Три дни са минали от пукването на първата пушка и написванетo на кървавото писмо в Копривщица. Априлското въстание е започнало, а Хвърковатата чета тръгва от Панагюрище, за да се притече на помощ на едно българско село, нападнато от османците.
Денят е 23 април 1876 година, Гергьовден (по стар стил). Виковете на караулите екват в село Петрѝч, Ихтиманска Средна гора. Същата сутрин тържествено е посрещната Хвърковатата чета на Георги Бенковски.
Два месеца по-рано, през февруари, той пристига в селото и основава революционен комитет, който има за цел да вдигне и организира хората по време на предстоящото въстание. Комитетът се състои от Нено Гугов, Делчо Гугов, Лулчо Гугов, Маньо Гугов, Мито Савов, Стоян Ганчев, Филип Свинаров и поп Христоско Раков.
През март Нено Гугов, заедно с хора от селото, участват в Първото Велико Народно събрание в местността Оборище. В хода му възниква спор относно пълномощно, което дава право на войводите да ръководят въстанието. Бенковски огорчен от поведението на част от присъстващите е готов да напусне събранието преждевременно. Точно преди да възседне коня си той се обръща към най-близките си поддръжници:
„Петричени! Мечени, и вие, муховци с мечкарските шишинета! Тук ли сте, братия? Дойдете ми, ако не на помощ, то поне да се простим за последен път!… Аз отивам!“
След подкрепата, демонстрирана от въстаниците към Бенковски, спорът бързо бива разрешен като непосредствено пълномощното е прието и подписано.
Въстанието избухва в Петрѝч на 21 април, ден след написването на кървавото писмо. На 22 април османци нападат селото. Петричани изпращат писмо до Бенковски за помощ. Хвърковатата чета, наброяваща 130 души, откликва и изминава разстоянието от 30 километра между Панагюрище и Петрѝч през нощта, за да пристигне на следващия ден в селото. Петричани посрещат четата с думите:
„Как да не плачем, господине? Забравя ли се така лесно всичко онова, което сме ние претеглили! — говореха тия. — Не е година, не са две, но цели стотини…“
В дома на Иван и Филип Домусчиеви се установява щабът на Бенковски. Селото кипи от оживление. Жителите му копаят окопи, майстори железари топят църковните камбани, дърводелци правят черешови топове. Очевидецът Захари Стоянов разказва:
„Жени и момичета, с песни и гайди, с мотики и лопати на рамо, излязаха от селото навън да копаят насипи. Всичките майстори железари и дърводелци бяха събрани на едно място, на които се дадоха наставления незабавно да приготвят 3–4 дървени топове, нуждата на които скоро щеше да се усети.“
Изведнъж екват виковете: „Турци идват, черкези нападат“. Неизбежното е на път да се случи. Хвърковатата чета заедно с петричани се изправя пред първия бой с башибозуци и черкези. Битката се състои северно от селото, в месността Сливовка. Османците настъпват откъм град Златица.
Първоначалната вражеска атака обръща в бяг петричани. Знаменосецът на четата, Крайчо, по заповед на Бенковски, повежда контранападение с 20-25 души конница и още толкова пешаци. Петричани преодоляват първоначалния смут и се вдъхновяват от четниците:
„— Удряйте, братя! — викаха всички, като че да бяха все войводи, и поискаха да последват храбрия Крайча, който се губеше на десния бряг на река Тополница в гъстия дим.“
Контраатаката е успешна. Османците бият отбой. Гайдите огласят местността Сливовка. Вият се хорà. Въстаниците ликуват след първата победа.
Вечерта на 24 април в селото са заловени две жени, които след разпит се оказва, че са изпратени от златишкия подуправител, който иска да разбере какви хора си има насреща. Бенковски пише писмо и изпраща жените да го предадат. В него войводата обяснява „…надълго и широко целта на въстанието и отношенията ни спрямо мирното мюсулманско население. Най-после той му определяше rendez-vous, да се срещнат и разговарят…“
Радостта от първата спечелена битка скоро е заменена от униние. Стражите по върховете около селото рапоруват, че са видяли военен лагер откъм село Мирково. С помощта на далекогледи четниците виждат османска войска, която почива в полето. Четниците изпращат писма до военните съвети в Копривщица и Панагюрище с молба за въоръжена помощ. Повечето петричани са въоръжени с допотопни оръжия и брадви.
Първото от черешовите топчета е готово. Бенковски разпорежда то да се откара към златишкото поле. Топът, накичен с цветя, преминава тържествено през центъра на селото. Поп Христоско с чанта пълна с кантарени топузи на рамо върви редом с въстаниците. Петричани изпълняват няколко изтрела в посока на войската. На сутринта, било то и по стечение на обстоятелствата, войската е изчезнала.
Същата сутрин от Панагюрище пристигат 105 въстанници, предвождани от стрелченския герой Иван Ворчо. Общият брой на четниците в село Петрѝч е 235 души.
Селото е нападнато отново от редовна османска войска. Този път противниците нападат с конница по всички линии. Битката продължава два часа. Пристигналият от Панагюрище Иван Ворчо умело убива предводителят на черкезите. След смъртта на главатаря си, османците отстъпват. Часове по-късно четниците са нападнати трети път и отново успешно отбиват атаката. В битката пада и първата жертва на Априлското въстание – Петър Балов, който е положен в черквата на селото.
Така Хвърковатата чета печели своята втора битка.
Хвърковатата чета, чието верую е да бъде „навсякъде и никъде“ се готви да напусне селото и да се отправи към връх Еледжик край Панагюрище. Петричани със съмнения в сърцата, но вяра в успеха на делото остават сами да бранят селото си и смело посрещат съдбата си.
Равносметката е, че селото с население от 2000 души губи над 170 от своите жители, които са убити през последвалите дни. От общо 332 къщи в селото и махалите, 305 са изгорени. Училището, църквата, всичките 13 дюкана, 11 воденици и 213 плевни също са унищожени.
Захари Стоянов обощава значението на битките и смелостта на петричани:
„Тия държат първо място между ония села, които изградиха темела на българската свобода с пепелището на своето село.“
Автор: Виктор Лещаров
