След покоряването на последните бастиони на българската държавност през XV в., България потъва в политическото забвение, последвало османското завоевание. За половин хилядолетие българският народ трябва да понася чуждите и често враждебни към покореното балканско население власт, религия и култура. Това съвсем естествено постепенно довежда до формирането на съпротивителни движения, а с времето и на целенасочени усилия за възстановяване на българската държавност.

Съпротивата на балканските народи срещу властта на Високата порта неизменно се обуславя от успехите на европейските сили срещу нейната експанзия и всяко поражение на османските войски в Европа, изпълва революционните движения с надежда за скорошно освобождение. След затъпяването на острието на османската сухопътна експанзия в стените на Виена през 1529 г. и съкрушителното поражение на турския флот при Лепанто през 1571 г., Европа започва все по-малко да се страхува от врага, който дотогава считала за непобедим. Този страх намалява дотолкова, че през XIX в., вдъхвалата ужас Османска империя вече е известна само като „болния човек на Европа“ – изоставаща в технологично и икономическо отношение страна, която доверчиво приема западните „лекарства“ за своите „здравословни“ проблеми.

В края на XVIII в. сред непосредствените съседи на Османската империя възниква казусът, известен като „Източен въпрос“ – въпросът се състоял в подялбата на турските територии в Европа между Великите сили и решаването на съдбата на обитаващото ги население. Даваните от участващите в казуса държави „отговори“ на Източния въпрос, често ги поставяли в състояние на изострени дипломатически отношения, а нерядко и в открити военни действия помежду им или с Османската империя. За наследството на Високата порта спорели предимно могъщата Хабсбургска монархия и Руската империя.

капитан Георги Мамарчев

Но докато Хабсбургите целели главно доминация в Централна Европа, руските царе кроели осезаемо по-амбициозни планове – считащи се за естествени продължители на рухналата преди няколко века Византийска империя и стожери на православното население на Балканите, руснаците желаели цялостното изтласкване на османците от Босфора и поставянето на Проливите под руски контрол. Така представената геополитическа обстановка ни поставя в навечерието на десетата поред война между Русия и Османската империя, с хода на която българите отново обвързват своите въжделения за свобода. Техните надежди намират израз в избухването на т. нар. Тракийско въстание – едно рядко споменавано и разглеждано революционно движение на българите.

Преди 1989 г. българската историография всъщност далеч не отдава на въпросното въоръжено надигане на българите характера на въстание, някак оставяйки българските революционери в ролята на поддържащ персонал за руските войски на Балканите. Съвременните изследователи отдавна преосмислят тази концепция и разглеждат събитията от 1829 г., като това което всъщност са – целенасочен опит на българите да извоюват правото си за самостоятелно съществуване, използвайки международната обстановка за постигането на тази си цел. Същевременно въстанието е споменавано някак срамежливо в научната литература и далеч не със същото преклонение като например Априлското въстание от 1876 г.

При все това Тракийското въстание несъмнено има правото да се нареди сред важните епизоди на българската борба за свобода и право на независимо съществуване, както на читателя предстои да се убеди в следващите редове. Поредният военен конфликт между Османската империя и Русия започва през 1828 г., когато Високата порта отказва да признае решенията на Лондонската конвенция, проведена непосредствено след разгрома на турския флот при Наварино. Съгласно нейните постановления гърците получават политическа автономия, което се оказва горчивият хап, който „болната“ Османска империя не била в състояние да преглътне. Този отказ на османското правителство да се съобрази с решенията на Великите сили става формалният повод за нова война, за която в действителност Русия вече се подготвяла.

Бойният план на Силистра от войната
(от личната колекция на Веселин Асенов, автор на статията)

Още по време на лятната кампания през юни 1828 г., българите активно подпомагат настъплението на руската армия през Силистра. В битката за съдбата на града, като изключителен стратег и ръководител се отличава кап. Георги Мамарчев, чийто отряд овладява ключова османска огнева позиция и обръщайки пленените оръдия срещу турците, наклонява везните в полза на християнските войски. За героизма си Мамарчев е награден с орден „Св. Анна“ и трофейна сабя, според изворите – личен подарък от цар Николай I. Българският отряден ръководител обаче не бил единствен в примера си. Според мемоари на редица руски военни офицери, маршът на руската армия през Балкана бил непрестанно облекчаван от действията на неизброимо множество български доброволци под командването на опитни български водачи от всички краища на България.

Напливът от българи, желаещи да се бият за свободата си, бил толкова голям, че руското командване решава да създаде от тях самостоятелен отряд под командването на полковник Ив. Липранди. Тази бойна група включвала 11 пехотни и три конни отряда, които възползвайки се от познанията си за терена, непрестанно извършвали диверсии в тила на врага, овладявали ключови за османската отбрана обекти или отбивали неочаквани нападения на турски нередовни войски.

Същинският характер на въстание обаче, българската въоръжена борба придобива едва след превземането на Созопол от руския черноморски флот през февруари 1829 г. Жителите на града, начело със Стойко Маврудиев участват в сражението за Созопол наравно с руските бойци, а след превръщането на града в укрепена база на руския флот, Маврудиев събира около себе си голяма въоръжена дружина от доброволци и се отправя в освобождаване на близки до Созопол български поселения. Същевременно командващия черноморския руски флот вицеадмирал Алексей Грейг приема делегация на българското население от Странджанския край, което изразява желанието си да се включи в борбата. Според висшия руски офицер, делегатите го уверяват, че „ в Странджанския край хиляди българи са готови да вземат оръжието и да оставят кръвтта си за България на бойните полета…но са лишени от средства и нямат барут и патрони“.

Генерал Иван Иванич Дибич-Задбалкански

В средата на 1829 г., Русия вече започва да усеща международния политически натиск на останалите Велики сили, които с недоволство наблюдават поредната руска интервенция в „барутния погреб на Европа“. Това провокира руснаците да търсят бърз и благоприятен изход от войната, което довежда до решението им да снабдят част от българските въстанически отряди с модерно оръжие и да използват тяхната подкрепа в постигането на целите си. Показателно за нарастващото уважение на руснаците към българската боеспособност е изказването на руския ръководител на военната кампания генерал Иван И. Дибич (Задбалкански). Според него:

Важната диверсия, която можем да очакваме от съдействието на българите ще ни отвори вратите на Румелия и Балкана. С преминаването ни отвъд Балкана ще намерим силна опора за нашите действия в този войнствен и готов да жертва живота си народ.

И българският народ действително продължил да жертва живота си, вярвайки, че това надигане, това въставане срещу турците ще доведе до неговата свобода. С постепенното напредване на руската армия към Одрин, властта на Високата порта се отхвърля повсеместно из Тракия, а нови въоръжени български отряди се формират за да се включат в бойните действия. Сред техните военни успехи се нарежда обсадата на Сливен, където български четници, снабдени с оръжие от тайни складове, останали от неосъществилото се Сливенско въстание от 1821 г., неочаквано нападат укрепените турски позиции в града и под общия напор на български и руски бойци османците отстъпват владението над Сливен.

Молба на българските доброволци до генерал Кисельов от 30 август 1830 г. Налице са подписите на много революционни дейци (отново от личната колекция на автора)

Най-големият подвиг на българските бойни групи обаче несъмнено било обезвреждането на големия и тежко охраняван оръжеен арсенал на турската армия на територията на Малък Самоков в Югоизточна България. По-нататъшния ход на войната само подклажда устрема на българските въстаници, които участват активно в превземането на Несебър, Айтос, Анхиало и пр. Четите на български воеводи като Вълкан, Тодор Попов, Генчо Къргов и много други самостоятелно търсели и унищожавали турски бойни части, като не им позволявали да се прегрупират и организират контранастъпление срещу руската армия. Руските хронисти описват българския героизъм в сражението срещу конната армия на Халил паша в началото на август 1829 г., когато цялата турска бойна група била „избита до крак“  от въстаническите отряди на българите.  Напълно разбита от български чети била и нередовна турска войска, командвана от Тахир ага, смъртта на който „цяла Тракия приела с въздишка на облекчение, защото той грабел и палел навсякъде където завари“. Целият всенароден ентусиазъм, обхванал българското население, може доста успешно да се резюмира с думите на неизвестен летописец-съвременник от Котел:

…настана нов ден на света…. божия милост неизказана, голямо чудо, голямо удивление.

Както щял да покаже ходът на историята обаче „новият ден“ на българите, скоро предстоял да се превърне в тъмна нощ. След превземането на Одрин в края на август 1829 г., руският устрем започва да се забавя. Макар да продължава непрестанното създаване на български въстанически отряди в регионите на Лозенград, Люлебургаз, Виза и пр., руснаците вече не са заинтересовани в продължаването на военните действия. Натискът от страна на Великите сили за прекратяването на конфликта в крайна сметка се оказва решаващ и на 14 септември 1829 г. е подписано примирието между Високата порта и Русия. Новината идва като отрезвяващ шамар за българските революционни водачи, особено поради факта, че в мирното споразумение не се обсъжда по никакъв начин съдбата на българското население в Османската империя.

На българите, участвали в хода на войната на страната на руската армия, се оказва само съмнителната привилегия да се изселят от земите си и да последват отстъпващата руска войска. Българите в Тракия с основание се страхували от реваншизъм от завръщащите се турски войски, което и налага подготовката на предстоящото изселване. Докато български делегации от Вараца, Созопол, Сливен и други освободени градове изпращат свои представители в щаба на руското командване, умолявайки за преразглеждане на Одринския мир и изтъквайки правото на българите на самостоятелно управление, един човек отказва да повярва в попарената мечта за свобода. Този човек бил Георги Мамарчев, героят от войната, носителя на ордена „Св. Анна“.

Мамарчев започва подготовката на ново въстание, което да провокира европейската общественост към преосмисляне на Одринския мирен договор. Той става изразител на настроенията на онези българи, които не желаели на напускат родните си места и да приемат, че всички български жертви, дадени по време на последната война, са били напразни. Планът на Георги Мамарчев предвижда подготвянето на въстанието чрез доверени хора в редица населени места, докато самият ръководител, начело на опитен и добре въоръжен отряд, да се отправи за Търново, откъдето тържествено да прокламира възкръсването на България върху политическата карта на Европа и по думите на Георги Раковски „да събуди и приветства отдавна заспалия български лъв под знамената на свободата“.

Паметникът на Г. Мамарчев в Котел

За център на въстанието е определен град Котел, откъдето щяла да се разгърне въстаническата дейност според установения план. В първите дни на април 1830 г., Георги Мамарчев, начело на отряд от 500 души пристига в града, където обаче последва нов отрезвяващ  шамар, нанесен му от руския майор Кирилов, който с 200 души казаци очаква Мамарчев с нареждания за неговия арест. Пътят към свободата вече бил забранен. Руското правителство не желаело да бъде въвлечено в нова конфронтация с Високата порта, на страната на която този път можели да се намесят и Великите сили. Мамарчев е задържан и отведен в щаба на генерал Дибич, където по думите на Раковски руският командир заплашва българския предводител и неговите съмишленици със следните думи:

Българи! Стойте си мирно, че ще обърна аз топове да ви избият!

Въпреки че Мамарчев бива освободен, не всички негови съратници се отървават толкова леко. Според хрониките възмутеният от руското предателство Бойчо войвода се изказва остро по отношение на генерал Дибич и заедно с братята си и други българи е заточен в Сибир. Провалът на замисленото въстание и заплахата за руска интервенция в случай на организиране на ново въоръжено българско надигане, поставя край на революционния устрем на българите от 1828–1830. Вместо пламъка на свободата в сърцата на българите вече горял страхът от възмездието. Според руските хроники над 16 000 семейства от цяла България разпродават на безценица цялото си имущество и се отправят към Айтоското поле с надежда за избавление, а още хиляди предстояло да последват техния пример.

По най-консервативни сметки след руско-турската война и Тракийското въстание от 1828–1830 над 100 000 българи напускат своята родина. Може би най-добрият начин да надникнем зад булото на времето и да усетим драмата на прогонените от обстоятелствата българи, ни предоставят думите на д-р Иван Селимински, свидетел на събитията:

Дълбоко трогнат и с голяма скръб, народът бе принуден да напусне светилищата си… За последен път той тъпчеше земята, гдето е приемал благата и благословията на небето… За последен път той посети гробищата, гдето почиват прадедите, родителите, децата, роднините и приятелите му… О, колко силно свързан е човек с родната земя.

На много от тези хора им предстояло да се заселят в Бесарабия, където в областта Буджак създават своя малка България. Основавайки нови селища, те им дават имената на поселенията от България, от които идвали, запазвайки поне тази крехка връзка с изгубената си родина.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Тракийското въстание – забраненият път към свободата
4.9 от общо 22 глас(а)
Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

Отговор