от писателския съюз. Остава у дома да готви в кухничката и да пише.

Съпругата му Ирина постъпва на работа в местната фабрика за жакардови килими и пътеки. Възлагана ѝ е тежка за нейните сили работа: при лоши хигиенични условия да носи на гърба си чували с парцали. Но тя издържа.

Семейството е настанено в една стая и малка кухня. Там Талев готви скромното ядене от фасул или праз през зимата. На съседите им дожалява за съдбата на тоя бележит човек и от време на време донасят по някое яйце, брашно или пита за децата.

В началото на изселването Талев на няколко пъти прескача в София, за да се срещне с хора от Съюза на писателите и да предложи за печат готовите си работи. Особено държи да види свят романа му „Железният светилник“, над който започнал да работи още преди 9 септември.

Но забавят отпечатването му. Поискали от него да направи чрез печата изявление на разкаяние за „грешките“ си в миналото по отношение на македонското освободително дело; да порицае ВМРО и нейните водачи. И той взема перото с трепереща ръка да напише редовете на своето морално унижение. Три пъти го връщат да си редактира написаното, понеже не бил достатъчно изричен. Така се отваря пътят на „Железният светилник“ и той поема към печатницата.

Димитър Талев и майка му.

Разболява се от рак на белите дробове през 1966 г. Няколко лекаря отказват да го оперират. Казва на жена си с въздишка: „Жено, жено, загазихме!“ Имал замисъл за написването на петия том от поредицата му романи. Заявил, че всичко му е готово в съзнанието – само да седне да го напише: материалът е напълно оформен… Но няма сили да пристъпи да го напише.

Димитър Талев е най-малкият от децата на Тале Палислама. Баща му бил кротък човек и вещ майстор ковач на кантари, които приготвял за износ и печелел хубави пари. Почитан бил от всички като благороден човек, предразполагащ събеседника си с милото обръщение „Сладко брате“. Майката на Талев била волева жена, главен заповедник на къщата. Към него тя проявявала неописуема нежност, равна на оная на баба Султана към Лазар Глаушев. „Димче мой златен!” се обръщала тя към него.

През четирите години, докато Талев е по концентрационни лагери, жена му Ирина, която тогава е 30-годишна, невероятно красива жена, работи като тъкачка в една фабрика за килими извън града, за да изхранва двете си деца. А когато не е на робота, ходи по затворите и търси начини да изпрати храна на мъжа си. Синът им Братислав разказва, че той и брат му практически гладували. Спомня си летата на ул. „Добри Войников“ – тя е с калдъръм, а те – по цял ден боси, само с едни черни гащета и с по една филия с олио и червен пипер.

Ирина е изключително жертвоготовна. Превъзмогва дори и майчиния си инстинкт, за да се грижи за мъжа си в затвора. Пак Братислав си спомня, че в училище веднъж раздават на децата по една кесийка с 40 бучки чехословашка захар. По пътя до вкъщи той не издържа на изкушението и изяжда една бучка. Донася у дома 39 бучки, но майка му проверява и научава от негова съученичка, че са им дали по 40.

Тя карамелизирала захар и слагала натрошените парчета в буркани, върху които лепи етикети от близката аптека. Уж че са лекарство. После изпраща бурканите в лагера, за да подсилва съсипания му от глада и болестите организъм.

С тези бучки тя спасява мъжа си. 

Погребението на Димитър Талев, 1966 г. София. Поклонение в Народния театър.

Освен на жена си и на Вълчев оцеляването в лагера Талев дължи и на един бивш летец от военната авиация – Георги Димчев, определен за отговорник на злощастниците в рудника. Ето какво разказва за този период от живота му неговият съкилийник и земляк Христо Огнянов:

Знаеш колко слаб е бил винаги Димче. Стомах го боли, през многодиоптрови очила трябва да гледа. Слава богу, че попадна в нашата група начело с Георги Димчев. Ние намирахме по-потулено място за Талев. Георги Димчев си затваряше очите за нормите. Нарядът на Талев се разпределяше между нас. Така Димче можеше да получава оскъдната всекидневна храна. Ако нормата не се изпълняваше, за него всеки отделяше част от своята храна. Бояхме се да не го загубим. За Димче бащински се грижеше бащата на поета Серафим Григоров. Той не можеше да прежали сина си, покосен от „жълтата гостенка“. Правехме всичко възможно, за да улесним и спасим живота на Талев.

През 1952 година настъпва обрат. В Луковит пристигат писмо и пари. Властта кани Талев да се завърне в София, защото политиката е променена. Комунистическото правителство застава на патриотични позиции спрямо Македония. Талев е реабилитиран. Именно това дава шанс тетралогията да види бял свят и да се превърне в най-силното духовно доказателство за българското минало на Македония.

Вижте още: Животът на Димитър Талев

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

40 бучки захар или историята за спасяването на Димитър Талев
4.4 от общо 171 глас(а)
Ася Сократова
Ася Сократова е родена на 8 февруари 1979 г. в Стрелча. Завършва български и френски език в Пловдивския университет „Паисиий Хилендарски”. Говори френски, нидерландски и немски език. През 2009 г. издава първия си роман „Сезони”. През 2013 г. издателство Сиела издава романа й „На другия бряг”. Още нейни текстове може да откриете в уеб сайта www.mecumporto.org

Остави коментар