С превземането на Константинопол през 1453 г., Османската империя не просто се сдобива със своята нова столица, от която нейните султани ще управляват за следващите петстотин години, но и се унищожава последната твърдина на християнството в Балканския югоизток.

За балканските народи последиците от краха на Константинопол са тежки. Неговото превземане означава, че полето на бойните действия срещу ислямската Османска империя се измества чувствително и инициативата вече е в нейни ръце. Експанзията не закъснява в Трансилвания, Унгария, Полша и Влахия.

През следващото столетие Османската империя жъне победи над своите противници, което превръща идеята за свобода на покорените народи в далечен блян. Сраженията при Никопол, Косово поле, Варна, Средец и прочее добиват почти митологичен характер, споменавани само в балканския фолклор. През 1571 г., обаче се състои събитие, което изважда българите и техните съседи от ступора, в който живеят в османските реалии и връща на европейците надеждата за победа срещу привидно несломимата мощ на османската държава.

През тази година, край Лепанто, османците преживяват първото си съкрушително поражение от силите на Първата Свещена лига – коалиция, обединила военноморската мощ на Венеция и Испания, в която участват и Папството, Малта и други. Загубите на мюсюлманската държава са осезаеми – флотът й, съставляван от 220 кораба, е напълно унищожен, а човешките й жертви се начисляват на над 30 000 убити. В резултат на своята победа, войските на Свещената лига съумяват да освободят 15 000 християнски каторжници, служили като гребци на османските галери.

Битката при Лепанто

Венеция не пропуснала възможността да се възползва от успехите на коалицията и внедрила многочислена агентура сред населението на Пелопонес и Епир, засилвайки и подклаждайки броженията на тамошното население срещу османците.

Междувременно северните граници на Османската империя били притиснати от силите на Хабсбургска Австрия и нейните съюзници в Трансилвания, Влашко и Молдова. Войнските отряди на Михаил Храбри, Баба Новак и Дели Марко често нахлували в българските земи на юг от река Дунав и действали в регионите на Никопол, Силистра и София. Макар вероятно да са вдъхновявали българите за борба срещу чуждата власт, някои от техните методи били крайно деструктивни и вероятно не радвали особено местното население.

Най-добра представа за случващото се можем да добием от послание на Михаил Храбри до австрийския ерцхерцог Максимилиян:

…Най-после с Божията помощ ги разбихме (османците) край Никопол и много от тях останаха в рова, а нашите успяха да избягат. След това изгорихме Никопол, в който имаше 6000 къщи и всичките му жители убихме….

В същия дух в писмото се описват и атаките над Видин, Плевен, Враца и София, чиито прилежащи селища били опожарени и разграбени, а българското им население – изселено. Подобни действия естествено били доста характерни за епохата. Победите на християнските сили над османците убеждавали подчинените балкански народи, че отхвърлянето на чуждата власт е възможно и достижимо начинание, за реализирането на което разработвали целенасочени стратегии. Не без известна доза ирония обаче, един български историк отбелязва, че засилването на революционните настроения и акции сред балканското население се дължи колкото на тяхното желание за свобода, толкова и на необходимостта да прекратят „опитите за освобождаване“ отвън, за да остане някой жив, който да бъде освободен.

Загубата на Османската империя при Лепанто обаче още далеч не сигнализира намаляването на военната й сила. Макар коалицията на Свещената лига да успява да изтръгне победа от османците, цената на този успех впоследствие е платена от българите. Целейки да модернизира своя изоставащ в технологично отношение флот и да възстанови загубите на своето войнство, османската централна власт осезаемо засилва натиска си върху българското население.

Както разбираме от едно писмо от епископ Тимотей от 1572 г., всички християни в българските земи са задължени да работят безплатно в корабостроителниците в Созопол и Варна, където в хода на около година участват в построяването на над 30 големи галери за новата османска марина. Паралелно с това, империята увеличава размера и интензитета на еничарските набори сред българите, обезкръвявайки техния демографски потенциал.

Рудолф II – император на Свещената Римска империя

По всичко изглежда, че тези действия преливат чашата на търпението и довеждат до подготвянето на първия организиран опит за въстание. Времето за подобно начинание е удачно, тъй като имперският военен потенциал е често ангажиран в стълкновения с Хабсбургите и техните съюзници, продължили от 1592 до 1606 г. Водачи на българския бунт срещу османците стават търновския архиепископ Дионисий Рали и никополският първенец Теодор Балина. Може да се счита, че българското въстание е трябвало да бъде осъществено като част от по-мащабна акция срещу османците, в която да вземат участие и силите на трансилванския княз Сигизмунд Батори, влашкия воевода Михаил Храбри, австрийския ерцхерцог Максимилан III и свещения римски император Рудолф II.

С посреднически акции между българските бунтовни водачи и техните отвъдгранични съмишленици се заемат дубровнишките търговци Павел Джорджич и фамилията Соркочевичи от мемоарите на които днешните историографи черпят цении сведения за хронологията на протеклите събития. От изложенията на Павел Джорджич до Mаксимилиан III пред нас се разкрива създаването на мащабна революционна организация, имаща за цел да вдигне на оръжие хиляди българи.

В съзаклятието участват русенският владика Йеремия, владиката на Шумен Спиридон, владиката на Ловеч Теофан и владиката на Пловдив Методий. Според Джорджич всички епископи на Търновската митрополия, заедно със „дванадесет търновски свещеници и осемдесет миряни от първенците и видните хора в тоя град ( Търновград), заедно с архиепископ Дионисий отишли в черква , където с голямо благоговение положили клетва пред евангелието, че до смърт ще останат съгласни в тази работа и ще я изкарат на добър край с помощта, която ще им се даде от християнските владетели“.

Междувременно в Никопол, пред Теодор Балина, своята клетва за вярност към целите на въстанието полагат двадесет и трима духовници и четиридесет градски нотабили, които имат за цел да подготвят превземането на масивната крепост отвътре.

Мащабът на започнатото от Балина и архиепископ Дионисий начинание ни кара обаче да се запитаме какво всъщност знаем за бунтовните водачи, поели отговорност пред австрийския ерцхерцох и свещения римски император, че са в състояние да вдигнат на оръжие хиляди българи?

Към момента се счита за прието, че Дионисий Рали е потомък на една или няколко влиятелни византийски владетелски фамилии, като е наричан в изворите племенник на Кантакузините от Павел Джорджич, а в своя коресподненция до руския цар Фьодор I, самият търновски архиепископ се титулува Кантакузнов и Палеологов. Докато за Дионисий Рали обаче съществува някакъв консенсус, същото не може да каже за Теодор Балина.

Енигматичният български първенец е описван от Павел Джорджич като първият благородник на Никополския санджак, който се ползва с много голямо влияние пред християните от тая страна, поради благородния си произход и своето достойнство. Него неверниците го гледат в устата какво ще каже, а пашите го уважават твърде много и се допитват до него по всеки важен въпрос.

Теодор Балина, първи благородник на Никопол

Личността на Теодор Балина е твърде малко позната и недостатъчно изследвана от българската историография, поради оскъдния изворен материал. Това дава възможност за възникването на някои трактовки за неговия произход, които макар и логични се основават на твърде малко сигурни данни. Една такава любопитна теория на д-р Николов-Зиков представа никополския благородник като далечен потомък на българския княз Фружин и цар Шван Шишман.

Несъмнено е съблазнителна идеята, че Първото търновско въстание е било оглавено от потомък на Шишмановци. Безспорно произхода на Балина от последната българска царска династия би обяснил защо никополският благородник се ползва с такова огромно влияние не само сред сънародниците си, но и сред османците. Лекотата с която Балина печели подкрепа сред всички слоеве на българското общество сякаш говори в подкрепа на царския му произход – според Джорджич никополският първенец обиколил лично цяла България…в продължение на двадесет и един дена и не оставил непосетено християнско село или град, без да закълне поповете и по-първите и богати хора, особено в ония села, които са в подножието на Стара планина, заселени от хора храбри, мнозина от които имаха пушки. Всички те предложили да завземат проходите на тая планина за да не може да ибяга нито един неверник.

Това налага въпроса защо, ако действително Теодор Балина е можел да се похвали с подобна генеалогия, свързваща го с Шишмановци, неговият произход никога не е дискутиран в обемната кореспонденция на Джорджевич до западните монарси?

Отговор на тази неяснота може да бъде открит в самата подготовка на въстанието на българите. Сред основните цели на Теодор Балина и Дионисий Рали е привличането на възможно най-широк кръг от външна подкрепа, за спечелването на която се принуждават да обещават бъдещото управление на една свободна България на трансилванския княз, влашкия воевода и дори на свещения римски император. От тях бунтовните водачи настояват да получат офицери, които да подпомогнат за обучението на въстаническите отряди и дори осезаема военна помощ.

Това най-ясно личи в посланията между Дионисий Рали и Рудолф II. Свещеният римски император обещава да изпрати 2000 конника и 4000 души пехотна войска. Така също императорски знамена и всичко нужно за подпомагането на начинанието.

Очевидно при тези условия би било недалновидно Балина да предяви претенции към българския трон, оставайки на заден план като обикновен български нотабил. След като очакваната помощ от Влашко, Трансилвания и Австрия обаче така и не пристига, по всичко изглежда, че въстаниците се сплотяват около фигурата на никополския първенец, обявявайки го за свой цар. Подобно твърдение, разбира се, не би могло да почива на нищо друго освен на предположения без наличието на изворов материал, който да ги обоснове.

След като съюзниците им не спазват поетите договорки, бунтовните водачи са принудени да се оправят сами. Напредналата въстаническа подготовка налагала незабавни действия, в противен случай рискували разкриването на замисъла. Така през 1598 г., след като няколко влашки отряда разгромяват локална османска войска край Силистра, Първото търновско въстание избухва в някогашната българска столица.

Приблизителен обхват на Първото търновско въстание

Подобно на въстанието на Асеневци, според Дионисий Рали на призива за свобода се стичат хиляди българи, които с лекота надвиват османския гарнизон в Търновград. За пръв път от двеста години българската столица отново била свободна. Ентусиазираните народни маси обявили за свой владетел Шишман IV – акт, с който демонстрирали пред света отхвърлянето на османската власт от териториите на България.

В съвременната историография сериозно се дебатира какъв е бил обхватът на Първото търновско въстание. Към момента може да се счита, че заявлението на Павел Джорджич, че Теодор Балина е съумял да обиколи цяла България и да създаде революционни клетки навсякъде не са съвсем преувеличени, тъй като според пътеписи на Фридрих Зайдел от 1596 г., немският хронист е посрещнат пред портите на Нишката крепост от ужасяващата гледка на набити на кол глави на бедни български селяни, а пред София имаше стотици трупове на избити хора от двете страни на пътя.

Повечето изследователи са склонни да считат, че събитията са свързани и поголовните репресии над християнското население в тези региони са дължат на разконспирирането на въстаническите организации там, две години преди избухването на самия бунт. Сведения от Охрид от 1598 г. за екзекуцията на тамошния архиепископ Варлаам дава възможност да се предположи, че нишките на въстанието са се простирали и на териториите на днешна Македония.

Междувременно, след краткото си стълкновение с османците при Силистра, влашките войски се оттеглят, а българските въстаници в Търновград са подложени на засилена атака от редовната войска на Османската империя. Бунтуващите се българи се укрепяват зад стените на древната си престолина. Българската столица е превзета и разорена, съпротивляващите се въстаници са избити, а мирното население – поробено. Дионисий Рали и Теодор Балина успяват да оцелеят и се оттеглят, намирайки убежище на север от Дунав.

Търновският архиепископ се радва на радушен прием в Трансилвания и участва активно в представянето на българския въпрос пред Европа. Дори и след като е обявен за митрополит на Молдовлахийската църква, Рали продължава да се представя със стария си титул на български духовник. Теодор Балина от своя страна потъва в забвение, правейки догадките за неговата съдба крайно несигурни. Също толкова неясно е какво се случва с неговото семейство, след потушаването на въстанието, което той ръководи.

Макар да не довежда българите до желаната свобода, Първото търновско въстание  несъмнено трябва да бъде познавано. Сериозната организация на въстаническата мрежа, нейната дипломатическа подготовка и готовността на нейните водачи да загърбят своето собствено благосъстояние в името на българската независимост, вдъхновяват и техните идеологични наследници през следващите столетия. А жестокото потушаване на въстанието все още напомня от аналите на историята за момента, в който българите отправили своя първи вик за свобода.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Първото търновско въстание – българският вик за свобода
4.7 от общо 60 глас(а)
Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

Отговор