През ΙΧ първата половина на X в. българската държава се издига като една от могъщите европейски сили, претендент за хегемония в Източна и Югоизточна Европа и способна да отстоява интересите си пред Византийската и Франкската империи. Тези външнополитически успехи се дължат до голяма степен на вътрешната хармония и разбирателство, които царят сред населението, включващо основно прабългари и славяни. Процесът се подпомага и от реформите, които осъществяват Крум и Омуртаг, а успешната настъпателна политика в посока на Тракия и Македония на наследниците им, хановете Маламир и Пресиян, доизгражда ареала, в който предстои да се издигне една нова европейска народност – българската.
Покръстването на българите и присъединяването им към източноправославния център на християнството, Константинопол, открива широки възможности за развитие на култура, основана на Христовата религия и славянския език, разбираем за всички поданици на българската държава. Бързият културен подем в тази насока, както и външнополитическите успехи на България при цар Симеон Велики (893 – 927) раждат Симеоновия Златен век на България. След смъртта му българската държава постепенно навлиза в период на упадък, който в крайна сметка довежда до покоряването й от Византийската империя през 1018 – 1019 г. В края на XIX и първата половина на XX в българската историография властва утвърдена линия на работа, според която сред причините за този упадък е и слабоволевия характер на Симеоновия син и наследник цар Петър (927 – 969).
По-късно различни историци предлагат преоценка на неговото управление, като насочват вниманието към амбициозните политически планове на цар Симеон, които въвличат България в постоянна война и довеждат българските редици до изтощение. Неслучайно в края на Симеоновото царуване българите претърпяват тежко поражение от хърватите, а византийският император Роман Лакапин (920 – 944) пише на българския владетел, че за една година в пределите на Византия са потърсили убежище 20 000 българи бегълци, притеснени от постоянните военни повинности в България. Посочването на тези факти не цели да обезцени постигнатото от цар Симеон, но да пренасочи гледната точка към възникналата необходимост от по-умерена и миролюбива политика, стъпки към която предприема именно цар Петър. След кратка военна демонстрация и преговори той постига признание на присвоената от баща си царска титла и сключването на дългогодишен мир.
Ясно се откроява фактът, че веднага след сядането си на престола българският цар е склонен на редица компромиси, единствено и само за да запази мира в държавата. Той се отказва от трайното присъединяване на сръбските земи към България и не предприема военни действия в отговор на машинациите на византийската дипломация, която подпомага сръбското откъсване от българска власт и осигурява бягството на Йоан, по-малкия брат на цар Петър и заговорник против властта му, във Византия. Това за някои може да означава апатия и безразличие към съдбата на държавата си, но всъщност действията на българския владетел показват, че той предпочита да преценява заплахите, да мисли в преспектива и да си служи със средствата на дипломацията. В последно време историците обръщат особено внимание на българо-маджарските отношения по време на управлението на Симеоновия наследник, цар Петър. По онова време предшествениците на днешния унгарски народ се издигат като един от водещите военно-политически фактори в Централна Европа и провеждат редица опустошителни походи срещу околните народи. Според византийски извори, след смъртта на цар Симеон хърватите и маджарите се готвели да нападнат България. Вероятно именно върху това българският цар е съсредоточил вниманието си в началото на своето управление и е предпочел да си осигури мир с византийците, за да не разпилява военния си потенциал срещу тях или сърбите. Според редица изследователи цар Петър е успял да уреди отношенията си с маджарите, като ги пропуснал свободно през земите си, за да нападат Византия. От друга страна, българският владетел не престанал да търси пътища за затопляне на отношения си с византийците и за поддържане на мира с тях, като например предупреждава Византия за руския поход против Константинопол през 941 г. Наред с това, тридесетгодишният мирен договор, сключен през 927 г., е подновен и докладът на пратеника на немския император Отон I Лиутпранд през 968 г. в Константинопол свидетелствува за това, че византийците го спазват и според неговите клаузи отдават по-специални почит и уважение към всички български пратеници.
Важно е да се обърне внимание на факта, че българските войски по времето на цар Петър съвсем не са небоеспособни. През 943 г. те отблъскват нападение на печенегите в североизточните предели на държавата и смущават с потенциала си победоносния византийски император Никифор II Фока (963 – 969). Последният, след като предизвиква нарушаване на мира, не посмява да нахлуе във вътрешността на България, а се задоволява с военна демонстрация в пограничните й райони.
Изворите са запазили неговите смущения относно неизвестния и съмнителен край на една по-сериозна кампания против българите. В последна сметка българските войски оказват ожесточена съпротива и на инспирираното от византийската дипломация нахлуване на руския княз Светослав Игоревич в България. Вече възрастният и вероятно болен цар Петър починал, преди да види края на Светославовото нашествие в България. Неговата служба разкрива, че преди смъртта си той приема монашество и почива като монах.
Преди да се премине към обобщителни оценки за управлението на цар Петър обаче е необходимо да се прецени спомена, който той оставя сред българите. Особено ценни свидетелства за това се неговата канонизация за светец, която е ознаменувана със запазена до днес средновековна Служба за владетеля, запазването на паметта му в православния календар и св. Предание на Православието, ценният домашен извор от средата на XI в. – т. нар. Български апокрифен летопис, свидетелствата на византийските хронисти за делата на българските въстаници против византийската власт и някои откъслечени пасажи от поучителни сборници с православно съдържание.
Изследователите са на мнение, че култът към българския владетел като към светец на Православието се оформя още в края на X в., не много след смъртта му. Предполага се, че именно тогава е създадена и Службата във връзка с богослужебната прослава на паметта му, запазена чрез преписи в паметници от XIII – XIV в. През XI в. култът към св. цар Петър вече е категорично засвидетелстван. В Българския апокрифен летопис, редом с владетелите княз Борис – Покръстител и цар Симеон, само цар Петър е окачествен като „свят”. С тази почит на този етап не е бил прославен дори и св. княз Борис I, за когото се казва обаче, че е бил благочестив и праведен, и че е живял без грях. Особено много акцентува неизвестния български автор на летописа върху благоденствието по българската земя по Божие благоволение по времето на св. цар Петър и любовта, която имали помежду си българския владетел и св. цар Константин Велики. Този анахронизъм подчертава авторитета и почитта към българския цар, поставен редом до особено много почитания император Константин, който поправил пътя на Христовата вяра в Римската империя. Пасажът за цар Петър подчертава и единството, и любовта между, православните владетели, които са призвани единомислено да почитат Бога, да се обичат и да се подкрепят. Тук действително могат да се намерят отгласи от стремежите на българския владетел приживе. Въпреки всичко, той се опитва да осигури мир между България и Византия, поддържа кореспонденция с прочутия отшелник и светец на Православието – св. Павел Латърски († 955 г.), и се обръща с писмо до цариградския патриарх как да се отнесе с новопоявилата се ерес на богомилите. Тук българският владетел изхождал от вековния опит на Константинополската патриаршия в борбата с различни ереси, част от които били в корените на богомилството.
Особено подчертаващ спомена за цар Петър извор е неговата Служба. В нея към образа на св. цар Петър се прибавят характеристики, които намират израз в следните възхвали: „застъпник от видимите ни врагове”, като който „възлюби в мир да пребиваваш в своя живот”, „като светла звезда, която възсия от земята”, „както по-рано си бил с нас, отче, и като чеда твои ни приемаше любезно”, „камъко на вярата”, „утвърждение на църквите”, „източник и неоскъдно съкровище, които дава (и се) излива на бедните” и др. Тези и други откъси от Службата рисуват българския владетел като цар-миролюбец, но и защитник на своя народ. Като владетел, който има отношение към оскъдиците и бедствията, които нерядко нападат населението и се стреми да го подкрепи и, най-малкото, предпази от война и съпътстващите я разорения и жертви. Особена почит имал българския владетел към Църквата и се стремял да утвърждава христолюбието сред народа като строял храмове и манастири, улеснявал проповедничеството на духовенството и монашеството и сам давал пример за високонравствен и благочестив живот. Към тези възхвали трябва да се прибави и спомена за стремежа на цар Петър да се срещне и с прославения български отшелник и небесен закрилник – св. Йоан Рилски († 946 г.), за да се поучи от него относно товара на нелеките царски дела. За този епизод ни разказва особено ярко житието, което пише за св. Йоан българският светител – св. патриарх Евтимий († ок. 1402/1405 г.).
Днес сред запазените известия, които са съхранили спомена за светия лик на българския владетел в Светото Предание на Православието, освен горепосочените, могат да се добавят още и ръкописи от XIV в. В тях се упоменава датата, на която се почита паметта на българския владетел и се помества тропар в негова прослава (богослужебни сборници) или българският владетел категорично се упоменава като светец (Разказ за Зографските мъченици, загинали през 1275 г.). Не на последно място трябва да се посочи, че със св. цар Петър в по-късни сборници се свързват поучителни изречения. Така в два руски сборника от XVI в., в които има част, посветена на наставления от свети люде, е поместено и кратко поучение от св. цар Петър. То, преведено на новобългарски, е следното: „Петър цар рече: да не бъде твоята уста врата за зли речи, нито езикът ти да изнася зло. Гърлото ти да не бъде път за грешни речи.”
Прави впечатление, че големите Симеонови победи биват изместени от спомена на благочестието и миролюбието на св. цар Петър. Той се превръща в символ на подкрепяната и благословена от Бога българска царска власт. Неговото име приемат обявилите се за царе български въстанически водачи против византийската власт – Петър – Делян, Петър – Бодин, Петър – Теодор, брат на Асен.
В заключение би могло да се изведе образа на един особено заслужил български владетел. Той не блести като велик пълководец или реформатор. Влизайки в календара на Православиено обаче, той надминава мнозина. Пред нас се открива образа на миролюбив цар и опитен дипломат, който умее да степенува заплахите, да прощава и прави компромиси, но да отстоява авторитета на държавата си, както това ярко засвидетелствува немският пратеник Лиутпранд. Редом с това българския владетел оставя пример за лична безупречна нравственост и милосърдие. В негови ръце продължава делото по изграждане на християнския облик на българската държава. Владетелят лично, в съдействие в Църквата, се заема да организира отпор на добиващата широки размери богомилска ерес. Последната можем да оприличим на съвременния нихилизъм – изворите за богомилството категорично засвидетелствуват отречение на продължението на рода – децата биват обявени за зло, неподчинение на властите, отречение на Христовата спасителна жертва на кръста и др.
Ако трябва да обобщим с едно изречение духовното наследие на св. цар Петър, то би могло да бъде: христолюбие, човеколюбие, милосърдие, миролюбие, лично смирение, държавническа отговорност. Днес, по традиция още от Средновековието, православната Църква почита паметта на цар Петър на 30 януари. Тропарът, с който се възпява делото му, и с който подобава да се завърши, гласи: „Събрали се днес, царю преподобни, радостно славим твоята светла памет, като очакваме чрез тебе от Бога милост и прошка на нашите грехове. Заради това моли се на Христа Бога, Петре свети, за твоя народ.”
