Настоящият материал е продължение на темата за българските бунтове и въстание срещу сръбската окупация в Македония. Повече за Тиквешкото въстание разберете тук.

Ако Тиквешкото въстание не получава напълно статут на отделно историческо събитие и много често бива разглеждано като част от военните действия, което намалява политическото му значение, то Охридско-Дебърското избухва няколко месеца по-късно, след подписването на Букурещкия мирен договор.

Преди да се стигне до него ВМОРО решава да работи по мирен път за ревизия на договора и иска автономия на Македония. За целта проф. Ал. Балабанов, проф. Ив. Георгиев и Тодор Павлов са упълномощени да търсят решение на въпроса чрез серия срещи с пълномощните министри на Великите сили в София и посещения на техните столици. Във Виена външният министър Л. Бертхолд дава обещание за съдействие, но както и в Петербург, Берлин и Лондон делегацията не получава нищо повече от съчувствие.

Друг лост за влияние върху Великите сили и Сърбия е движението за приемане на католицизма. При затварянето на българските, влашките и албанските училища, вече съществуващите преди войните униатски в районите на Битолско, Скопско, Гевгелийско в които се преподава на български език продължават своята дейност. Това течение обхваща още Гевгелийско и Дойранско, като в Битоля цели 250 семейства се обявяват за униати. Съзирайки заплаха и в този опит за запазване на българската народност, новата власт забранява и униатските училища.

Така въоръжената съпротива се оказва отново единствената възможност пред революционната организация. Репресиите на сръбската власт не са насочени само срещу българите в мултиетническата Македония, поради което въстанието се организира съвместно с албанския революционен комитет, а в бойните действия взимат участие и много турци. Българските активисти, сред които се открояват имената на Петър Чаулев, Милан Матов, Яне Сандански, Лев Огненов и албанският революционен комитет, начело със Сефадин Пустина, се договарят в албанския град Елбасан то да избухне на 13-и октомври 1913 година.

Петър Чаушев е сред главните действащи лица във въстанието.

Както музата на историята Клио често в подобни случаи постъпва, и този път под формата на непредвидени обстоятелства осуетява плановете на въстаниците. Димитър Гоцев описва ситуацията така: „на 7-и септември 1913 Долнодебърският байрактар Селим ага е открит и заграден от сръбски войски в с. Епишкопия. Селската полиция (българи и албанци) се явява в гръб и се завързва сражение. Така пламва целият край …“

Два дни по-късно българо-албанските чети освобождават Дебър, прогонват два сръбски полка и пленяват 420 войници. Установено е временно управление в състав С. Пустина, Хр. Атанасов и Риза бей. След това сръбските окупатори са прогонени от Струга, а на 12-ти септември П. Чаулев и П. Христов влизат в Охрид. Тук въстаниците прекратяват преследването на отстъпващите сръбски войски и заемат отбранителна позиция.

Едва на 17-ти септември съзаклятниците продължават настъплението си, но не както е планирано към Битоля, където вече са концентрирани многобройни сръбски сили, а към Кичево. След ожесточени сражения край село Иванчища четата на Чаулев разбива опонентите си и превзема Кичево. Още на следващия ден тя е принудена да отстъпи града без бой.

Сръбската власт обвинява българската държава, че изпраща офицери, които да ръководят бунта. Коренно различната гледна точка, от която изхождат нашите съседи става причина за кървавото потушаването на въстанието, което надминава всичките им жестокости в Македония до този момент.

При потушаването на въстанието гръцки войски се притичат на помощ на сръбските и близо две седмици след началото на сраженията, българските чети отстъпват и Охрид. Над 100 села са опожарени, а над 30 000 българи и албанци бягат в Албания. Дебър е почти сринат с земята. Според Карнегиевата анкета Охрид са убити трима свещеници, 5-ма учители, около 150 български граждани и 500 турци и албанци.

Въпреки че моментът за въстанието не е най-подходящият и невъзможността за получаване на външна подкрепа от българската държава и Великите сили го обрича на кървав провал, въстанието в най-отдалечената от българската граница част от Македония е недвусмислено доказателство за преимуществото на българския етнически характер на областта, независимо от всички репресивни мерки, целящи да променят този факт.

Съвпадащите българо-албански интереси, намерили израз в тяхното обединение, също е интересен и непознат исторически факт, който заслужава много повече обществено внимание, отколкото получава днес. Основната слабост и на двете въстания е, че обхващат малка територия и не запалват околните региони.

Сръбската окупация на Вардарска Македония приключва с обявяването на война от страна на България на 14-ти октомври 1915 година и българското настъпление по Поморавието и към Вардарска Македония. За този 3-годишен период равносметката е над 10 000 убити и над 150 000 българи, прогонени от родните им места. След излизането от Първата световна война на България през 1918 и напускането на окупираните от българската армия райони, политиката на дебългаризация в района продължава.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Потушаването на Охридско-дебърското въстание – едно от големите зверства на сръбската армия
4.5 от общо 31 глас(а)
Иво Владимиров
Иво Владимиров е бакалавър по международни икономически отношения, част от екипа на сдружението от началото на 2014 година. В момента продължава образованието си във Виена. Иво представя "Българска история" с месечна рубрика в списание "8". Особен интерес за него представлява следосвобожденската история на България.

Остави коментар