Славейковият музей в София се помещава в относително големия наследствен апартамент на фамилията, разположен на втория етаж от четириетажната жилищна кооперация на ул. „Георги Раковски“ № 138. Жилището е закупено от семейството след събарянето на старата Славейкова къща, намираща се на чаршията „Кафене баши“, чиято локация през XIX век почти съвпада с днешния площад „Петко Славейков“. Съхранила спомените и вещите на видната фамилия къща изчезва от лицето на столицата през 1932 г.
Наследниците на поета възрожденец пренасят покъщнината, ръкописите и всички подвижни лични притежания от къщата в апартамента, който се обитава основно от Светослава Славейкова (1896-1959) – внучка на Петко, рождена дъщеря на Пенка и осиновена дъщеря на Донка (нейната леля). Вложила цялата си творческа енергия за опазване, систематизиране и проучване на веществените и невеществените следи, оставени от именитите си предшественици в полето на българската култура, през 1949 г. Светослава дарява въпросния апартамент, ведно с цялото опазено в него движимо имущество, на тогавашния Софийски градски народен съвет.
След незначителни ремонтни дейности и първична обработка на фонда, новоучреденият музей отваря врати за посетители на 1 юли 1951 г. Пръв негов уредник е самата Светослава, която отдава последните години от живота си за устрояването на паметното място и за популяризиране делата на Славейковци. Висока оценка на работата на първата уредничка дава поетът Николай Лилиев, посетил музея скоро след откриването му и написал в книгата за впечатления следното изречение: „Духът на Петко Р. Славейков и на Пенчо Славейков може да бъде напълно спокоен: техният музей е нареден с такава нежна грижа, каквато само тяхната скъпа памет заслужава.“
На 1 януари 1976 г. музеят на Петко и Пенчо Славейкови в София е приобщен към структурата на новосъздадения Национален литературен музей. Експозицията и организацията на работа не са съществено променени. Обектът само е поразтоварен от фондохранилищни функции, които са поети от съседен апартамент, закупен за нуждите на книжовното и документално богатство, поверено на Литературния музей. Към момента Славейковият музей в София продължава да функционира като филиал на Националния литературен музей.
Последното обстоятелство е предпоставка за широка дейност, положена в полето на високите стойности на модерната и съвременна българска култура. Полезен факт в тази насока е и удобното местоположение на апартамента-музей в културния център на столицата – в непосредствена близост до култовия площад „Славейков“ с разпознаваемия паметник на Петко и Пенчо, приседнали на пейката на българската вечност покрай бързотечието на човешкия поток, стичащ се покрай щендерите на книжния базар и измежду прискърцващите трамваи.
Музеят е една от най-богатите културни институции, свързани с паметта на български писатели. Той пази над 80 000 листи ръкописни материали, свързани с дейността на Петко и Пенчо Славейкови, както и на други именити представители на фамилията – например Петковите синове Иван, Рачо и Христо. Интерес представляват книжовните следи от творческото сътрудничество и интимното приятелство между автора на „Сън за щастие“ и писателката Мара Белчева. Значителна част от документите по създаването на музея от Светослава Славейкова и по подготовка на нейните монографични проучвания за дядо ѝ и вуйчо ѝ също са част от колекцията на музея.
Библиотечният фонд от над 6000 единици има музейна стойност, тъй като включва издания, принадлежащи към личните библиотеки на двамата патрони на институцията. По страниците на някои книги и списания личат следите от творческите взирания на Петко и Пенчо – корекции, бележки, автографи. Коректурите на част от Пенчовите творби, ведно с последните авторски ръкописи подсилват лъчението на музея с неизличимия феномен на автентичността. Автентични, впрочем, са всички основни мебели, от които е съставена възстановъчната част на експозицията. Част от вещите също са съхранили спомена за мощното Петково и Пенчово личностно присъствие в старата уютна къща на чаршията „Кафене баши“.
Подреденият още от Светослава Славейкова интериор на музея носи белезите на еклектичността и отпечатъците на несистемността, присъщи на българския XX век. Барокова холова гарнитура върху ръчно тъкани селски черги, стар сандък за текстилна покъщнина до съвременно пиано, традиционни устройства за отопление (мангал и джамал) до пишещата машина на Пенчо Славейков. Везаният текстил по мебелите и стените влиза в смислено общение с медните съдове, експонирани по ненатрапчив начин, за да визуализират корена на Славейковото семейство, вкопан в занаятчийската работилница на търновския медникар Рачо Казанджията.
Възстановката на Пенчовия кабинет с работната маса, библиотеката, канапето за сън и почивка има висок въздействен ресурс, подсилен от умело разположени детайли – снимки, картини, писалищни принадлежности, скромна посуда. Като цяло, Славейковата експозиция на ул. „Георги Раковски“ №138 е културен топос, излъчващ (по)знание и вибрации, присъщи на най-силните обекти, пазещи автентични късове от бита и творческото наследство на бележитите личности на България. С оглед на това обстоятелство музеят би трябвало да се присъства много по-плътно в интелектуалното и художественото всекидневие на столицата и на страната като цяло.
Музей „Петко и Пенчо Славейкови“ в София развива популяризаторска дейност, ангажирана с писателските и обществени изяви на двамата си патрони. Най-откроимият компонент на тази дейност са временните мобилни изложби, представяни извън пространството на основната експозиция по поводи свързани с юбилейни чествания, научни конференции, творчески срещи и др.
Не е пренебрежимо малка и издателската работа на структурата, насочена към вграждане на по-голяма част от Славейковото писмовно богатство в съвременния културен пейзаж. В това отношение обаче музеят подлежи на сериозна критика, тъй като огромния ръкописен корпус все още не е обработен и публикуван по съответстващ на съвременните стандарти начин. Дори и достъпът на изследователи, журналисти, писатели до книжовните продукти на Петко и Пенчо Славейкови е проблематичен.
Независимо от привидно непомерния обем на ръкописното и печатно съкровище, отдадено от обществото за обгрижване на музея, визираният сегмент от културното ни наследство подлежи на по-добра систематизация и на адекватно презентиране в публичното пространство, включително и в съвременната дигитална среда. Друг приоритет в работата на музея е разширяване връзките с образователните институции (училища и университети) и включването на експозицията и фонда в обучението по литература, история, филология, музеология. Защото прякото докосване до средата, вещите, ръкописите, запазили духовните отпечатъци на двамата ярки интелектуалци, образователен капитал със сила, сравнима само със силата на изящните поетически творби, завещани ни с творческа щедрост от Петко и Пенчо Славейкови.
| – Стамбул е, аго, за мене тук, дето аз съм родена, а най-хубави сараи – там онзи моя бащин дом. Що ми са много капии, когато мога от една да ходя и да дохождам? Що ми са триста прозорци, когато мога всякога от едно само прозорче да гледам деня слънцето и вечер ясен месечка с милиони звезди около!
Петко Славейков, „Изворът на Белоногата“
| Цъфтят цветенца в моята градина: и шибой горд, и кичеста върбина, и момини сълзи, и син синчец, и розата – на вси цветя венец. И надвечер, когато ги поливам, и призори, кога при тях отивам, посрещат ме те с тих и мил привет. И всякой стрък, и всякой свиден цвет, като че ли отгатнали тъгата и за какво ми в жалба крей душата, запитват ме: „Кога ще дойде тя, сестрицата ни, между нас цветя? Без нас тя чезне, както ний без нея!“ И аз я чакам, цветица, но де я!
Пенчо Славейков, „Сън за щастие“ |
Автор на текста е проф. Вера Бонева.
