В последната четвърт на XIII век българската централна власт е значително отслабена. Сепаратизъм разпокъсва територията на държавата – царството не представлява едно цяло, а е разделено на няколко части. Царят вместо върховен владетел се превърнал в „пръв между равни”. За по-малко от 50 години след управлението на Иван Асен II България е териториално разкъсана. От държава на три морета нейните граници са стопени – на юг достигат до Източна Стара Планина и Подбалканската област, на север до река Дунав (само отделни крепости отвъд нея продължават да бъдат български), на северозапад до Браничевската и Видинската области, а на югозапад до областите Велбъжд, Средец и Струмица. В допълнение на вътрешната криза България има за съседи Византия, Сърбия и Унгария, а на север от Дунав се разпростира татарската „Златна орда”, които се възползват от ситуацията.
Най-голямото падение през този период е възкачването на престола в Търново на татарина Чака през 1299 – 1300. Големият български историк Петър Мутафчиев пише за това:
„„…след много десетилетия на безначалие, раздори, престъпления и кървави междуособици, държавно разпокъсаният български народ трябвало да преживее и най-голямото унижение, каквото съдбата могла да му поднесе: да види на престола на Асеневци един татарин.„
Бил ли е той наистина цар? За да се отговори на този въпрос, е нужен кратък хронологически очерк на събитията довели до това.
През 1285 година 10 000 татарска конница навлиза в България и подлага територията й на опустошение. За да спаси държавата от по-сериозно татарско нашествие, цар Георги I Тертер е принуден да се признае за пълен и безусловен васал на хан Ногай. За да гарантира договора Теодор Светослав, престолонаследник на българския цар, е изпратен като заложник в „Златната орда” , а дъщерята на царя Елена е омъжена за Ногаевия син Чака. Следствие от васалитета е и това, че на монетите, изсечени от българския цар, са изобразени полумесец, звезда и човек – символи на татарите и татарския хан.
Бащата на Чака – Ногай се издига до пръв военачалник и велик везир на „Златната орда”. Господството му продължава до 1299 г., когато срещу него се изправя хан Токту, върховен ръководител на татарите. Ногай е победен и убит. Чака опитва да запази бащиното имущество и власт, но голяма част от поддръжниците му застават на страната на Токту. Това го принуждава да избяга първо в Бесарабия, а след това и в България.
Заедно с малобройна войска Чака, придружен от Теодор Светослав достига стените на Търново. Болярите отказват да пуснат татарина в града. Благодарение на богатството си придобито чрез женитбата с дъщерята на богатия венециански търговец Панталеоне, Теодор Светослав успява да спечели доверието им. Така Чака се озовава в Търново. Управляващият в това време непълнолетен цар Иван IV Смилец и майка му Смилцена Палеологина (племенница на византийския император Андроник II Палеолог), която действително упражнява властта, напускат столицата. Чака не е коронясан, тъй като е мюсюлманин. Той обаче е признат за „господар” в следствие на васалната зависимост на българското царство. Теодор Светослав влиза отново в ролята съвладетел, какъвто е бил и при управлението на баща си.
Част от болярите и патриарх Йоаким се противопоставят на това управление и обявяват Чака и Теодор Светослав за натрапници. Това е и причината патриархът да бъде обвинен в предателство (за съглашение с татарите) и екзекутиран. Според една легенда той е обезглавен на така наречената „Лобна скала” на хълма Царевец.
През 1300 година, за да предпази от ново татарско нашествие България, Теодор Светослав залавя Чака и няколко дни по-късно заповядва да бъде удушен от юдейски палачи. Главата му е посолена и изпратена на хан Токту. С този ход той не само отстранява татарина, но и успява да прекъсне татарската намеса в управлението на страната. В знак на благодарност, хан Токту връща в пределите на България старите български земи до устието на р. Днестър, включващи крепостта Белград-Монкастро (дн. Белгород Днепровски в Украйна).
Бил ли е обаче Чака цар на България? Според традиционните възгледи на българската историография през 1299 година Чака се възкачва на българския престол, тъй като е подкрепен от Теодор Светослав. За този извод служат думите на византийския историк Георги Пахимер:
„Туктаис [Токту] стана господар на земите и на татарското племе мина под негова власт.А малцина останаха с Чака, сина на Ногай, роден от Алака.Доверявайки се на тях той нападна земята на българите (…)И тъй след смъртта на Ногай, неговият син Чака, осланяйки се на тези около себе си, нападна българите,и не без основание, защото имаше за жена дъщерята на [Георги I] Тертер.Той взе със себе си и брат ѝ Светослав и заедно с него пожела да подчини българите.(…)Той [Светослав Тертер] спечели с дарове симпатиите на българите, и като имаше Чака за господар, с него заедно завладя Търново.След това Светослав замалко остана спокоен и като реши,че е много по-близък на българите от Чака, защото беше българин по майка (баща му Тертер беше от куманите),нахвърли се върху зет си и като го нападна коварно, предаде го на сигурните стражи. По- късно го удуши в затвора с помощта на юдейските палачи…”
В последните години историкът Пламен Павлов предлага друг поглед върху нещата. Той поддържа тезата, че Чака не е бил български цар и излага за това своите аргументи. Според него интерпретацията на събитията описани от Георги Пахимер е спорна. Слабата информираност на византийския историк е забелязана отдавна. Той кара цар Смилец (управлявал през 1292-1298) „да изчезне” едва след смъртта на Чака, а в действителност Смилец умира две години преди тези събития. Отделно Пахимер не споменава и неговия наследник – Иван Смилец. Очевидно събитията в България в края на XIII – началото на XIV не са особен приоритет за византийския историк и поради това неговият разказ не може да бъде доказателство, че Чака е български цар.
В допълнение на това Пламен Павлов излага и още един силен аргумент. Според него Чака дори да е имал възможността да се възкачи на българския престол, не би го направил. Той има далеч по-големи претенции като наследник на хан Ногай още преди смъртта на баща си, Чака е признат за съвладетел и титулуван като „хан” и „султан”. Това изключва намерението му да става български цар. Целта му е да използва България като изходна база за реванш против Токту и да управлява „Златната орда”. Изглежда, че по-скоро Чака влиза в ролята на „господар” на Теодор Светослав по силата на васалитета на българската корона спрямо татарите.
Еднозначен отговор на този въпрос не може да бъде даден поне засега. Оставяме на Вас да направите собствено заключение, а това какво историята ще приеме за по-достоверно само времето ще покаже.
