За Ивайло – „селския цар“, се е писало много, особено преди 1989 година, когато въстанието на „човек от народа“ буди особени симпатии сред историографите. Настоящият материал обаче излиза извън идеологическите и политическите рамки и дава обективен поглед върху живота на този легендарен образ.
Времето, в което Ивайло се появява на историческата сцена е период на изпитания за българската държава. Славните години на могъщата Асенева династия, чието влияние се усеща далеч отвъд териториалните граници на България, сякаш вече са само меланхоличен спомен за българите, чиито земи според византийския хронист Георги Пахимер са обект на ежедневни вандалства от страна на татарите от Златноорденското ханство. Цар Константин Асен не се противопоставя на татарските нахлувания, което естествено води до прогресивната загуба на доверие към неговата личност от страна на простолюдието. В този момент на политическа ентропия, в която се намира държавата, византийската летопис за пръв път заговаря за човек, твърдящ че е избран от божието предопределение да поведе народа си към бунт. Това е Ивайло.
Според византийските хроники до пролетта на 1277 година Ивайло все още събира сподвижници, като по думите на византийския поет Михаил Фил, за кратко време техният брой става доста голям. Георги Пахимер в подробности отбелязва начина по който този загадъчен човек убеждава в правото на своето дело:
„…Той говореше едни и същи неща на другите селяни, като разказваше, че му се явявали светии, които подбуждали към бунт…“
За самия човек зад легендата, в която бързо се превръща Ивайло, се знае относително малко, макар в съвременната историография да са изказвани редица предположения относно произхода и положението на „народния водач“. Византийската летопис от края на XIII в., го определя като „човек, който пасе свине срещу заплащане“ и не без ирония му приписва неособено ласкателния прякор Лахана (зелка). Хронистът Георги Пахимер, съвременник на събитията, го характеризира като „обикновен селянин“, живеещ скромно и дори аскетично. По думите на летописеца „…като се хранеше само с хляб и диви плодове, той (Ивайло) живееше скромно и бедно“. Всъщност личното име на бъдещия владетел става достояние на историографите едва след откриването на Свърлижкото евангелие в приписка към което народният водач е наречен Ивайло. До откриването на летописната бележка той е известен само с прякорите, които му приписват византийските хронисти – Лахана и Бърдоква.
В последно време се акцентира често върху изследвания, които се стремят да „превърнат“ Ивайло в благородник, но поне засега, доказателствата в тази насока са твърде ефимерни. По-умерено преразглеждане на неговия произход прави проф. Пламен Павлов според чието становище народният водач принадлежи към прослойката на военизираното население, живеещо в Източна Стара планина, което има опит в бойната тактика и в боравенето с оръжие. Нещо повече, тази военизирана прослойка разполага с нужните средства, за да се противопостави на татарските набези в България през 1277 година, а последвалата им враждебност към управлението на Константин Тих е съвсем естествена – в техните очи бездействието на българския владетел отваря вратите за татарските безчинства. Така това, което се развива в страната към края на XIII в. е по-скоро гражданска война, отколкото селско въстание, тъй като към него постепенно се присъединяват и някои български аристократи.
За първите успехи на въстанието на Ивайло срещу татарите отново пише хронистът Георги Пахимер:
„Лахана пресрещнал татарската войска, атакувал я с хората си, разбил я съкрушително, а после атакувал друга войска. Така, само за няколко дни, той се покрил със слава.“
Победите над татарите на Златната орда, чиито набези са опустошителни за българските земи, издигат престижа на Ивайло неимоверно. Към него се присъединявали повсеместно привърженици и цели области изразява съпричастността си към каузата му. Само за период от няколко месеца според Георги Пахимер силите на Ивайло успяват да изтласкат татарските ударни дружини на север от река Дунав. До есента на 1277 г., триумфът на „селския цар“ над татарите е пълен.
Победите на народния водач не остава незабелязани от българския цар Константин Тих. Основателно или не, той се опасява, че след отстраняването на татарската заплаха погледът на Ивайло ще се обърне към Търновград и трона на българските царе. Положението диктува нанасянето на превантивен удар и по думите на хрониста Никифор Григора, цар Константин събира войска с намерението да ликвидира тази потенциална заплаха. В завързалото се сражение царят не постига успех, а намира единствено собствената си смърт. Останките от разгромената му армия се присъединяват към хората на Ивайло, който през пролетта на 1278 година, ползвайки се с подкрепата на простолюдието и някои боляри, обсажда Търновград.
Византийската империя не остава безучастна към случващото се в България. Преценявайки момента за удобен да разшири влиянието си и да постави върху българския трон марионетен владетел, византийският василевс Михаил VIII Палеолог жени дъщеря си за сина на висшия български болярин Мицо, който имал родствени връзки с Асеневци. Приемайки името Иван Асен III, претендентът за българския престол навлиза в българските предели с голяма византийска войска зад гърба си. Михаил VIII очаква бърза и лесна победа – в крайна сметка подкрепяният от него претендент бил родственик на обичания от българите Асенев род.
Византийският император обаче не взема под внимание позицията на вдовицата на Константин Тих – Мария Кантакузина, която няма никакви намерения да се отказва от трона и привилегиите, само за да може върху него да седне Иван Асен III. Непреклонната позиция на Михаил VIII, който изисква от българската царица пълна капитулация, води до немислимото – тя предложила на Ивайло съюз при условие, че той гарантира нейните властови позиции. Макар и с известни резерви, народният водач приема предложението и през пролетта на 1278 година е коронован за български цар. Властта му е скрепена с брак между него и вдовицата на Константин Тих, което придава и нужната легитимност на управлението му.
Нечуваната дързост на българската царица, която се венчава за убиеца на съпруга си, не е подмината от византийската летопис – хронистът Георги Пахимер ни предава думите на василевса Михаил VIII, който обвинявал Мария в опозоряването на рода ѝ и в погубването на царството ѝ, което предавала в ръцете на недостоен човек. Макар да успява да овладее столицата, Ивайло все още далеч не е победител в гражданската война в България – армиите на император Михаил VIII, подкрепящи претендента Иван Асен III, вече наближават Търновград от юг, а татарите, подтикнати от ромейското злато, се готвят за нови нападения от север.
Новият български владетел тепърва ще проумее колко неудобен може да бъде търновският трон. Той бързо се оказва заобиколен от врагове – някои по-очевидни, други не толкова. Докато воюва срещу външните противници на България – татари и византийци, Ивайло не се чувствалкомфортно в двореца на търновските царе. Заобиколен от интриги, заговори и конфликти, както Георги Пахимер споменава, той не се разбира дори със съпругата си Мария. При все това в хода на краткото си управление новият цар успява повторно да отбие нахлуващите татарски дружини, а до есента на 1278 година сприра напълно устрема на византийските войски, които към този момент са дали значителни жертви.
Както историята доказва често, където мечът е безполезен, в ход влиза дипломацията. Предизвиквайки татарите отново да нападнат българските земи, Михаил VIII най-накрая успява да разбие патовата ситуация, в която се намирали българите и византийците. Многочислени татарски войски нахлуват през есента на 1278 година в Добруджа и макар Ивайло лично да се заема с тяхното възпиране, е победен в няколко сражения и принуден да се укрепи в силната Дръстърска крепост. Междувременно, използвайки момента, византийците минават в настъпление и начело с опитния пълководец Михаил Тарханиот извършват десант при Галата, като овладяват редица крепости по българското Черноморие, след което се отправят към българската столица.
На византийските войски не се налага да подлагат града на обсада – много търновски боляри, недоволни от факта, че на трона на българите е Ивайло, извършват преврат и пускат силите на Иван Асен III в столицата. Така претендентът сяда на трона. „Бившата царица Мария – съобщава Пахимер – която беше бременна с плода на варварина (Ивайло) беше отведена със сина ѝ Михаил при императора в Адрианопол.“
Същевременно Ивайло успява да разбие татарите при Дръстър и се отправил към българската столица, но още докато пътува настъпва неочакван обрат – доскорошните му противници татарите се превърнали от врагове в негови съюзници заради политическите размествания в Търновград. Причината е, че протостраторът на България, татарския военачалник Касим бег, е изместен от длъжността си от влиятелния болярин Георги Тертер, чиято подкрепа Иван Асен III търси и в името на която е склонен на всякакви рискове – включително разгневяването на татарски първенец. Новият съюз между силите на Ивайло и татарите на Касим бег довежда до драматичен обрат в съотношението на силите. Двамата успяват на няколко пъти да нанесат тежки поражения на армиите на Иван Асен III и на византийците, намиращи се на територията на България.
Константинопол отговаря на предизвикателството с изпращането на войска, командвана от протовестиария Мурин. На 17 юли 1279 година, при Котленския проход силите на бившия цар смазват по-многобройната ромейска армия. В средата на август същата година Михаил VIII отново опитва със силата на оръжието да задържи на трона зет си Иван Асен III, но новата военна кампания е сполетяна от участта на предходната. Положението на Иван Асен III става неудържимо.
Съдбата на българския цар обаче не се решава от ръката на Ивайло, а от намесата на доскорошния му съюзник – боляринът Георги Тертер. Той преценява, че е дошъл моментът да узурпира върховната власт в България и след преврат срещу Иван Асен III е коронован за новия владетел на България. Зетят на Михаил VIII е принуден с бягство да спасява живота си. Смяната на владетеля в България довежда до коренна промяна в управлението. Вместо непопулярния Иван Асен III властовото кормило е поето от амбициозния Георги Тертер, който вижда в Ивайло последната заплаха за своя престол и не закъснява да начене масирано настъпление срещу него. Търновската аристокрация се сплотява около новия цар и също желае отстраняването на Ивайло като претендент за трона.
След години на изтощителни сражения срещу многобройни врагове, Ивайло този път решава да отстъпи. Заедно със съюзника си Касим бег търси убежище при татарския хан Ногай, от когото се надявал да получи военна помощ, за да поднови борбата си за българския престол. Ногай приема бившия цар и привидно обещава исканата помощ. Ивайло обаче не успява да предвиди намесата на дългата ръка на византийската политика. Михаил VIII изпраща при татарския хан зет си Иван Асен III, който с подаръци и ласкателства трябвало да го настрои срещу „селския цар“. Изходът е предрешен след намесата на съпругата на татарския предводител Ефросина, която е незаконна дъщеря на Михаил VIII и убеждава Ногай да нареди екзекуцията на Ивайло. Така народният водач, според Георги Пахимер, посреща смъртта през 1280 година по време на пир с татарския военачалник, който неочаквано нарежда убийството му.
Легендата на Ивайло обаче не приключва с неговата физическа смърт. Отпечатъкът, който оставя в народната памет е толкова дълбок, че се появяват редица имитатори, известни на историографията като Лъжеивайловци.
През 1294 годинаа в Константинопол пристига мистериозен мъж твърдящ, че е Ивайло. Ефектът е незабавен – според патриарх Анастасий I около този човек сякаш се стича целият свят. По това време император Андроник II подготвя военни действия срещу Османския бейлик в Мала Азия и един толкова харизматичен лидер би бил от твърде голяма полза. Името на Ивайло сякаш влива кураж, надежда и готовност за велики дела в неговите последователи.
Както посочва Пахимер този Псевдо-Лахана твърди, че ако императорът даде съгласието си ще извърши велики дела срещу враговете. Първоначално самозванецът е арестуван, но силното недоволство на населението на Константинопол принуждава Андроник да го освободи, още повече, че самозванецът „изглеждал страшен за враговете и полезен за изпадналите в беда ромеи“. Императорът дава благоволението си Лъже-Ивайло да бъде прехвърлен на малоазийския бряг и да потегли с привържениците си срещу Османския бейлик.
С този нов Ивайло тръгва една непрестанно растяща като лавина тълпа, която била съставена от „копачи“, „орачи“, „пастири“ и други бедняци. Тези отчаяни хора са въоръжени най-често с тояги, но тръгвали на бой „…по собствено желание“, с вяра в мисията на Лъже-Ивайло.
Явно стреснат, императорът отказва да въоръжи тази стихийна тълпа и нарежда Лъже-Ивайло отново да бъде арестуван, с което приключва всичко. Интересно е да се отбележи, че според сведенията при появата си в Константинопол този Лъже-Ивайло води със себе си отряд българи.
Около десет години по-късно през 1304-1305 година се появява втори Лъже-Ивайло. Той отново е от български произход, представя се със собственото си име Иван и с прякора Свинепаса (на гръцки Хировоскос), като твърди, че е участвал в „някои войни в България“. Със своята дружина от 300 мъже той предлага помощта си на император Михаил IX Палеолог срещу османците. Този Лъже-Ивайло също е задържан, но се спасява като се позовава на средновековното право на убежище в една константинополска църква. След това събира отново хората си, преминава морето и разкъсва османската обсада на крепостта Кенхрей при река Бююк Мендерес, обръщайки в бяг врага.
Но силите на българина са малочислени и когато скоро след победата му пристигат свежи османски подкрепления. Иван е пленен, но османците не го убиват, а искат откуп за освобождаването му под формата на 500 златни перпери. Плененият български военачалник търси съдействието на наблюдаващите от крепостните стени на Кенхрей ромеи, но те отказват да платят за свободата на своя неотдавнашен спасител, което довежда до неговата екзекуция.
От всичко това е видно колко всъщност голямо е въздействието на Ивайло върху тогавашния Средновековен свят. Неговите подвизи и начинът, по който разтърсва средата на царе и благородници, дават вяра и надежда и на най-долните слоеве в обществото. Затова не е изненада, че в наши дни той продължава да е обект на голям интерес, а легендата му продължава да се разказва.
