Светът на дипломацията е изпълнен с безброй примери за необичайни и неочаквани съюзи, в които бивши врагове, напълно непознати един на друг хора или държави, които са разделени от десетки километри, решават да обединят силите си за постигането на някаква цел. В тези случаи фактори като религия, предишни вражди и войни остават на заден план, докато целта, за която е създаден съюзът не бъде изпълнена.
Такъв е и случаят на т. нар. „Странна коалиция“ между българския цар Константин Тих-Асен (1257 – 1277 година) и татарския хан Берке, които се съюзяват през 1264 година, за да спасят владетеля на Иконийския султанат Иззаддин Кайкаус II от ромейски плен.
До този неочакван съюз се стига във време, в което Балканите и България изживяват значителни промени. На българския трон по това време е Константин Тих – благородник, произхождащ от Скопие, който успява да спечели подкрепата на търновските боляри. Женейки се за Ирина Ласкарина, внучка на цар Иван Асен II, той придава легитимност на своята власт и започва да се назовава Константин Тих – Асен. Над България вече е надвиснала заплахата от татарите и тяхното държавно формирование, известно като „Златната орда“. Междувременно през 1261 година е унищожена Латинската империя след като никейският флот на обявилия се за съимператор Михаил VIII Палеолог овладява Константинопол. Скоро след това Михаил ослепява невръстния император Йоан IV Ласкарис и става едноличен василевс. Това довежда до война през 1262 година между възстановена Византия и България, която е в съюз с Йоан IV (чиято сестра е българската царица Ирина).
Инициативата първоначално е в български ръце, като войските на Константин достигат околностите на град Виза (дн. Турция), но това остава без сериозни последици. През пролетта на 1263 година византийците, предвождани от Михаил Дука Тарханиот Глава, успяват да обърнат баланса на силите и да овладеят редица градове по Черноморието, включително Месемврия (след споразумение с конкурента на Константин Тих за престола Мицо) и Анхиало.
Непосредствено след това е формирана и Странната коалиция. Татарско-българските войски нахлуват в Източна Тракия, като достигат до град Енос, намиращ се до устието на р. Марица, където е задържан и султан Иззаддин. Обсадата се ръководи от българския цар и след споразумение със защитниците султанът е освободен, а в замяна градът е оставен непокътнат.
Ако се поставим на мястото на татарите, походът за освобождаване на селджукския владетел намира сравнително лесно обяснение чрез въздействието, което братът на Кайкаус и египетският султан оказват върху тях, а към това следва да добавим и перфектната възможност за плячкосване на околните земи.
Конкретните причини за участието на българския цар обаче остават неясни. Историците посочват различни мотиви – натиск от самите татари, нестихващото желание за мъст на царица Ирина, която играе водеща роля при избухване на войната с Византия, стремеж по някакъв начин да бъде компенсирана загубата на черноморските градове. Факт е, че тази военна демонстрация не носи никакви преки ползи за България, дори напротив, има отрицателни последици.
Татарските сили преминават и през българските земи на път за Тракия, като не пропускат да ги подложат на опустошение. Докато Константин Тих участва в Странната коалиция, на северозапад (в района на Северински Банат), унгарците осъществяват нападения и дават ясна заявка за бъдещото направление на своите териториални разширения. Някои изследователи посочват, че възстановеният контрол над части от Западна Македония през втората половина на 60-те е свързан с похода на Константин в Тракия, но за това липсват конкретни доказателства.
Така завършва една интересна, но и доста противоречива, страница от българската дипломатическа история. Сравнително бързата организация на коалицията и липсата на конкретни придобивки за България, са поредното доказателство за упадъка на Второто българско царство след смъртта на цар Иван Асен II и невъзможността на разкъсваната от вътрешни проблеми и борби за престола българска държава да се съревновава с другите водещи играчи на Балканите през този период – Византия, Унгарското кралство, Златната орда и Сръбското кралство.
Безрезултатната акция е един горчив урок за необходимостта от ясно определяне на интересите и ползите преди предприемането на подобно действие.
