Ново издание за една от най-славните страници в българската военна история

Битката при Адрианопол през 1205 г. променя изцяло баланса на силите на Балканите. България, която до тогава играе по-скоро второстепенна роля, се издига като водещ военен и политически опонент на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход (1203-1204 г.). Разгромът на латинците представлява тежък удар за тяхната кауза, но както се оказва, силите на Калоян не са достатъчни за да прекършат наскоро създадената рицарска държава. През 1206 г. и 1207 г., българите неколкократно опустошават Тракия, превземат редица ключови крепости и нанасят няколко поражения на отделни рицарски контингенти. Въпреки това, дори успехът при Русион (1206 г.) не успява да повтори паметната победа при Адрианопол. Латинците вече са далеч по-предпазливи, а и вътрешно политическата криза, предизвикана от борбата за наследяването на Балдуин, кара бароните да са предпазливи и да пестят силите си.

През 1207 г. българите ненадейно разрешават споровете за латинското наследство – солунският крал Бонифаций Монфератски е убит по време на сблъсък с български части, с което Анри Фландърски окончателно се утвърждава като единствен господар на Латинската империя. Няколко месеца по-късно, Калоян е убит от заговорници, с което борбата между българи и латинци преминава на следващ етап, като начело застават двама нови водачи – Борил и Анри. Племенникът на Калоян използва ловко своите връзки с куманите за да си осигури властта в Търново. Макар да не успява да ликвидира наследниците на своя чичо Йоан Асен I, Борил все пак става безспорен господар на България, а младите Йоан Асен II и Александър са принудени да напуснат пределите на страната.

Въпреки това Борил съвсем не е на висотата на своите чичовци. Властта му веднага е оспорена от останалите аристократи в България и ясно проличава, че единението на младата държава се крепяло най-вече на личността на владетеля, а не толкова на  някакви адекватни и добре функциониращи институции или традиции. Обратно, Анри Фландърски още от рано се проявява като енергичен и силен владетел, разполагащ с необходимата воля и престиж, за да озапти латинските барони (които изразявали не по-малко центробежни стремления отколкото българските им съвременници – б.а.) Анри се проявява и като доста по предпазлив и внимателен пълководец, който чрез личния си пример умее да контролира своите често необуздани и първосигнални подчинени.

Анри Фландърски

След смъртта на Калоян, противопоставянето на Латинската империя и България започва да напомня игра на котка и мишка. И двете страни са предпазливи, а настъпленията приличат по-скоро на поредица от военни маневри, отколкото на реални опити за сериозно нахлуване във вражеска територия. И за двете страни е очевидно, че даването на голямо, открито сражение не е желателно. През 1208 г. обстановката се променя. И Анри, и Борил вече се чувстват сигурни във властта си и се нуждаят от решителна победа, с която да заздравят своя престиж. За Анри казусът е личен – неговият дълг да отмъсти за брат си Балдуин е императивът, който стои зад похода в Тракия. За Борил една победа над латинците ще изиграе двойна роля – от една страна ще циментира престижа му в Търново, от друга ще попречи на задълбочаващия се съюз между Константинопол и братовчед му Алексий Слав, който се отцепва като самостоятелен владетел в Родопите, Рила и Пирин. Ако разгроми рицарите, Борил ще изолира Слав от единствения му съюзник и ще даде възможност за възстановяване на централната власт южно от р. Марица.

Анри обявява сбор на своите войски през юни, 1208 г. в град Силимврия (Силиври, дн. Турция). Армията се придвижва към Адрианопол и остава на стан там, за да се даде възможност на всички рицари от Тракия да се съберат с подчинените си мъже. Веднъж събрана, армията напредва на север към Боруй (Стара Загора). Основният извор за сражението – Анри дьо Валансиен, посочва като основна цел на похода желанието на император Анри да се срещне на бойното поле с Борил. Междувременно, Борил също не бездейства – неговите основни сили нахлуват в Тракия в края на м. май 1208 г. и опустошават част от латинските владения*. Стратегията на Борил явно е била да принуди враговете си да го гонят из обширните равнини области, но Анри не се поддава на провокацията. Вместо това императорът се насочва на север с явната идея да блокира Стара Загора и да застраши старопланинските проходи, като така принуди Борил да потърси сражение в по-изгодни за латинците условия.

Латинците настъпват през разорените земи на Източна Тракия, където вече трета година и двете страни са опоскали по-голямата част от земята, превръщайки земите между Пловдив и Одрин в пустиня. Скоро става ясно, че рицарите са се провалили в логистиката си и са останали без каквито и да е припаси. В тази сложна ситуация Борил успява изненадващо да придвижи силите си на север и атакува рицарите край Стара Загора.

„Непобедимата конница“ е разказ за бойния път за Първа конна дивизия и нейните безстрашни кавалеристи.

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

Кога точно се води сражението остава проблематично, но няколко податки правя относителното калкулиране на датата възможно. Според Валансиен, латинците са били на поход 12 дни преди да застанат на позиция край Пловдив. Това означава, че те са потеглили от Адрианопол (Одрин) 12 дни по-рано. Както е известно, битката между рицарите и българите се води на 31-ви юли, 1208 г.**

Тя се случва на следващия ден след пристигането на рицарите в околността на Филипопол. С други думи, рицарите пристигат край Пловдив на 30 юли, а напускат Адрианопол на 18-ти. Това означава, че битката при Стара Загора е водена по средата между тези две дати, вероятно на 24-ти юли***.

Снаряжение на рицар

Българите постигат категоричен успех и принуждават латинците да се изтеглят към Пловдив с цел попълване на поопразнените им припаси. Освен това, Пловдив е по-близо до владенията на Алексий Слав и Анри може да се надява да се свърже с деспота, който да му помогне с допълнителни военни части и провизии. Борил не губи време и следва латинците по петите. Нещо повече, българският авангард явно изпреварва рицарите и се настанява в близост до Пловдив още преди силите на Анри да се разположат на лагер. Впоследствие българо-куманския отряд атакува снабдителните части на латинците и принуждава цялата им войска да излезе от лагера за да ги прогони. Борил опитва да приложи тактиката на Калоян от 1205 г., но Анри Фландърски задържа всичките си сили в лагера и не позволява врага да бъде преследван.

През нощта на 30-ти срещу 31-ви юли, Анри свиква военен съвет, на който се разпределят позициите на различните отряди в случай на открито сражение с българите. Решено е императорът да поеме единия фланг на войската, а другият да мине под командването на Пиер дьо Брасийо и Никола дьо Майи. В предобеда на 31-ви юли, двете армии застават една срещу друга, като и българите се подреждат в дълга редици, с явната идея да разтеглят фронта си максимално срещу по-малобройния враг.

Основният проблем при описанието на двете армии възниква от очевадната хипербола, която Валансиен предлага за размера на българските сили – ок. 33 000 души, разделени в 36 отряда, от които най-малочисления наброявал 900 души, а този на Борил – 1 600. Простата математика подсказва, че сметките на Валансиен не излизат. Ако най-малкият отряд на българите е 900 души, а най-големия – 1 600, то средно останалите 34 отряда трябва да наброяват ок. 1 200 души или ок. 40 000 души – със седем хиляди повече от изчисленията на Валансиен.

В действителност, нищо от тактиката на Борил не предполага българите да са имали значително превъзходство над латинците. Всъщност бележката за 36-те български отряда е вероятно точна. Три години по-късно латинските извори оценяват българската войска на общо 76 отряда. Неточен е броят на войниците в тях. Българската армия използвала византийската система, според която основната бойна единица са отрядите от величината на рота със състав ок. 100 души, които впоследствие се групирали в по-големи единици от по около 1 000 души, сходни с полковете.

Далеч по-разумно е да се предположи, че Борил е разполагал с ок. 3 600 души под знамената си, неизвестно каква част от тях кумани. За българските войски има интересна забележка – копията им били с остриета, ковани от бохемска стомана – податка, която може да се тълкува като свидетелство за сериозните икономически връзки на България с централна Европа.

Срещу тях Анри разполага с 18 отряда тежки конници. Седемнадесет от тях имат по 20 рицари в себе си, а императорският – 50. Отделно от самите рицари, във всеки отряд се сражават и около четирима конни сержанти, които придружават всеки един рицар. Любопитно е да се отбележи, че три от отрядите са съставени от гръцки аристократи и наемници от Тракия, които служат на Латинската империя. Общата численост на силите на Анри възлиза на ок. 1 900 души – приблизително два пъти по-малко от силите на Борил. Това число се потвърждава и от самия Валансиен, който казва че силите на императора са „почти две хиляди души“ когато излиза да прогони българо-куманските сили на 30-ти юли.

Защо Борил избира да даде открито сражение на латинците? Отговорът за това се корени в стратегическата обстановка. От една страна, Борил се тревожи от активното взаимодействие между Анри и Алексий Слав. Отделно той се нуждае от решителна победа, която да циментира политическите му позиции в България. От чисто тактическа гледна точка, българският владетел преценява, че латинците, които са понесли загуби и са бити при Стара Загора и освен това имат затруднения със снабдяването би следвало да бъдат лесна жертва.

1208 г.

Самият Валансиен потвърждава, че армията на Анри Фландърски е уморена, а немалка част от войниците гладуват, в това число и рицарите. Дори императорът успява да си осигури само някоя и друга чаша вино и няколко сухара. Тактиката за линейно построяване също отразява замисъла на Борил да използва численото си предимство за постигане на решителна победа. Българите залагат на задържащ бой в центъра и обхождане на латинците по фланговете чрез по-мобилните кумански наемнически части. В случай че битката се развие по план, армията на рицарите ще попадне в пълно обкръжение и ще бъде напълно разгромена както се случва със силите на Балдуин през 1205 г.

Анри Фландърски обаче е научил урока си добре и решава на всяка цена да избегне обкръжение. Вместо да разположи войските си в линия и да напредне по класическия тертип, той построява войските си в колона. Авангардът е поверен на Пиер дьо Брасийо, Жофроа дьо Вилардуен (маршал на армията), Никола дьо Майи и Милон дьо Бребан. Следващите отряди са на Гийом дьо Першоа и Лиенар дьо Елем, а най-накрая се движат силите под прякото командване на Анри Фландърски, които трябва да подкрепят атаката на авангарда. Съдейки по информацията за предишните дни, свои отделни отряди имат Пиер дьо Дуе, Ансо дьо Кайо и Рение дьо Три. От тях изрично се споменава само дьо Дуе, който се включва в личната свита на Анри. Останалите вероятно също са в състава на императорския корпус. Целта на латинците е да концентрират удара си в  конкретна точка на българския фронт, да пробият и по този начин да разгромят цялата армия. Преди самото сражение императорът отбелязва, че ако българите бяха избрали да продължат да тормозят армията му с набези, без да дават открито сражение, кръстоносците биха били обречени. Именно поради тази причина, рицарите не губят време, а бързат да се сразят с българите преди Борил да успее да премисли и да изтегли силите си.

Предните части на латинците са пресрещнати от българо-куманската кавалерия, но рицарите набързо разбиват опонентите си и се хвърлят в атака срещу една конкретна точка от вражеския фронт – отрядът на Борил. Българският владетел е атакуван от целия вражески авангард. Анри раздава поредица от изрични заповеди за спазване на бойния ред и по този начин рицарите постигат необходимата концентрация на настъплението и локален превес над българите, които не успяват да се прегрупират навреме за да дадат адекватен отпор. Страховитият набег на рицарите разгромява предните линии и първо частите около Борил, а след това и цялата армия са хвърлени в отстъпление, което продължава през целия ден. Българските части са преследвани и изтласкани от областта около Пловдив, а лагерът и обозът им са пленени от латинците, които си устройват пиршество същата вечер.

Разгромът при Филипопол на практика отваря вратите на Тракийската низина пред латинците. Както отбелязва император Анри в писмото си до папа Инокентий III, латинците завзели земя, равняваща се на „петнадесет дни път“ – т.е. ок. 350 км на дължина, визирайки равнините от Траянови врата до Черно море.

Победата на латинците е повече или по-малко закономерна. Борил подценява способността на враговете му да се организират за решителни военни действия. Също така, българският владетел надценява способностите на собствената си армия да постигне решителна победа на открит терен, където всякакво предимство пред враговете изчезва. Битката при Филипопол ясно показва, че само по себе си численото предимство не може да бъде единствен залог за постигане на решителен успех. Като оправдание за Борил може да се изтъкне отчаяната нужда от постигане на категоричен успех за да се предотврати съюза между Алексий Слав и Анри Фландърски и да се циментира владетелският престиж. Вместо това обаче е постигнато точно обратното – България отново е сведена до второстепенен политически фактор на Балканите. Алексий Слав окончателно се отцепва от властта на Търново, а проблемите на Борил засилват автономията на севастократор Стрез (брат на Борил) в Македония.

Кръстоносците остават господари на Тракия до края на второто десетилетие на XIII век, след което земите им са в значителна степен отнети от Теодор Комнин. Отношенията между България и Латинската империя остават обтегнати. Анри приема Алексий Слав като свой васал още през 1208 г., като по този начин легитимира отцепването му от владенията на Борил. Едва през 1213 г. между двете държави се постига траен мир със сватбата на Анри за дъщерята на Калоян – принцеса Мария. След поредицата разгроми и политически кризи, Латинската империя е сведена до незначителни територии около Константинопол. През 30-те години на XIII век България ще се превърне едновременно в партньор и враг на латинците в борбата им за оцеляване срещу Никейската империя.


 

* Според хрониката на Валансиен, Анри Фландърски научава за нахлуването на българи и кумани на Петдесетница. Тъй като Великден през 1208 г. е бил на 6-ти парил, Петдесетница се пада на 26-ти май.

** В историческите изследвания неправилно се посочва датата 1-ви август (виж например ЛИБИ, том IV; Ангелов и Чолпанов, Българска военна история X-XV век) или дори 2-ри август (виж например превода на хрониката на Валансиен – „История на император Анри“, ИК Полис, С. 2009). в действителност, и в писмата на император Анри и в текста на Валансиен пише че битката се води в навечерието на празника St Peter ad Vincula, който се чества на 1-ви август. Самата битка, следователно се води ден преди това на 31-ви юли. В текста на Валансиен е посочено, че битката е спечелена в четвъртък, а 31-ви юли, 1208 г. е именно четвъртия ден от седмицата.

*** Стара Загора се намира в средата на пътя, изминат от армията на Анри. За 12 дни, Латинците покриват ок. 220 км. С оглед на почивките и воденото сражение при Боруй, средната скорост на движение е била между 22 и 25 км на ден. Армията на Борил е спазвала сходно темпо на движение.

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Битката при Филипопол от 1208 г.
4.6 от общо 40 глас(а)
д-р Александър Стоянов
Роден на 13 ноември 1987г. в София. Завършил Националната Гимназия за Древни Езици и Култури (НГДЕК) „Константин-Кирил Философ“ с профил История. Продължава образованието си в Софийски Университет „Св. Климент Охридски“ със специалност История. Защитил е Магистърска степен по История на Европейската Експанзия и Глобализация в Лайденския Университет в Нидерландия. Доктор по история от Лайденския университет. Занимава се с военна история от 2005 г. Повечето му научни статии и текстове, както и магистърската теза и докторската му дисертация, са посветени на военната история. Предпочитан исторически период – Ранномодерна История (1453 – 1776).

Отговор