Тази статия е втора част на изследването, обхващащо периода на османското нашествие на Балканките. Първа част може да прочетете тук: „Началото на края или как сянката на полумесеца падна върху Балканите

Битката при Косово поле (1389 г.) ознаменува началото на края за Второто българско царство. В това кръвопролитно сражение с неясен победител, сръбската армия губи предводителя си княз Лазар и претърпява значителни загуби в жива сила. На османската войска също са нанесени тежки поражения и самият емир Мурад I (1362-1389) намира смъртта си и бива наследен от сина си Баязид I Йълдъръм (Светкавицата).

20140615153622-lazar
Княз Лазар Храбелянович

Дори и да приемем, че всъщност Сърбия е нанесла по-големи загуби на османците, отколкото тя самата е претърпяла, подобна победа би могла да се нарече „пирова“, защото след тази битка тя престава да бъде реален противник за османската военна машина на Балканите. От своя страна унгарците са все още несигурни как да подходят към проблема с османците, но преговорите на цар Иван Шишман с Унгария за военна помощ вероятно провокират и съответния отговор на Баязид, който насочва острието на военната си кампания към българската столица.

За превземането на Търново, Баязид I (1389-1402) мобилизира значителни войски, както свидетелстват изворите и както виждаме в поетическото преувеличение на Григорий Цамблак, който сравнява армията на османския емир с тази на персийския цар Дарий и дори с тази на Александър Македонски. Несъмнено концентрацията на жива сила е била голяма, многократно надхвърляща всичко, което Търновското царство е можело да мобилизира в отговор. Такъв опит реално не е и направен, защото останките от българските въоръжени сили са концентрирани около Никопол в очакване на унгарска помощ, която така и не идва.

Текущите исторически изследвания предполагат, че походът на Баязид започва през пролетта на 1393 г. и завършва през юли същата година, което дава основания да се предположи, че обсадата на българската столица се проточва около три месеца. За подобна продължителност говорят и някои народни предания, но няма солидни изворни данни, които да ни посочат колко дълго се е отбранявал градът. Въпреки че Цамблак се стреми в писанията си да придаде изненадващ характер на нападението, едва ли може да се предполага, че една османска армия, с подобни масивни размери, би могла да се придвижва незабелязано и да атакува изненадващо.

Йоасаф Бдински и Григорий Цамблак драматично описват обсадата и отбраняващия се град:

С тях (армията) пристигна и ненадейно нападна града – не от една или две страни, но като го обгради отвсякъде с човешки тълпи. И на голямо пространство бяха свирепите.  Разяреният варварин ( Баязид) заплашваше, че с огън ще гори, обещаваше, че на късове ще сече и на друга мъчителна смърт ще предаде тези, които продължават да са непокорни.

Султан Баязид I
Султан Баязид I
През юли отбелязваме рождението на Апостола. В навечерието на годишнината поръчайте луксозното издание на "Писмата на Левски" с 33% отстъпка.

КЪМ МАГАЗИНА

Както личи от това доста свирепо описание, градът се защитава непоколебимо. Очевидно фортификациите му  са повече от достатъчни да охладят ентусиазма на османците, както научаваме от въздесъщия Цамблак. Той отбелязва, че след като Баязид достига „чудния град, той недоумява как да го превземе, заради твърдостта на мястото, заградено с планински стръмнини, високи хълмове и укрепено със здрави стени“.

Религиозният дух на онази епоха, разбира се, приписва допълнителна защита и святост на столицата, идващи от мощите на Св. Петка и други светци, намиращи се в Търново. Твърде вероятно този фактор действително да е мотивирал защитниците, защото обезверената армия е небоеспособна армия. Датата на падането на българската столица е надлежно документирана от изворите – 17 юли 1393 г. Изворите и историографските изследвания са крайно противопоставящи се едни на други по отношение на това как се случва превземането на града. Народни предания говорят за „невидима ръка“, „божествени провидения“, „надделяване на греха“, които позволяват на Баязид да преодолее крепостните стени и да нахлуе в Търново.

От своя страна Цамблак и други свидетели от периода ни уверяват в твърдостта на стените, духът на защитниците и божествената му закрила. Не е изключено, естествено,  да става дума за предателство, което довежда до краха на Търново. Към сегашния момент е по-подходящо да приемем становището на съвременната историография, че е твърде вероятно, след изтощителна тримесечна обсада, градът да се е предал сам. Защото нека си припомним това, което вече споменахме в предходната статия, като съпътстващи фактори около османското нашествие на Балканите – България е една от страните особено остро засегнати от бедните земеделски реколти през XIV в. и демографски дестабилизирана от чумните епидемии.

Дори да приемем, че в случая говорим за българската столица, чието снабдяване с храна най-вероятно е имало приоритет, едва ли можем да вярваме, че крепостта е можела да преживее особено дълга обсада. Като прибавим и заболяванията, които изобилстват при струпвания на големи маси от хора на едно място, какъвто би бил случая с една обсадена крепост, бързо стигаме до извода, че само героизъм и молитви не стигат за победа. Това, разбира се, не изключва предателска намеса, но е твърде вероятно жителите на Търново, обезверени вследствие на тежките условия, да са сложили оръжие сами. Твърде вероятно е след завземането на Трапезица и останалите укрепления, Царевец да е останал последният бастион на съпротива, като най-тежко защитен от цитаделите на Търново, а датата 17 юли 1393 г. да отбелязва неговото падане, с което и окончателното превземане на града.

Обсадата на Търновград
Обсадата на Търновград

Достигнахме и до момента, в който да разгледаме една от най-светлите фигури в българската история, а именно последния български патриарх Евтимий Търновски, духовникът, помагал до самия край на обсаденото Търновско население. Спекулирането с личността му е голямо и в историографията и в научно-популярната литература, присъждайки му действия, каквито вероятно никога не е вършил. Евтимий е роден около 1327 г. в Търново, което по време на Търновската обсада, му отрежда относително преколнната за онова време възраст от около 67 години. Израства в благовъзпитана семейна среда и след като получава добро светско образование, се отправя на духовни търсения в Килифарския манастир. Там става ученик на Теодосий Търновски, който според Цамблак предсказва на младия Евтимий бъдещата му роля в защитата на Търново и неговото население.

В последвалите две десетилетия Евтимий посещава Константинопол и Света гора, а след завръщането си в България се заселва край Търново и се посвещава на книжовна и богусложебна дейност. През 1375 г. според Цамблак,  българските боляри го молят да стане патриарх, заради големите му личностни качества. Убеден исихаст, той едва ли може да бъде приет за неустрашимия командир, изправен върху крепостните стени. Така го представят някои писатели, които, кога случайно, кога умишлено, интерпретират погрешно изворните данни. Както отбелязва професор Христо Матанов, „някои непременно искат да го видят като патриарх, който държи кръст в едната и меч в другата си ръка“. Твърде вероятно е обаче дълбоката му набожност и доктрината на исихазма да не са позволявали на Евтимий едновременно да бъде духовен пастир и военачалник на българите.

Превземането на Търновград от турците – миниатюра от 1550г.
Превземането на Търновград от турците – миниатюра от 1550г.

Търновският гарнизон действително се е командвал от хора, чиито имена вероятно никога няма да научим. Но което възрастният патриарх не може да постигне с меч в ръка, реализира със своите собствени духовни оръжия. Той е укрепвал духа на бранителите, вдъхвал им е кураж, възхвалявал е мъжеството им и е успокоявал търновските граждани с молитви и проповеди. Това не прави ролята му по-малко значима от тази на останалите въоръжени защитници на града, защото, както вече отбелязахме, обезверената армия е небоеспособна армия. И макар не като защитник на града в смисъла на войн, след превземането му, патриарх Евтимий е безспорният бранител на неговите граждани. Това ни довежда до следващия обект  на настоящата статия, а именно какво се случва с жителите на града след неговото завземане? В случай че градът се е предал доброволно пред настъпващата армия, законът на шариата диктува неговите граждани да не бъдат репресирани.

Както вече изяснихме, дори някои от крепостите на Търново да са се предали, или всички сами да са отворили вратите си, те са се отбранявали преди това, може би дори в продължение на месеци. Това в известен смисъл „развързва“ ръцете на Баязид и както разбираме от Йоасаф Бдински, „архиереите и гражданите трогателно биваха гонени“. Все пак изглежда, че патриарх Евтимий не споделя съдбата на преследваните след падането на Търново. Въпреки че е прогонен от патриаршеската църква, след поруганаването й от османците, той продължава да отслужва богослужения в църквата „Св.св. Петър и Павел“. От там се грижи да „запази народа от варварско изтребление, поучаваше, утешаваше, подаваше ръка към препъващите се, повдигаше падналите, похваляваше и насърчаваше мъжествено борещите се.“

Възрастният патриарх се превръща в символ за покорените българи и дори се опитва да договори с Баязид преустановяването на гоненията срещу гражданите на Търново. Въпреки че дава подобно обещание, Баязид ясно съзнава, че Търново, като столица на българското царство, приютява и неговия най-изтъкнат елит – търновските боляри. За да си спести по-късни проблеми от тяхна страна,  той решава просто да ги елиминира. Както се изразява Григорий Цамблак, относно следващото събитие „и човешкият език изтръпва и костите се разтреперват“. Всички жители на Търново „отличаващи се от другите по име, добродетел и благородство“, биват свикани за консултация относно „общополезни дела“. Тези, които откликват, на брой според изворните данни 110 души, биват събрани в неупомената църква и избити поголовно. Както свидетелства изворът не оцелява никой – стар или млад.

Според Цамблак Евтимий също е трябвало да посрещне екзекуция, но „божието провидение“ го спасява. Вероятно, това което го е спасило в действителност е заповед на самия Баязид или друг високопоставен османски сановник, който си дава сметка, че екзекуцията на българския първосвещеник ще създаде мъченик – личности по-опасни в смъртта си отколкото като живи.

Патриарх Евтимий се прощава с търновци
Патриарх Евтимий се прощава с търновци

Както изглежда Баязид се спира на друго решение, както за Евтимий, така и за оцелелите по-заможни жители на Търново, а именно – изселване или доброволна ислямизация. И двете не са рядко срещана практика в хода на османското завоевание и както ни дават да разберем редица изворни данни, не са малко тези, които приемат исляма „ било от страх, било поради ласкателства и материални придобивки, било поради своите невежество и простотия.“ Изселването, както го описва Цамблак, бива крайно трогателна сцена, в която „ разделяха се деца от бащи и братя от родни братя. При това не всички заедно биваха отвеждани…,но едни които се отличаваха по род, богатство и красота се отвеждаха, а други се оставяха. Дни на плач бяха онези дни“.

Това следва да покаже, както бе споменато, че приоритет на османските власти е премахването на знатните български родове от средището на властта им. Мястото на заточение на самия Евтимий е спорно, като превес в някои теории взима Бачковският манастир. Самият патриарх издъхва няколко години по-късно през 1401-1402 г. Същевременно компактни групи от тюрко-османски произход биват заселени в Търново, но според  съхранилите се документи поне до XV в, броят им не е много голям и градът запазва предимно българския си облик.

В крайна сметка, може никога да не разберем истинските факти относно обсадата на старопрестолния град, защото често изследваме случилото се, пречупено през религиозните-политическите възгледи или пристрастия на достигналите до нас извори. Несъмнено тези критични за балканските държави времена, дават живот на герои, предатели и икони, които често обуславят националната идентичност на един народ, след възраждането на държавната му самостоятелност. Самият факт, че техният завет е достигнал до нас през непреодолимата бариера от векове на чужда власт, които ни делят, означава че макар и гробните им плочи отдавна да са избледнели, те са надмогнали тленното и са се превърнали в идеи, а идеите са много по-устойчиви на времето.


                            

Историография: 

  • Балкански хоризонти, проф. Христо Матанов
  • Средновековните Балкани, проф. Хр. Матанов
  • Залезът на Средновековна България, проф. Хр. Матанов
  • История на България, БАН, Дванадесеттомна
  • История на България, БАН, Тритомна
  • История на Османската империя, Жан-Луи Баке-Грамон

Извори:

  • Похвално слово за патриарх Евтимий, Григорий Цамблак
  • Слово за пренасяне на мощите на Св. Петка в Сърбия, Гр. Цамблак
  • Похвално слово за пренасяне на мощите на Св. Филотея от Търново във Видин, Йоасаф Бдински
„Един от Първа дивизия“ е разказ за хората – за орача и чиновника, за занаятчията и учителя, за богатия и бедния, за неграмотния и образования. България ги призовава и те оставят семействата си, стичайки се под знамената на своите полкове...

ПОРЪЧАЙ ТУК

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

„Дни на плач“ за българите – падането на Търновград
4.5 от общо 114 глас(а)
Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

3 КОМЕНТАРА

  1. Който иска, господин Вълчев, да си ги пише с главна. Тук се пише за история, а тя трябва да се пише с главна буква.

Отговор