След разпадането на Стара Велика България, под ударите на хазарите, синовете на хан (кан) Кубрат били принудени да пристъпят към разделяне. Най-големият, Бат Баян, останал да брани до край родината си. Хан (кан) Аспарух стигнал река Дунав и основал Дунавска България, на която всички ние сме наследници днес. Според разказа на Теофан Изповедник Четвъртият пък и петият, като прехвърлили реката Истър, наречена сега Дунав, единият останал там в аварска Панония, подвластен на хагана на аварите заедно с войската си, а другият стигнал до Пентапол в Равена (Италия) и се подчинил на царството на християните.” Вторият кубратов син – Котраг, преминал река Дон и се заселил там.
Вeрни на своите традиции, българите основали държава, наречена от историците “Волжка България”. Издигнали големи градове, обработвали плодородната земя и много скоро държавата започнала да процъфтява. Съдбата обаче не била благосклонна и към тази България.
Техните най-свирепи и страшни врагове продължавали да нападат от юг, преследвайки българското богатство, но не постигали особен успех. Тогава те отвлекли престолонаследника – синът на кан Алмус. Посегнали и на другите му деца. Пословичната красота на българките не изключвала и волжките жени. За хубостта на принцесата разбрал и хазарският вожд, който пожелал да ожени сина си за нея. Алмус отказал на пратениците и това решение се оказало пагубно, тъй като хаганът я отвлякъл и тя намерила смъртта си при него. Поискал и другата му дъщеря и за да я спаси, ханът я омъжил за един от племенните князе. Гневен, че отнели децата му, Алмус решил да се съюзи с арабите – най-големите врагове на хазарите. Той бил готов на всичко – дори да стане мюсюлманин стига само да види унищожението на враговете си. Когато получил писмото, халифът обещал да му даде помощ от 4000 жълтици, при условие, че приеме исляма.
Арабският пътешественик Ибн-Фадлан описва церемонията така: „Извикахме да се съберат царете, предводителите на неговата страна. Когато те се събраха и рагънаха двете знамена, оседлахме един кон, доставен за него, облякохме царя в черни дрехи и му нахлупихме чалма…Сетне облякохме жена му в арабски халат в присъствието на хората около нас.” Оттогава българският владетел започнал да се нарича Джафар – син на Абдулах, тъй като приел религията от халифа Джафар ал-Муктадир. Това се случило на 15 май 922 година. Реакцията на народа обаче била точно обратната- той не желаел да сменя своята вяра заради сключен съюз.
Подобно на покръстването на Дунавска България при княз Борис I, волжкият владетел приложил невиждана сила. Налични са и данни за клане, в резултат на което живота си изгубили 30 хиляди души. Племето Суаз (днешните Чуваши) избягали, но зетят на царя ги убедил да се върнат. Въпреки мъченията и непосилните данъци, много от тях не сменили религията си. Докато Дунавска България била на върха на своята сила при цар Симеон, народът край Волга трайно се разединил. Това била само една от предпоставките, разкриващи истинските беди. Обещаната помощ от арабите така и не била оказана и Алмус не само не успял да отмъсти, но изгубил авторитета си, всявайки раздор у народа.
В началото на XIII век Чингис хан създал държава, която отначало не била голяма, но с военната си тактика, жестокостта на предводителите и огромна войска за по-малко от 20 години тя постигнала покоряването на Азия. Един след друг източните народи падали в плен на новата държава и така тя увеличила своите размери многократно. В сравнение с Римската държава, тя била два пъти по-голяма от нея и четири пъти надвишавала по обем империята на Александър Македонски.
Приближавайки до Волга, българският народ предложил на руснаците съюз, но те отказали поради различия във вярата. Следващата цел по пътя им била Волжка България, до която мислели, че лесно ще стигнат, но подценяването на българската сила била най-голямата им грешка. Българският хан Челбир започнал приготовление за война, давайки си сметка, че армията на Чингис хан, водена от Субетей, не познавала загуба до този момент. Габдула Челбир заповядал да се съберат хора и да бъде сформирана армия, както и да се даде начало за подготовка за война. Към войската му се присъединили и няколко кумански отряда заедно с мордовските принцове Пуреш и Пургаз. Стратегията, която използвал Габдула Челбир, щяла да му донесе победа над противника. За да изпълни плана си, той избрал района около Жигулевските възвишени, където и заложил капана.
Идвайки, войските на Субетей се натъкнали на малобройна българска войска, която след краткотрайна схватка лесно била обърната в бягство. Тогава татаро-монголските войски, които подгонили бягащите българи, влезли в заложения капан, подготвен от Габдула Челбир. Мястото било прецизно избрано, от една страна е река Волга, а от другата страна – Жигулевските възвишения. При опит за бягство татаро-монголите щели да се удавят или да попаднат на много други капани, които българите били приготвили. Когато основните войски на татаро-монголите се намерили в безизходица, българите ги обградили като в „чувал“ и им нанесли голямо поражение.
В резултат на битката били пленени 4000 войника (според китайски източници всички татаро-монголи намерили смъртта си, но според други се случило точно обратното ), които Кан Габдула Челбир заменил за 4000 овена. Следствие от тази размяна е и името на битката, наречена „Овчата битка“. В историята това останала като единствената загубена битка на Чингис хан.
За известно време монголците се оттеглили и това дало време на русите и българите да се приготвят за по-нататъшните военни конфликти. Четири години по-късно Чингис хан починал, но заръчал на наследниците си да нападнат на запад. Следвайки завета му, те се насочили се към Кавказ и Алтай. Виждайки опасността, руснаците разбрали, че няма да могат да ги победят и предприели обединение с огромния кумански народ. Решителната битка се състояла през 1233 година. Отначало съюзниците имали надмощие. Центърът на монголската отбрана поддал и монголите започнали да отстъпват. Войските на руснаците прозрели шанс и започнали да преследват враговете си. Ордата на Чингис хан отстъпвала без да взлиза в сражение. Монголците обаче използвали безотказната стратегия „Разделяй и владей”. Строят на русите толкова се разтеглил, че те нямали никаква връзка помежду си. Това бил и моментът, в който монголите започнали да унищожават отрядите един по един.
Последвали още няколко безуспешни атаки през 1229 и 1232 година. Внукът на Чингис хан – хан Батай събрал невижданите дотогава 5 армии – съвременниците му свидетелстват, че само конниците били 130 хиляди. Извършили нападение през 1236 година, в което разрушавали, ограбвали, палели и безмилостно избивали. Тези, които се отбранявали били убивани до последния човек, а тези, които се предали – оставали живи, но без богатство и дом. Отбраната продължила до лятото на 1237 година. Според летописа на цар Барадж при обсадата на град Биляр са изклани, обесени и изгорени 400 хиляди българи. В него се дават сведения за последната непревзета кула от града, около която монголците натрупали огромна клада, за да я опожарят. На върха ѝ се показала последната българска царица, която предпочела свободата в смъртта пред падането в плен. Тази постъпка е свидетелство, че ценностите, заложени в българския дух и традиция не са се променили и са запазили своята устойчивост в различни моменти от българската история. Традицията пази и предание за последния оцелял български юнак Шила, който с последни сили бранел честта на българите и в крайна сметка намерил смъртта си в борбата.
Така драматично и героично съдбата на Волжка България намерила своя край. Оцелелите българи се смесили с монголските орди, всички богатства били разграбени, градовете разрушени, а земята – пропита с кръв. Паметта на някогашните българи и тяхното величие и до днес живее край речните брегове. Ние също трябва да знаем и помним, защото този епизод е неразривна част от нашето минало.
