Попълни своята книжна историческа колекция с предложенията ни, валидни до края на настоящата седмица!

КЪМ ПРОМОЦИЯТА

Настоящият текст е част от задълбоченото ни изследване върху Карвунското (Добруджанското) княжество. Първата и втората част на материала може да прочетете тук и тук.

Със смъртта на незабравимия Добротица, както добруджанският деспот е наречен в генуезки хроники, златната ера на неговите владения достига до своя край. На престола застава неговият син, наричан в генуезкото официално деловодителство като Иванко. Всъщност, колкото и да е парадоксално нямаме никакви сведения дали това е било действително името на новия владетел, или подобно на много други балкански господари и той следва една традиция, датираща още от времето на Иван Асен II, съгласно която имената Иван (Йоан) и Асен придават определена легитимност към владетелския статут, подобно на „цезар“ и „август“ в древността.

Лансирана от някои балкански историци като Петре Дякону, тази теза намира и редица привърженици сред българските историографи, като се счита, че рожденото име на Иванко всъщност е Тертер – име, засвидетелствано във византийските хроники, като принадлежащо на син на Добротица и управник на голямата Дръстърска крепост. Невъзможно е при настоящата изворова база да направим разграничение между двете личности и да отговорим на въпроса дали са един и същи човек.

След кончината на Добротица настъпва и краят на Добруджанският депотат, като такъв. Причината е в това, че титлата деспот не се предава по наследство, а с такава можеш да бъдеш удостоен само при определени обстоятелства. Самият Иванко, както се убеждаваме от преговорите му за мир с генуезците е напълно наясно с този факт, защото навсякъде във водената документация, той се титулува като domini, тоест господар. Самата Добруджа от деспотат е деноминирана в княжество, както в десетилетията преди управлението на Добротица.

Монети на Добротица, Иванко и мистериозния Тертер.

Освен този удар върху политическия им престиж, владенията на Иванко преживяват и съвсем физически загуби, с оглед на попадането на редица крепости като Овеч, Дръстър, Емона и прочее обратно под властта на търновската корона. За този факт научаваме от източници, документирали хода на кампанията на османския военачалник Али паша срещу Търновска България през 1388 г., като упоменатите крепости вече се водят като част от царството на Иван Шишман. Не е сигурно кога тези владения сменят своя господар, но военните успехи на българския цар срещу влашкия воевода Дан I в периода 1384-86 г., дават поводи за предположения, че българските войски не са се ограничили само до стълкновения с влашките си противници.

Анализирайки това, което знаем за политическия климат на Балканите , можем да заключим, че добруджанският господар е поддържал топли отношения с видинския цар Иван Срацимир и с влашките воеводи, с които Добруджа действа съвместно още по времето на Владислав Влайку, но е във враждебни отношения с Търновска България, също както Иван Срацимир и Дан I. Това би обяснило една агресия на Търновград по посока на Дръстър и Овеч, както и добруджанските крепости по южното Черноморие.

Първата настолна стратегическа игра за българската история ви очаква за предварителна поръчка!

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

Освен че иска да увеличи съпротивителните сили на царството си срещу османската заплаха вече надвиснала над Балканите, Шишман не страда и от сантиментите, които баща му Иван Александър е изпитвал към добруджанските владения, чиито първи управленец е била Кераца-Петриса, майката на покойния български цар.

След тези загуби, Добруджанското княжество реализира поне един скромен успех, под формата на сключването на окончателен мирен договор с Генуа през 1387 г. Вероятно чувствайки се заплашен от агресивната и енергична политика на търновския суверен и съюзниците му в Сърбия, Иванко търси елиминирането на поне една от външните заплахи за владението му, каквато е Генуа. С оглед на това духът на подписания в генуезката фактория Пера, договор не е особено благоприятен за Иванко, но е и доста далеч от твърде опресивен.

Можем да заключим, че това, което Генуа в действителност цели е осъществяването на търговски контрол върху богатата на природни ресурси Добруджа, но не търси непременно и териториално разширение. В това отношение владенията на Иванко не преживяват нови загуби, като републиката на Св. Георги се ограничава само до изискването от Иванко за удобно, подходящо и необходимо землище, където да се построи лоджа (консулство) и църква. Останалите клаузи, естествено се стремят да наложат редица преимущества за генуезците над техните основни търговски конкуренти – венецианците, но в същото време и гарантират безопасността и привилегиите на добруджанските търговци в генуезките фактории.

В рамките на един относително кратък период, в който Иванко е уредил отношенията си с Генуа, а между него и османските нашественици в Тракия стоят териториите на Търновска България и Загорският деспотат, Добруджанското княжество преживява период на подем и просперитет. За това свидетелства и факта, че неговият владетел пренася резиденцията си от тежкоукрепената крепост Калиакра във Варна, която се радва на търговско внимание, вече не само от страна на Венеция, но също така и на Генуа.

Цар Иван Шишман.

Идиличният период на относителен мир по границите на добруджанските владения, обаче не продължава дълго. След поражението на османците при Плочник, Мурад I обявява началото на поход на вярата, с което приканва всичките си християнски васали да изпратят войски в негова подкрепа. Сред споменатите от Мехмед Нешри са и Иван Шишман (Сосманоз) и Иванко (Добруджаоглу), които обаче отказават да се подчинят на призива. Това и довежда до ответна реакция от Мурад, изразяваща се в лицето на великия везир Али паша, който получава изрични наставления от османския емир да руши, пали и граби…земята Сосманова.

Макар в горния цитат да не се споменава нищо за земите на Иванко, по-нататъшен епизод от хрониките на Нешри ни описват пристигането на двама варненски първенци при Али паша, които желаят да предадат крепостта на пашата и да хванат своя господар (Иванко). Както се оказва обаче или заговорниците не успяват да изпълнят плана си, или самият Иванко е целял отцепването на някаква група от османската армия с цел по-лесната й елиминация. Предвид разнородния етнически характер на Варна по това време, повечето изследователи са на мнение, че заговор срещу Иванко действително е имало, макар и неуспешен.

Анализирайки обаче казаното от османските хроники, можем да установим и нещо по-съществено – че в даден момент от управлението си Иванко се признава за османски васал и то преди битката при Плочник. Как и кога това се осъществява е невъзможно за предполагане, но не е изключено самият Иванко да е поел доброволно васални задължения, чувствайки се застрашен от съседите си, а Генуа, която към момента е добри отношения с османците да е посредничила при договорката.

Следите на Иванко изненадващо се губят от историческите хроники след 1388 г. Докато владенията на власите и на Търновска България са подложени на тотална агресия от османците, земите на Иванко подозрително остават извън тяхната атака, което може само да означава, че управникът им е подновил васалните си задължения към нашествениците. Походът на Али паша завършва с превземането на редица важни български крепости като Дръстър, а при власите колкото кули имало в Ефлак (Влашко) –пашата всичките ги завладял, а народа им отвел в робство, но нищо не се споменава за териториални загуби на Иванко.

Добруджанският владетел не участва дори символично нито в битката при Косово поле през 1389 г., нито се упоменава неговото присъствие в някой друг от големите военни конфликти в края на 80-те години на XIV в. Действително може да приемем, че намалелите сили и авторитет на Добруджанското княжество го превръщат в маловажен играч на балканската политическа сцена, което оправдава липсата на информация за него. Всъщност първи данни за съдбата на региона получаваме от грамота на влашкия воеовода Мирчо Стари, който през 1390 г. превзема крепостта Дръстър от османците и започва да се титулува като terrarum Dobrodicii despotus et Tristrii dominus (деспот на Добруджа и господар на Дръстър).

Влашкият воевода е отявлен противник на османците и за разлика от своя предшественик – Дан I, е лоялен съюзник на Иван Шишман, което логично го поставя в позицията на противник на Иванко, който не е в топли отношения с Търновския суверен. Така явно изглежда, че овладявайки земите на Добруджанското княжество, Мирчо на практика поставя неговия формален край. По това време обстановката за подобна експанзия на власите е особено благоприятна, заради ангажираността на османците извън Балканите и политическата слабост на повечето от останалите влашки съседи, включително Иван Шишман.

Същевременно, предполагаемият васалитет на Иванко е предлагал идеалното извинение за подобна акция, придавайки й антиосмански характер. Не е известно каква е съдбата на Иванко след влашката инвазия и дали на негово място власите са издигнали някой от неговите благородници, който да заеме по-твърда позиция спрямо османските нашественици. Интересно е, че сякаш в присвоената си титулатура на деспот на Добруджа и господар на Дръстър, Мирчо Стари напълно изключва Иванко като владетел на Добруджа, акцентирайки върху деспотската титла на неговия баща Добротица.

Последвалото десетилетие дава крайно несигурни сведения за състоянието на Добруджанските владения, както по отношение на техните управници, така и за териториалния им размер. Още през 1391 г., Мирчо Стари е принуден да се изтегли изцяло северно от Дунав, опразвайки овладяните добруджански крепости като Калиакра и Дръстър, вследствие на подновената османска офанзива, северно от Стара планина. Съдбата им за следващите четири години остава неизвестна.

Макар доминиращото схващане в българската историография да акцентира върху цялостното превземане на българското Черноморие от османците около 1396 г., косвени сведения за все още независими владетели в региона през този период получаваме от хрониките на литовския княз Витовт, който отбелязва потенциалните си съюзници срещу османците, наименовайки немски и молдовски владетели и господарят на онази отвъдна българска земя, наречен деспот.

Самия факт, че Витовт не споменава отявлени антиосмански владетели като Шишман и Мирчо, автоматично съотнася документа към късната 1395 г., когато и двамата са понесли поражения от османските сили. Това пробужда известно недоумение, кой е въпросният деспот, за който литовският княз говори, като някои историци не изключват възможността това да е завърналия се начело Иванко.

Доказателство за това, че все още християнски владетел управлява Калиакра в ранната 1397 г. получаваме и от записките на унгарския крал Сигизмунд, който след тежкият си разгром при Никопол по-рано същата година, търси убежище в генуезката фактория Ликостомо, а после е приютен и в Калиакра, преди да се отправи към Константинопол и Дубровник. Един от спътниците на Сигизмунд – небезизвестният Ханс Шилтбергер, също отбелязва Калиакра, като столица на държава, която се нарича България, визирайки я като третата такава през която преминава.

Цитаделата на крепостта Калиакра – поглед отвън.

Все пак дори и мощната цитадела на тежкоукрепената Калиакра не е могла да издържи на външни атаки завинаги, защото, както научаваме през 1399 г. земите на някогашното могъщо Добруджанско деспотство са разорени от татарите на Актав, а три години по-късно Генуа превзема Калиакра, но вече от османски гарнизон. Възползвайки се от разгрома на емир Баязид I Йълдъръм от монголския предводител Тамерлан при Анкара, през 1402 г., генуезците съзират удобен шанс да разширят черноморските си владения.

Това ни дава възможност да предположим, че последните искри на независимост в Добруджа угасват в зората на новия XV в. През следващите две десетилетия, земите на Добротица, както неведнъж са наричани в хрониките, многократно сменят своя собственик. След овладяването им от генуезците, те са повторно превзети от Мирчо Стари, действащ вече като унгарски васал.

Това, естествено не пречи на влашкия предводител отново да се титулува господар на Банат, Северин, на двете страни на цялото Подунавие до Голямото море, владетел на крепостта Дръстър и деспот на земите на Добротица. Впоследствие в хода въстанието на Константин и Фружин в някои от черноморските крепости отново се развява за кратко българския флаг, докато най-накрая около 1420 г. преживялата династичните си проблеми Османска империя не ги поглъща напълно в териториите си за следващите близо пет века.

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Залезът на Добруджанското княжество
4.7 от общо 30 глас(а)
Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

Отговор