Периодът X-XIII в. бележи безпрецедентно разпространение на ереста, станала известна като богомилство из по-голямата част от Европа. Държавните граници, очевидно се оказват неспособни да спрат тази дуалистична доктрина, за чийто идеен основател, балканските легенди сочат българския поп Богомил.

Спечелвайки огромна база от последователи и основавайки могъщи общини като Драговичката, Мелнишката и Босненската църкви, богомилството бива пренесено в Европа чрез оживените морски и сухопътни търговски контакти между балканските държави и техните западни съседки, а също и чрез, както се изразява красноречиво Николо Макиавели, столетия по късно – „Размяна на културни особености от върха на меча.“

Действително периодът XII-XIII в. е изпълнен с много „културни стълкновения“ от военен характер, както ни уверява историографът Борислав Примов, акцентирайки върху преминаването на Третия и Четвъртия Кръстоносен поход през балканските земи. Освен това според „Хрониките на Баренсий“, самата Византийска империя, в периода XI-XII в. също навлиза в задълбочен „културен“ обмен с Южна Италия, където нейни експедиционни войски, в чийто състав влизали и българи се опитват да задържат нормански опортюнистични групи, стремящи се да се възползват от отдалечеността на региона от центъра на византийската власт. Впоследствие, явно оценявайки „културните предизвикателства“, които Източната Римска империя може да предложи, норманите се прехвърлят и на Балканите, където конфронтациите продължават.

Така, чрез усилено военно и търговско общуване богомилското  движение преминава от Балканите в Европа, където впечатлителните западноевропейци го инкорпорират в разнообразни местни еретични течения, като например албигойството, но несъмнено най-голямо разпространение и популярност печели доктрината с която богомилството оставя най-трайни следи в Западна Европа – катарството.

Тайната книга на богомилите, един от общо два оцелели преписа на латински.

За възприемането на богомилските възгледи от катарите съществуват много данни. Безспорна е еднаквостта на догматиката, доказани са организационните връзки и единство между богомилството и катаризма. За силното влияние на богомилството свидетелстват и употребата на българското народностно име, като название с което катарите, често биват упоменавани в хрониките на Светата Инквизиция и разпространението на българска богомилска литература, преведена и използвана от западните еретици. Един от основните източници за връзките между българските богомили и катарите получаваме в лицето на инквизитора Райнер Сакони, който като бивш еретик е запознат с вътрешните специфики на катарската организация и пламенно води процесите по тяхното уличаване в сатанински окултизъм. В записките си, Сакони отбелязва, че „Назарий, техен ( катарски ) епископ и най-старши ръководител пред мен и пред мнозина други е казвал…, че научил тази заблуда от епископа и от по-големия син на Българската църква, още преди шестдесет години“. Въпросните „епископ и по-голям син“ са според историографите висши по ранг ръководители на българските богомили.

Сакони и редица други летописци от периода, като Петър Цезарийски, Евтимий от Акмония, Евтимий Зигавин и други ни дават една доста ясна представа, че подобно на своите идейни събратя от Балканите и катарите проповядват същия нихилизъм към държавните и църковни органи. Това става ясно най-вече от следния цитат от Молниер: „Порочната римска църква опи с виното на своя разврат всички земни царе, които се увлякоха по земния блясък“. Както бе споменато в предходно изследване по въпроса, Райнер Сакони дори достига дотам, че да разглежда богомилската ерес като едно обединено цяло в което включва катари, богомили и павликяни. Подобни твърдения, вероятно обаче са имали повече за цел да консолидират антиеретическите кампании на Инквизицията в обединен фронт.

Макар и ползвайки се със значително влияние сред катарите, източните еретически ръководители далеч не са били единни. Тъкмо обратното, както разбираме от изворите, при своите визити за отсъждане на въпроси от идеологично естество павликянският ръководител Никита Цариградски и българският богомилският водач Петър се опитвали всячески да наложат влиянието на своята доктрина върху западните еретици, съответно стремейки се да ги привлекат към абсолютния или умерения дуализъм. Очебийно доказателство за силното въздействие, което богомилството оказва върху катарството е, че терминът „българин“ става синоним за еретик в по-голямата част от западна Европа. На това мнение ни навежда и „Трактат за еретиците“ на Анселм от Александрия, който посочва в своята хроника, че названието „Българи“, често се използвало за упоменаването на еретиците във Франция в редица официални документи.

Парадоксално е, че именно благодарение на влиянието на богомилството върху катаризма, успяваме да разберем и за едно доста впечатляващо произведение на богомилската апокрифна литература, а именно „Тайната книга“. Боогомилската книжнина е била преследвана и унищожавана с не по-малко усърдие от това влагано за ликвидирането на нейните преносители, което довежда до наличието на много малко нейни екземпляри, достигнали до нас. „Тайната книга“ съдържа ценни сведения за богомилските вярвания в разделението на света на добро и зло, сътворението на човека от Дявола, съдбата на човешкия род и прочее. Българският оригинал на въпросната книга не е открит, но латинският й превод е широко обсъден в хрониките на Светата Инквизиция, където е отбелязано че „пълна със заблуждения, тя бе донесена от България от техния ( катарския ) епископ Назарий.

Съвестни миряни се оплакват от богомилите на папа Инокентий III.

Будещ любопитство факт е, че в изследванията си за богомилството и неговите наследници българските историографи отпреди 1989 г., умишлено търсят паралел между богомилските виждания относно социалните напрежения в балканските общества в периода X-XIV в. и социалистическата доктрина от XIX-XX в. Набелязвайки ги едва ли не като първата огранизация, размахала пръст срещу общественото неравенство, тези техни становища ни дават възможност за откриването на една действителна прилика между двете идеологии. Както социалистическата доктрина, така и богомилството се превръща в собствения си гробокопач в момента, в който е на върха на своето могъщество. Апелирайки за власт на многото над малкото социализмът се опровергава сам в момента в който се изкачи на йерархичната стълбица и определена върхушка се самоупълномощи да взема решения вместо мнозинството, създавайки управление.

По подобен начин богомилството проповядва възгледи, които ратуват за борба срещу държавните и църковните органи, за уравновесяване на статута между бедната и богата обществена прослойка. В същото време то става жертва на собствения си успех. От малобройна група, придържаща се към аскетичен живот и целяща единствено просветителска дейност, богомилството се превръща в мощна църковна организация с йерархия и ранговка в която някои личности са „по-възвишени“ от други. Техни поместни общини и филиали се простират в по-голямата част от континентална Европа и дори във Англия. Богомилите проповядват за преходността на земния живот и порочните тленни придобивки, но за „преходното“ си земно съществуване, продължило около пет века, богомилите и в частност катарите натрупват респектиращи количества от „тленни придобивки“, включително и огромната им укрепена цитадела в Монсегюр.

Съвестни миряни се оплакват от богомилите на папа Инокентий III.

Съвсем логично, както това по-късно се случва и с тамплиерите, тези им прекалени успехи привличат някои недоброжелателни погледи от страна на католическата църква и европейските монарси. Придържайки се към първоначалната си доктрина богомилството не би могло да бъде изкоренено, защото то съществува под формата на идея, на апокрифи, разпространявани от анонимни свещеници в села и градове, които никога не се задържат твърде дълго на едно място. Но постепенно, както става с други могъщи идеологични течения богомилството, така да се каже „усяда“, превръщайки се в цел срещу която може да бъде насочен и нанесен удар от многобройните врагове, които си създават през годините. Тези удари не закъсняват. Богомилството дава в ръцете на своите противници оръжията, с които да бъде унищожено, като се превръща в това срещу което се бори – църковен орган.

Вместо както е посочено в богомилските кодекси – „че човек сам трябва да достигне просветление, чрез насочени усилия на волята, аксетизъм и благородство на духа, в който момент душата му престава да бъде владение на Дявола“, богомилството, сякаш леко се отклонява от този път, започвайки да проповядва своето „просветление“ като единствено вярно, посочвайки своя „път“ като истински на обикновените хора по начин, вероятно аналогичен с този с който папската институция продава индулгенции през Средновековието. От организация разпространяваща просветност, богомилството се оформя като орган, който има свое паство и цели, маргинализирайки първоначалната си роля.

Непредставляващи нещо повече от дребна нова ерес, катарите не привличат вниманието на католическата църква до втората половина на XII в. Консолидирайки все повече последователи около своите вярвания и основавайки големи църковни общини в Ажен, Алби, Каркасон и Тулуза обаче, катарите започват все повече да приемат образа на смъртен враг на католическата църква, а както историята е показала, Рим съумява да отвърне по съответния начин на тези, които счита за противници на своя религиозен монопол. Мобилизирайки значителна войска за целта, папа Инокентий III обявява кръстоносен поход срещу еретиците през 1208 г. под предводителството на Симон дьо Монфор. За период  от около пет години този командир, разполагащ с изключителна свобода дадена му от Рим, прочиства Югозападна Франция от еретици. Миналите в нелегалност катари, впоследствие стават приоритетна цел за другото мощно оръжие на Римската църква – инквизиторските трибунали.

Щурмуването на Константинопол от войските на Четвъртия Кръстоносен поход.

Техните клади поглъщат всички заподозрени в изповядване на катаризъм, като класификацията за еретик е доста стандартна и впоследствие прехвърлена и върху тамплиерите без дори да бъде особено променена – преклонение пред Бафомет, кръвосмешения, жертвоприношения, чертаене на мистични символи и прочее. За разлика от българското богомилство, което изчезва някак тихомълком, без година която да ознаменува края му, западният катаризъм официално бива заличен през 1244 г., когато пада последната катарска крепост Монсегюр. Падането на могъщия укрепен замък е надлежно документирано от Инквизицията, чийто войски, осигурени от френския крал Луи IX, обсаждат мястото повече от десет месеца. В крайна сметка водата в крепостта свършва и на 16 март 1244 г. замъкът отваря вратите си. Потресен очевидец ни описва картината на последвалите събития: „ 250 мъже и жени, слязоха в подножието, уловени за ръце и пеещи химни. Очакваше ги издигната огромна клада, на която те се качиха доброволно. След като всичко приключи местността бе наречена със злокобното име Полето на изгорените“. Дори и след този официален край на катаризма в Западна Европа, около катарите и техният последен бастион продължава да витае аура на мистицизъм. Приказки и легенди за баснословни богатства и реликви, очакващи този дръзнал да изследва мрачните подземия на Монсегюр и околностите му, продължават да очароват хората дори и в нашето съвремие. Фактът че в строежа на самия замък са вложени забележителни математически и архитектурни харатеристики допринася за мистерията на региона.

Модел на крепостта Монсегюр – последната богомилска твърдина в Западна Европа.

Съвременната художествена литература, често пъти поставя богомилите в светлината на едва ли не инициатори на европейския Ренесанс. Това може би е преувеличение, но дори и да не са главни негови идеолози, богомилите създават нов начин на мислене у хората. Те полагат основите за прогреса на този възродителен процес, насаждайки у обществото възможностите за нестандартно мислене, излизане извън догмите на установеното статукво, пораждане на съмнения в правилността на установените научни факти. Подобни заключения, разбира се винаги могат да бъдат оспорени, защото историята е и винаги ще бъде въпрос на гледна точка.  Макар и безпристрастен по презумпция, историкът е преди всичко човек с всички недостатъци на този му статут. Така, определени събития имат нюанси на своите тълкования, в зависимост от автора, който ги изтъква. Героичен авантюрист ли е Ернан Кортез или безсрамен грабител? Отчаян вик за свобода ли е отправила Жана Д‘Арк или е провела метеж срещу английската власт?

Историята, често пъти има склонноста да забравя истинските факти, които биват пречупени чрез перата на историците в понякога нови и причудливи форми. Затова историята става такава, каквато я направим, оставайки с надеждата, че собствените ни чувства, няма да попречат на нашата обективност.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Kак българското богомилство „завладя“ Европа
4.6 от общо 40 глас(а)
Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

2 КОМЕНТАРА

  1. Здравейте,

    Миналата година посетих повечето от Катарските крепости и музеят в Мазамет, Южна Франция. Моето впечатление е различно от предстаженото в статията: За разлика от другите части на Европа където богомилството е религия на бедните, в Югозападна Франция катарството е прието от местната аристокрация като алтернативна доктрина осигуряваща независимост от Рим. Тази независимост (и съответно неплащане на данъци) дава и възможността за процъфтяването на района при катарите. Това е и причината за кръстоносния поход срещу тях.

  2. Бях един от притежателите на копие от тази книга по Живково време и другата ценна такава“пътя на Българите в богомилството“от епископ Симеон,коята държавна сигурност ми отне!
    И съм един от експертите в тази област,много хубава статия!!!

Отговор