По време на своето краткотрайно властване над българската държава от 831 до 836 година, Маламир не оставя наследник на трона в Плиска. След преждевременната си смърт през 836 година, когато според Теофилакт Охридски Маламир е „покосен от сърпа на божието правосъдие“, начело на държавата застава Пресиан. Новият владетел на България е племенник на Маламир, син на неговия по-голям брат Звиница и като такъв е пълноправен наследник на Крумовата династия. Подобно на названието на Маламир, и името на Пресиан предизвиква разпалени историографски дебати с оглед на своята етимология. Според някои изследователи морфологията на „Пресиан“ загатва за ирански корен на думата, чието правилно изписване според тях е Персиан, тоест „перс“ или „персиец“. Както и с Маламир обаче, засега полемиката около името остава изцяло в сферата на предположенията и догадките.
За възкачването на Пресиан на трона на българските владетели през 836 година научаваме от хронографиите на византийския император Константин VII Багренородни. С поемането на властовото кормило на България от новия владетел идва и рязка смяна на политическия курс спрямо Византия. През 837 година империята води тежки сражения с арабите в Мала Азия и наличният ѝ военен потенциал е ангажиран почти изцяло в отблъскването на мюсюлманските нашественици. Концентрацията на ромейските въоръжени сили в малоазийските теми довежда до оголването на балканските провинции и отслабването на византийските позиции на полуострова.
Според Григорий Декаполит намалялото военно присъствие на Византия на Балканите провокира избухването на вълнения сред населението на Западните Родопи, Беломорието и регионите около Солун. Броженията бързо прерастват в открити бунтовнически действия, които според Декаполит довеждат до „големи кръвопролития и цели области били опожарени и изпълнени със смут“. Византийският хронист Георги Монах споделя в своята летопис, че по същото време, през 837 година, „Михаил Българинът предприел нападение срещу Солун“. От малкото налични изворни данни оставаме с впечатлението, че бунтовническите действия във византийските територии биват организирани вероятно от потомци на Куберовите българи и племето на смоляните. Вълненията и бунтовете във Византийската империя не остават незабелязани от Пресиан, който, с основание или не, решава да използва благоприятната политическа ситуация и нарушава мирния договор обвързващ империята и България още от времето на Омуртаг.
Голяма българска войска, командвана от опитния държавник кавхан Исбул навлиза във византийските земи. Военната сила се отправя първоначално към Западните Родопи, където са поселенията на смоляните, а впоследствие се насочва към Беломорието и Солун. Изненадан от внезапните военни действия на българите, ромейският император Теофил не разполага с възможностите да се противопостави активно на българското нахлуване. Наличните на василевса войски, намиращи се на Балканите, са организирани под ръководството на кесаря Алексий Мозеле, който се разполага заедно с хората си в крепостта Христопол (Кавала). Първостепенната задача на ромейския военачалник е да пресече напредването на българите в посока към Беломорието и да предотврати нарушаването на сухопътната връзка между Константинопол и Солун. В конфронтацията между силите на Исбул и Алексий Мозеле надвива българският благородник, който след успешен маньовър успява дори да превземе укрепеният град Филипи. В завладяната крепост, Исбул, вероятно в чест на победата над византийците нарежда поставянето на каменен надпис, който макар и частично се е съхранил и до днес. Разчетените върху писмения паметник изсечени слова гласят:
От бога поставеният архонт на многото българи Пресиан изпрати кавхан Исбул, като му даде войска и ичиргубоила и боила колобър. Кавханът отиде при смоляните… Който търси истината – бог вижда и който лъже-бог вижда. Българите направиха много добрини на християните, а християните забравиха, но бог вижда.
Последните пасажи на текста, в които българският автор говори за „българските добрини“, които „християните (византийците) забравили“ някои историографи са склонни да съзират като завоалирано обвинение към ромеите, като първопричина за нарушаването на дългогодишния мир между двете държави. Предвид достигналите до нас извори, които сочат другояче, това тълкуване може и да не е достоверно.
Единственият друг домашен извор, който разказва за събитията от 837 година, е надписът открит в Голямата базилика в Плиска, върху който може да се прочете за „проведена битка при Сяр“, където вероятно се срещат в бой войските на Исбул и на Алексий Мозеле. Писменият паметник обаче не дава никакви подробности за проведеното сражение, което и кара историографите да се въздържат от тълкуването му.
Провалът на Алексий Мозеле да възпре българските войски при Христопол коства на империята значителни териториални загуби. През следващите две години, без да среща особено голяма съпротива от страна на Византия, Пресиан присъединява към България Западна и Централна Македония, обширни области по средното и горното течение на Вардар, както и земите около Охрид и Прилеп. Притиснат от обстоятелствата и с войски изцяло ангажирани в опазването на малоазийските провинции от арабите, император Теофил се опитва да създаде заплаха в българския тил. Василевсът вижда подходящо средство за тази цел във византийското население в Южна Бесарабия, което е разположено в тези земи още от времето на Крум.
Вследствие на своите военни кампании в Тракия, Крум изселва много ромеи в българските територии на север от Дунав и макар значителна част от тези пленници да са върнати в пределите на Византия по силата на мирните спогодби на Омуртаг, от изворите разбираме, че техният брой при Пресиан все още е голям. Подбудени към бунт от император Теофил през 838 година, тези византийци под ръководството на своя лидер Крондил се изправят срещу българската власт в региона и надделяват над малобройните въоръжени сили, с които разполага в региона българският управител в Северна Добруджа. На помощ на разбунтувалите се византийци в Южна Бесарабия е изпратен имперски транспортен флот, който да превози населението към ромейски територии. Тази диверсия, която император Теофил успешно организира в тила на българите, постига една от целите си – голяма част от византийското население е върнато от ромейската марина обратно в Тракия, където се пръсва по родните си места.
Макар проведената от император Теофил акция вероятно да успява да създаде известен смут сред управляващите в Плиска, едва ли можем да смятаме, че бунтът на зле подготвените и слабо въоръжени византийци в Южна Бесарабия става повод за особено притеснение за Пресиан. Това проличава и в продължаването на военната кампания на българите в Беломорието и откъсването на нови територии от Византия там, въпреки действията на Теофил. Това по всичко изглежда провокира преосмислянето на имперската стратегия във войната и търсенето на по-надеждни съюзници срещу българите. Византия успява да открие тези съюзници в лицето на сърбите, които към средата на IX в. се обединяват около жупана Властимир. Доколкото може да се съди от по-късните сведения на император Константин VII, до управлението на Властимир „българите живеели в мир със сърбите“, което и означава, че конфликтът, който пламва между двата народа в средата на IX в. е първият в тяхната история.
Според сръбски и руски историографи вината за конфликта пада върху Пресиан, който решава да подчини сърбите и да присъедини техните земи към България. Действително след завоеванията на българския владетел до 840 година, сръбските поселения създават своеобразен клин в българските територии, които обграждат сръбските от три страни. Не е характерно обаче за Византийската империя да пропусне възможността да накара други да водят нейната война, като убеди Властимир да нападне българските земи. Предвид по-нататъшните подобни прояви на византийската дипломация при управлението на Симеон, Петър и други български владетели е по-вероятно да се е случил именно конфликт инспириран от ромейското злато. Така или иначе българският отговор на сръбското предизвикателство е бърз, но военните действия не протичат успешно за силите на Пресиан.
От данните, които ни предоставя по-нататъшния разказ на Константин Багренородни, българският владетел воюва цели три години със сърбите, но „не само че не успял да постигне нищо, но и погубил по-голямата част от своята войска“. Византия несъмнено само печелела от една такава война между българите и сърбите, които изразходват сили и средства, като същевременно империята е оставена да стабилизира собствените си позиции. Няма данни това противопоставяне да довежда до някакви териториални загуби за България, въпреки известията на Константин VII за тежките поражения на българската войска.
Настъпването на 845 година довежда до сключването на примирие между Византийската империя и арабите, което и позволява поне теоретично империята да се опита да отвоюва териториите, които губи за сметка на Пресиан. Явно обаче, поне първоначално, изтощените от тежката война с арабите ромеи не горят от желание да влязат в битка със силната българска държава. Вероятно не трябва да подминаваме и обстоятелството, че от 842 г., в Константинопол има властова смяна като на трона се възкачва малолетния Михаил III, чиято майка Теодора, като действащ регент се опитва да затвърди властовото положение на сина си.
До края на управлението на Пресиан Византия се задоволява просто да гарантира властта си над Беломорието, както и да подсигури безопасността на важни административни центрове като Солун. Неформалният отказ на империята от превзетите от българския владетел земи превръща България в регионална сила в Европейския Югоизток. Териториите, които българската държава обхваща към средата на IX в., включват земи от Средния Дунав до Беломорието и от Днепър до Албания. Към България са присъединени области богати на разнообразни и ценени през Средновековието ресурси, а през българската държава преминават търговски пътища, свързващи Константинопол с Великоморавия и франкската държава, с които страната не закъснява да установи проспериращи търговски взаимоотношения.
За последните години от управлението на Пресиан знаем твърде малко. Последната външнополитическа изява на българския владетел, която е засвидетелствана в изворите, е делегацията изпратена от него през 845 година в Източнофранкското кралство. Целта на пратеничеството е да потвърди традиционните добросъседски отношения на България с франките. Крал Лудвиг Немски с готовност приема българите, както се посочва във Фулденските летописи и потвърждава договорите от времето на Омуртаг.
Докато външната политика на Пресиан е поне донякъде описана в чужди и домашни извори, неговата вътрешнополитическа дейност и до днес е неизвестна. Дотолкова, доколкото във византийските анали липсват податки за гонения срещу християните по времето на Пресиан, можем да смятаме, че антихристиянската политика на Омуртаг умира с Маламир през 836 година. Вероятно обаче, под влиянието кавхан Исбул, който се изявява като висш държавник и при Омуртаг и Маламир, Пресиан също продължава завета на кана строител. Изживявайки живота си като непоколебим владетел и завоевател, Пресиан умира през 852 година, завещавайки на сина си Борис I обширна и могъща държава.
