Настоящият материал е първа част от изследването, обхващащо появявата и развитието на богомилството. За да прочетете втора част, последвайте връзката в края на настощия текст.

В средата на X век на Балканите се появява религиозно течение, което в хода на разпространението си оставя дълбоки следи в развитието на държавите от Източна и Западна Европа. На територията на България последователите на тази неортодоксална доктрина стават известни с названието богомили, на името на предполагаемия основоположник на тази доктрина – поп Богомил. Анатемосвани и преследвани, тачени и възхвалявани, сатанизирани и благославяни, богомилите продължават да предизвикват интерес и до днес.

Предполагаем портрет на поп Богомил

Но преди да продължим трябва да си отговорим на въпроса – какво всъщност е богомилството и с какво то се различава от ортодоксалното християнство? Като начало богомилската доктрина постулира идеята за дуализма в сътворението на света – светлината и мрака, редът и хаоса като двете страни на една и съща монета. С други думи те придават на Дявола статут равностоен на Господа като негов антипод, докато както знаем от християнската доктрина, още от самото начало вечният господен противник – Сатаната е с подчинен произход, бивайки бивш райски ангел.

За разлика от библейската представа за сътворението, където нашият вид е представен като венец на божието съзидание – човекът създаден по негов образ и подобие, богомилите смятат, че всъщност Дяволът стои зад човешката поява. Като негово творение човекът цял живот трябва да се стреми да се изплъзне от материалните окови и физическия свят, пълен със съблазни и изкушения и да търси духовно единение с Бог. След множество превъплъщения и със силата на волята си, богомилите вярват, че човешката душа престава да бъде владение на Дявола и в крайна сметка се пренася в Божественото царство.

В хода на своето развитие ереста на богомилството развива две често противопоставящи се една на друга идеологии – крайното (абсолютно) богомилство, чийто представители се присъединяват към павликяните и умереното (смекчено) богомилство, останало едноименно с ереста. Принципната разлика между двете доктрини е в равностойния с Господ статут, който павликяните придават на Дявола и убедеността на богомилите в превъзхождащата мощ на Господа спрямо неговия антипод.

Представата на богомилите за дуалистично разделение на света на добро и зло не е нечувана. До разпространението на исляма, доктрината на зороастризма, изповядвана от персите, постулира доста подобен идеологичен пантеон в лицето на върховните богове Ахура-Мазда и Ариман, съответно представляващи добро и зло. От своя страна доктрините на индуизма и суфизма със своите идеи за цикъл от прераждания, през които човек преминава до достигането на статут на „безгрешен“, несъмнено оказват своето влияние върху богомилството, което проповядва сходна идеология за постигане на духовно извисение.

Предполагаем портрет на поп Богомил

Съвременната историография не е единодушна по отношение възникването на богомилството и неговото разпространение. Битуващата до 1989 година догма определя богомилството като типично българско явление, придаващо му качества, търсени от историците в този период от българската история. Парадоксално, чуждестранната историография често пъти дори дори не споменава българската държава в търсене на корените на богомилите, или както са известни в западната историография – катари. В представителна извадка от авторитетната френска енциклопедия Larousse, позицията на западните историци е доста недвусмислена – „Първите докоснали се до катаризма са гръцките търговци от Константинопол, които прoникват на Запад, заедно с кръстоносците от Втория поход.“

Коренно противоположна позиция, обаче виждаме застъпена в известната Дванадесеттомна енциклопедия на БАН, където четем: „От България богомилството проникнало най-напред в пределите на Византийската империя, където намерило значителен брой привърженици. В самата византийска столица в края на XI и през XII век съществувала богомилска община със свои ръководители. Във Византия еретиците били наричани най-често с българското име богомили, но се срещат още и названията фундагиагити и масалиани“.

Така имайки две силно поляризирани една спрямо друга позиции, може би трябва да се насочим към търсенето на истината някъде по средата. Без съмнение, като съседстваща с персийските земи Византийската империя неизбежно допуска през границите си чуждестранни течения и неволно се превръща в идеологичен прозорец, през който тези доктрини преминават на териториите на други държави от Византийското ойкумене. За това способства и мултиетническия характер на империята и типичната за балканските страни толерантност към чуждестранните идеологии. След претърпяването на известна трансформация и адаптирането им към християнството по всяка вероятност тези идеологични течения залягат в основите на богомилската ерес. Фактът, че минават през Византия, обаче не означава, че тези идеи непременно първо пускат корени на нейна почва.

Постоянните търговски и дипломатически контакти, военни стълкновения и размяна на военнопленници между България и Византия биха затруднили неимоверно точното позициониране на възникването на богомилската ерес, но именно поради тези тесни взаимоотношения между двете държави може би трябва да приемем идеята за паралелното протичане на процесите на нейното образуване във Византия и България, както и на заимстването на идеи една от друга.

Балканските държави винаги са били характерни с религиозната си толерантност през Средновековието, дължаща се вероятно на властващото правило на цезаропапизма или светското над духовното. Това, което обаче предизвиква гоненията срещу богомилите на Балканите е едно на пръв поглед не толкова забележимо пряко следствие от вярата им.

Цар Петър I

Поради убежденията си, че материалният свят и най-вече хората са дяволско творение богомилите проповядват незачитане към авторитета на църковните и държавните власти. Тези им анархистични убеждения са в сериозен ущърб на залагащите на централизирано монархистично управление Балкани. Презвитер Козма многозначително показва позицията на богомилите в добил известност негов пасаж: „…като хулят богатите, (богомилите) учат своите да не се подчиняват на господарите; мислят, че са омразни на Бога тези, които работят на царя и заповядват на всеки слуга да не работи на своя господар“.

Така привличайки обикновени граждани към своята кауза богомилите убеждават населението, че монархът не е фигура поставена от Бога да ги управлява и съответно не му дължат подчинение. От своя страна в рамките на своята доктрина те показват, че изходът за спасение на човешката душа е присъединяването към тяхната секта. Това в крайна сметка провокира централната власт в съответните държави да вземе нужните мерки с крайни методи, често пъти не толкова различни от тези на самата Света Инквизиция.

Изворните данни ни позволяват да разполагаме с относително малко неопровержими факти относно възникването и първоначалното разпространение на богомилството в България.  Главно от „Беседа против богомилите“ на Презвитер Козма и „Синодикът на цар Борил“, научаваме, че за създател на богомилската ерес, поне за съвременниците на тези текстове се счита обвитата в легенди фигура на българския поп Богомил, живял по времето на цар Петър:

„[На] поп Богомил, който при Петър, българския цар, възприе тази манихейска ерес и я разпространи в българската земя….анатема“.

„И тъй се случи, че върху българската земя, по време на царуването на набожния цар Петър, живееше един поп Богомил…започнал пръв да проповядва ереста на българска земя.“

Откриващата страница на Беседа против богомилите на превитер Козма

Тези пасажи ни дават поне приблизителна отправна точка в историческата хронология от който момент нататък богомилството започва своето разпространение. Малкото исторически сведения ни казват, че „поп Богомил“ е принадлежал към нисшия духовен клир и имущественото му състояние не се е различавало съществено от живота на българското простолюдие. Това ни дава възможност да си отговорим на въпроса защо това еретично течение успява да спечели в рамките на относително два века толкова голяма поддръжка сред българското население. Отъждествявайки поп Богомил и идеологията му със своето материално и социално положение, обикновените българи са по-склонни да се присъединят към неговата доктрина.

Както научаваме от пространното изследване на екзарх Стефан от 20-те години на XX век почвата за разпространението на еретично движение е била изключително благоприятна при царуването на Петър. Изминало е едва столетие от откъсването на българския народ от неговите езически корени и така „поп Богомил се появи с нова религиозна и политическа система, която бе свързана с миналото – толкова скъпо на езическата душа на народа“. Българският народ чувства ереста като по-близка до своята действителност, отколкото византийското християнство, проповядвано първоначално в крайно неразбираема за простолюдието форма.

В трудовете си екзарх Стефан е силно повлиян от творчеството на Презвитер Козма и също като него застъпва идеята, че прекаленото „византиниране“ на българското духовенство и аристократичен и книжовен елит в крайна сметка отчуждава народа дотолкова, че като форма на своеобразна съпротива той търси израз и демонстрация на своето недоволство в разпространението на богомилството.

Самият Козма красноречиво отбелязва, че „мързеливите, грубите, притъпените и слепи свещеници“ се занимават „с церемонии, защото те им доставят доходи и им донасят парите на народа.“

Екзарх Стефан също не пести думите си и посочва че „…се създава ситуация на откъсване и противопоставяне на върхушката и пълното им пренебрежение към духовните потребности на народа“.

Самата позиция на богомилите спрямо Византия и нейните църковни и държавни институции, които считат за свои изконни врагове, научаваме от следния описателен цитат: „Сам Сатаната си е присвоил отличния и всеизвестен храм на богинята София в този императорски град (Константинопол).“ С това се обяснява и силно антиромейският характер, който ереста има по българските земи преди и след края на Първото българско царство.

Продължете към втора част.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Богомилството – енигмата на българското Средновековие
4.4 от общо 57 глас(а)
Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

3 КОМЕНТАРА

  1. Миналото лято бях на почивка в Източна Франция и посетих много от катарските крепости. Не зная какво е официалното становище на западните историци, но в катарския район (където хората все още се смятат за катарци!) навсякъде се знае че учението е пренесено там от богомилите, които са били подгонени от византийците след падането на първото Българско царство. За произхода му, обаче, те посочват Византия и в това има смисъл, тъй като Византия е тази която има контактите и културния обмен с изтока.

  2. Гърците както винаги имат силен PR и това, което света знае за тях и не знае за България не е чудно, просто те винаги си приписват нещо , с което да бъдат известни. Половината гръцки богове са тракийски богове, Орфей е тракиец. В междусъюзническата война са изпращали фалшиви снимки до европейски информационни агенции за „зверствата“ ,които българите извършвали с техните войници. Истината е ,че те са преобличали избитите българи, че са опожарявали села и убивали деца навсякъде ,където е имало българско население. Нищо казано от грък, не може да се приема за истина.

Отговор