В края на XVII в. Османската империя започва да затъва все повече в задълбочаваща се вътрешна криза, която намира израз в сериозното уронване на авторитета на централната власт и довежда до изостряне на противоборството между военни и дворцови клики, открити метежи и заговори.

Слабостта на империята проличава в редица аспекти, като корупцията сред етажите на властта става характерна част от общественото ежедневие. В технологично отношение, османците започват да изостават все по-осезаемо от своите християнски противници в лицето на Хабсбургите и техните съюзници. Честа практика сред османското войнство започва да става дезертьорството, като понякога цели войскови части се оттеглят от бойните полета, без да влязат в сражение с врага си.

След грандиозния провал на похода към Виена от 1683 г., начинанието, което е трябвало да убеди християнска Европа, че Османската империя все още е политическият доминион на стария континент, успява по най-категоричен начин да докаже единствено противното.

В тези условия българите отново надигат глава и с надеждата на възстановят своята изгубена държава, подемат невиждана до този момент кампания за освобождението си. Революционният подем, действително е безпрецедентен, защото само за период от около четири години през 1686-1689, бунтовните настроения в България довеждат до избухването на три въстания. Тези въстания остават в историята като Второ Търновско въстание, Чипровско въстание и Въстание на Карпош. Последните две от споменатите са отразени от редица извори от периода и са относително добре изследвани от съвременните историографи.

Ростислав Стратимирович

Изключение прави Второто Търновско въстание, което е и може би най-любопитното от трите, тъй като е оглавено от Ростислав Стратимирович – предполагаем потомък на българската владетелска фамилия на Срацимировците, управлявала Второто българско царство в годините на неговия залез. Сведения, както за хода на въстанието и неговите последици, така и за неговия предводител, можем да почерпим от един единствен извор – руската семейна хроника на благородническия род Ростиславовичи – Дубровски.

В края на XVII в. Русия вече все по-малко крие амбициите си да се превърне в идеологичен наследник на Източната Римска империя и дори възприема инсигниите, с които Византия е известна през Средновековието – двуглавия орел. Със сигурност руските царе са разсъждавали върху примамливата мисъл да разширят политическата си власт в посока към Босфора, овладявайки Константинопол и превръщайки черноморския басейн в своеобразно собствено вътрешно море.

След подялбата на Украйна между Полша и Русия през 1667 г., руското царство се сдобива със сухопътна граница с Османската империя и отношенията между двете държави бързо стигат до състояние на война. Така за Русия създаването и покровителстването на подривни сили на територията на османците се превръща в задача от първостепенна важност, което и проличава в изказването руския цар Алексей Михайлович, че „…той не намира покой при мисълта за едноплеменните си братя, които страдат под иноверската власт и непрестанно молел Бога да настане по-скоро време, когато ще може да извади меча си в защита и за освобождение на православните християни“.

В този контекст българите вероятно са оглавявали списъка с покорени от османците народи, които империята ще се стреми за в бъдеще да привлече на своя страна. След 1685 г., Русия вече показва всички претенции освен в политически да се превърне и в духовен стожер на Балканите. През тази година Киевската митрополия официално бива извадена от диоцеза на вселенския патриарх и обвързвана с Московската патриаршия. Това дава ход на амбициите на руските патриарси да присъединят и балканските православни християни под диоцеза на Москва, възможност, която вероятно никак не радвала вселенския патриарх.

В тези условия, според хрониката на Ростиславовичи – Дубровски, жителите на Търновград изпратили през 1685 г.. Ростислав Стратимирович в Москва с цел набирането на средства и подкрепа от страна на руската държава за осъществяването на замисленото Второ Търновско въстание. Българският нотабил намерил съдействие главно в лицето на руския патриарх Йоаким, който вероятно е бил въодушевен от предлагащата му се възможност да разшири влиянието на руската църква на Балканите.

Стратимирович твърдял, че разполага с многобройни привърженици сред съгражданите си в Търновград, както и из цяла България и дори заявявал, че бил в състояние да упражнява известно влияние над сърби, власи и молдавци. Така се стига до договорка между руския патриарх и „Търновския княз“, както сам се титулувал Стратимирович, според която с очаквания за руска подкрепа в начинанието си, българският благородник се задължавал да работи за духовното върховенство на Московската патриаршия на Балканите.

ПРОЧЕТИ СЪЩО: ПЪРВОТО ТЪРНОВСКО ВЪСТАНИЕ

За да скрепи споразуменията си с Ростислав, Йоаким го сгодява със своя племенница – Мария Владимировна Дубровска, чийто аристократичен род се ползвал с авторитет пред руския нобилитет. След приключването на визитата си в Москва, Стратимирович се отправя обратно към България, за да продължи подготовката на въстаническата организация. Същевременно, московският патриарх изпраща в Цариград своя племенник Савелий Дубровски, чиято цел вероятно е била да извърши дипломатически сондаж сред гръцките архиереи за предстоящите духовни промени на Балканите, замисляни от руската църква.

Дубровски обаче е посрещнат в османската столица твърде недоброжелателно и скоро му се наложило да напусне Цариград за да спаси живота си. Причината за хладния прием вероятно е била наскоро сключения пакт за нападение и отбрана между Русия и Полша, който правителството на Високата порта счита за насочен срещу своите интереси. Османските власти започнали мобилизация на имперските войскови сили за конфронтация с Полша и Русия.

Патриарх Йоаким Московски

Същевременно заговорът за въстание в Търновград бил разкрит. Според хрониката, предателят бил грък, който макар да участвал в съзаклятието издал своите съмишленици на османските власти срещу съответното заплащане. Това довело до незабавни екзекуции на заловените в старата българска столица заговорници, но отговорът, който последвал от бунтуващите се българи също не закъснял.

Въстаническа войска, наброяваща поне няколко хиляди души, успява да овладее Търновград и околностите му, обявявайки „Търновския княз“ за свой владетел. Пламъкът на бунта скоро се разнася към Никопол, София, Силистра, Габрово, Троян и други български поселения. Главните военни отряди са съсредоточени предимно по протежението на Стара планина, заради естественото стратегическо преимущество, което планинският терен им предлагал.

Въстаническият триумф обаче е краткотраен. Мобилизираната османска войска разгромява българските бунтовни отряди и скоро принуждава въстаниците да се укрепят в Търновската крепост. По това време завръщащият се от Москва Ростислав Стратимирович успява да се добере до българската престолина и се присъединява към хората си, но надмощието на османските войски е осезаемо.

Числено превъзхождани и обстрелвани с артилерия, българските въстаници се изтеглят към Габровския Балкан, отнасяйки със себе си и ранения си предводител. Докато Търновград бива разграбван и опустошаван от османците, българите успяват да консолидират силите си и формират нов боен отряд, който според хрониката на Ростиславовичи – Дубровски надхърля 4000 души. Към тях се присъединява и въстаническа чета от около 800 души, която до момента била действала на териториите на юг от Стара планина.

Сред новопристигналите българи е и Савелий Дубровски, който успял да се спаси от Цариград. Последвалите сражения с османците обаче не донесли търсения успех на българите. Обезкръвени в неравни битки въстаническите отряди се оттеглят към София, където и дават на османската войска последен бой в който биват напълно разгромени. След потушаването на въстанието според хрониката „полумъртви и покрити с рани“, Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски успяват да се укрият в Рилския манастир, откъдето впоследствие потеглят за Москва. Двамата въстаници простигат там през 1689 г. и по настояване на патриарх Йоаким, Ростислав Стратимирович получава от руския цар Петър Алексеевич село Толчаново в Смоленска губерния, като израз на уважение към владетелския статут и заслуги на „Търновския княз“. Българският благородник се установява в новото владение, където и поставя началото на рода Ростиславич – Дубровски, вливайки се в руската аристокрация.

Второто Търновско въстание несъмнено ни представя един крайно любопитен епизод от българската история. Разказ за героизъм, себеотрицание и неравностойна борба с превъзхождащия враг. Вероятно именно повествователния и легендарен характер с който е представено в хрониката на Ростиславовичи – Дубровски, обаче кара много съвременни историографи да хранят определени съмнения дали подобно събитие действително е имало. Някои от причините са завишените според някои изследователи цифри на бунтувалите се българи, други историци обосновават скептицизма си, че за въстанието знаем само от този извор.

Периодът 1686-1689 със сигурност е бил един крайно напрегнат и изпълнен със събития момент за българския народ за да можем да дадем сигурна оценка на случилото се. Историята обаче винаги е била и ще бъде въпрос на гледна точка и това, което считаме за сигурни факти или легенди, винаги ще се пречупва през призмата на собствените ни убеждения.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Рухналата мечта за свобода на „Търновския княз“
4.5 от общо 30 глас(а)
Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

Остави коментар