„Изгубени откриватели“ край село Гърло

0
767
Снимка:Боряна Кръстева

Настоящият текст е препечатан от блога „Пътеписаници“ и ни предоставя интригуваща информация за това любимо на всички ни място.

В разгара на пролетта у мен се събужда духът на „търсачa”, „откривателя”, който иска да се докосне до по-малко познати места. Такива, до които се стига само с насоките на хора, открили го преди теб. Искам да изпробвам доколко е добро чувството ми за ориентация без маркировки и табели. Веднага се сещам за храм-кладенеца край село Гърло, за който разбрах от блога на Иван и Елина otbivki.com. Каменната постройка е единствената по рода си в България. Открита е през 70-те години на миналия век, а датировката ѝ е между XII-X век пр. Хр., т.е. доста преди появата на траките по нашите земи. Идентични храмове са открити на о-в Сардиния, дело на културата Нураги. Предполага се, че създателите на каменния градеж (при който не е използвано никакво скрепяващо вещество, а единствено балансът между камъните) само са преминавали през нашите земи, но не са се установявали трайно.

Изследователите смятат, че храм-кладенецът е посветен на подземния океан Абзу и на сладките води подвластни на Шумерския Бог Енки. Той съчетава в себе си достъп до питейна вода и календар, вграден в сърцевината на храма-водохранилище. Според други алтернативни теории куполът на кладенеца, наричан още „небесен отвор” се е използвал като рефлекторен телескоп. Благодарение на него древните жреци-астрономи са наблюдавали звездите и са гадаели по тях.

Снимка:Боряна Кръстева
Снимка:Боряна Кръстева

В неделното утро аз и още трима мои приятели се натоварваме в колата и тръгваме към село Гърло. Пътят с компания винаги е по-кратък. Е, не и за шофьора. В шеги и закачки стигаме селото и оставяме колата преди последните къщи. В една от тях весела група пенсионери копаят в двора под цъфналите дръвчета. Питам ги как да стигнем до язовира. „Само направо ке вървите и че го стигнете бърже”, се провиква една от жените и после замахва с мотиката. Тръгвам по прашния път и бавно се потапям в аромата на току-що раззеленили се дръвчета.

Снимка:Боряна Кръстева
Снимка:Боряна Кръстева

В далечината виждам метален кръст, който стърчи от покрива на стара каменна църква. След малко до него се появява и човешки силует, който балансира като умел въжеиграч и сръчно реди керемиди. В крайните къщи кипи живот, чува се звук от цепене на дърва, кучешки лай, пукане на съчки в накладен огън. След като оставям последните дувари зад гърба си, земята става все по-влажна, на места дори подгизнала.

Снимка:Боряна Кръстева
Снимка:Боряна Кръстева

Оглеждам се за раннохристиянско гробище, което е следващият ми ориентир по пътя за храм-кладенеца. Залисана в сладки приказки обаче, не забелязвам каменните кръстове (част, от които съборени), скрити зад избуялите треви. Въпреки, че подминавам ориентира, се движа в правилна посока (не че има друга;). След малко се сблъсквам и с първото препятствие – пътят е залят от прииждащи води. Алтернативата е неотъпканата гориста местност, в която без свян растат всякакви бодливи храсти. Мисля си „нали искаше да си откривател, на ти сега”. Разтварям изпречилите се пред мен клони и се движа успоредно на залятия път. Коловозите му са се превърнали в река, а в средата ѝ се е образувал малък водовъртеж. Няколко метра по-напред виждам паднало дърво. Изкачвам се по ствола му, прескачам го и отново стъпвам на суха и твърда земя.

Снимка:Боряна Кръстева
Снимка:Боряна Кръстева

Не срещам никого по пътя, така че трябва да разчитам само на преписаните насоки за пътя до храма, които от толкова препрочитане вече знам наизуст. Стигам язовирната стена и както сочат записките ми, поемам наляво по нея. Не виждам никакъв път в края ѝ. Продължавам да вървя и в момента, в който си мисля, че единственият ми шанс да продължа наред е през водата, забелязвам малка пътечка, която се изкачва нагоре сред дърветата. Доволна, че дотук всичко върви по план, вадя фотоапарата, за да запечатам язовир Красава – спокоен и пуст.

Снимка:Боряна Кръстева
Снимка:Боряна Кръстева

Продължавам смело напред и доста бързо стигам до телена ограда. Провирам се през една от дупките в нея. Старая се да вървя само направо, тъй като по отъпканата пътека е избуяла трева и дирята ѝ се губи. Стигам до воден каптаж, който се оказва ключов в нашето пътешествие. Тъй като не виждам друг път, продължавам по този, по който вървях досега. Заблуждавам се, че нагорнището, което изкачвам, е гористият хълм от описанието. „След това ще стигнете до стар път, обрасъл с буйна растителност”. Интересно, че наистина стигам до нещо, за което съм убедена, че е стар път. Не след дълго той се разклонява и аз продължавам наляво, както пише в указанията. Щастлива съм, че скоро ще стигна храм-кладенеца. Да,ама не! Само след няколко метра попадам в драки, които явно са по-свирепите братовчеди на тези от началото на прехода. Те разбира се не отказват нито мен, нито спътниците ми и с инат вървим през нападали листа и клони, докато безброй малки шипове се забиват в ръцете и краката ни. Мисля си: „Храм-кладенецът сигурно е на някое скришно място, така че не трябва да се отказваме, а да го търсим. Тук някъде ще е”.

Снимка:Боряна Кръстева
Снимка:Боряна Кръстева

След 20-минутно обикаляне в трънливата местност, вече порядъчно надрани и изтощени, се свличаме на земята. Няма и следа от древното светилище, затова намираме утеха в домашната ми баница. Събрала нови сили, не мога да стоя повече, защото любопитството вече ме изгаря. Чувствам се леко гузна, че доведох приятелите си в нищото, хваща ме яд, затова зарязвам сладките приказки и продължавам да обикалям местността сама, надявайки се, че ще попадна на храм-кладенеца. Единственото, което откривам, е незаконно, според мен, сечище. Прокрадналото се в мен съмнение, че не търся на правилното място, се затвърждава. Никъде не бях прочела за каквото и да е сечище. Решавам да се върна при водния каптаж, защото до там всичко вървеше гладко.

Снимка:Боряна Кръстева
Снимка:Боряна Кръстева

Споделям своето „откритие” и с още по-голям ентусиазъм тръгваме по обратния път. Стигам каптажа и внимателно се оглеждам. Погледът ми се спира върху едва забележима пътечка зад него, която се изкачва по споменатия горист хълм. Тръгвам по нея и няколко метра по-нагоре виждам основите на каменни зидове. „Намерих го!”, провиквам се аз. Отдолу се чува всеобщ смях. „Не, наистина го намерих”, настоявам аз. Изкачвам се по пътеката, която се извива наляво и стигам до заветното място. Радост, удовлетворение и любопитство бушуват в мен на прага на храм-кладенеца. Чак не мога да повярвам, че той стои тук непокътнат повече от 30 века.

Снимка:Боряна Кръстева
Снимка:Боряна Кръстева

Слизам по стълбите към сърцето на най-древния култов каменен градеж по нашите земи. Допирам длан до каменните стени и усещам техния хлад. Виждам кладенеца, обрасъл със зелен мъх. Минавам през входа, който се е наклонил на една страна, в следствие на силно земетресение. Когато стъпвам и на последното стъпало се озовавам в центъра да градежа, където е с поне десетина градуса по-студено. В краката ми лежи отворът на водохранилището, а над мен е „небесният отвор”, който гледа към синевата. Мястото прилича на връзка между долния и горния свят.

Снимка:Боряна Кръстева
Снимка:Боряна Кръстева

Стоя в кръглия каменен градеж и гледам към светлината, която влиза през купола. Тя се спуска и нежно затопля лицето ми. Оглеждам внимателно камъните, мисля си, че дори само едно парче от тях бъде издавено от конструкцията, всичко ще рухне.

Снимка:Боряна Кръстева
Снимка:Боряна Кръстева

Мястото опиянява с необяснима магнетичност. Събужда въображението, което се опитва да рисува сцените, ритуалите и тайнствата, които са се случвали тук. Представя си какви ли са били създателите на този храм-кладенец и дали са си представяли, че тяхното наследство ще достигне до нас. Единственият писмен знак, който ни оставят, е запечатан върху камък, до входа на култовия градеж. Няма да ви го показвам. Отидете и го намерете сами, за да се почувствате и вие като откриватели.

Специални благодарности на Таня и Мартин за ентусиазма, авантюристичния дух и търпението, което проявиха към моята персона. Това беше най-приятното ми загубване!:)

Автор:Боряна Кръстева

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

„Изгубени откриватели“ край село Гърло
4.4 от общо 10 глас(а)
Българска история
От създаването си до днес „Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ. Нашата мисия е да достигнем до всички, които проявяват интерес към науката, а с приоритет е подрастващото поколение.

Отговор