През втората половина на XIV в. територията на основаното от династията Асеневци Второ българско царство е разделена на ,както се изразява немския летописец Ханс Шилтбергер, „три държави, всяка от които се казваше България.“

Това разделение, упоменато във всяка учебна литература, ни разказва за подялбата на българските територии извършена от Иван Александър и формирането на Видинското и Търновското царства, както и за появата на политическата сцена на Карвунското или Добруджанското княжество, като самостоятелен феод.

Всъщност управлението на Иван Александър просто съвпада с достигането на етап в състоянието на политическа ентропия, в която българските земи вече отдавна се намират. На практика процесите на политическо раздробяване вече не могат да бъдат удържани от губещата своето влияние централна власт. Така че оформянето на тези „три Българии“ от руините на могъщото Асеневско царство е просто кулминацията на процес, започнал много по-рано.

И макар че историята отрежда място на Иван Александър като на владетел, постигнал осъществяването на втори Златен век в областта на развитието на българските книжнина, строителство и приложни изкуства, той не е в състояние да спре стремежът към политическа самостоятелност на редица представители на българската аристокрация. Практиката на полунезависимо съществуване на издигнати местни благородници е наложено на Балканите през XIII и XIV в. И докато в съществуването на всяка държава настъпва етап на политическо раздробяване, който поставя на изпитание нейната жизнеспособност, тези процеси на полуострова пагубно съвпадат с навечерието на голяма опасност – османското завоевание.

В хода на няколко последователни материала ще изследваме съдбата на „третата България“ – Карвунското (Добруджанското) княжество. Aвторитетните му владетели, могъщият флот, силните крепости и стратегическото разположение заставят балканските владетели да се съобразяват с претенциите му и дори морските доминиони Венеция и Генуа не си позволяват да го пренебрегват.

Обикновено изследователите единодушно приемат отцепването на Варненската митрополия от диоцеза на Търновската патриаршия през 1325 г. като отправна точка в своите анализи на събитията, довели до появата на Карвуна като самостоятелен феод. На пръв поглед това обособяване на Варненската митрополия и преминаването й към диоцеза на Константинополската патриаршия не изглежда свързано по никакъв начин с политическата независимост на Карвуна, освен ако не разгледаме един известен цитат от византийския патриарх Фотий – „Обичайно е църковните неща да се променят, заедно с променянето на гражданските области и диоцези или Cuius region, eius religio ( омуто е управлението на него е църквата). Това идва да ни подскаже, че по времето на отцепването на Варненската митрополия през 1325 г. на територията на Добруджа вече е съществувало полунезависимо княжество, подчинено след този акт на търновските царе вече само на думи.

Допълнителен материал за размисъл дава и обстоятелството, че в синодните хроники на Вселенската патриаршия от 1325 г., варненският митрополит е отбелязан като духовен глава на Варна и Карвуна. Все пак дори и подобно доказателство не би било достатъчно, ако не обърнем внимание и на повтарящият се модел при прокламирането на независимост, който следва всеки феодал отцепил се политически от своя суверен – за да демонстрира официално скъскване на своята зависимост от метрополията, църковната институция в дадения регион винаги се обособява в самостоятелна единица и обикновено в зависимост от политическите интереси се обвързва с Вселенската патриаршия или Римокатолическата църква. Подобни действия можем да видим предприети от Серския деспот Углеша при отцепването му от Сърбия през 1371 г. и дори при Иван Срацимир, който формално се връща в лоното на Константинополския диоцез през 1381 г.

Така, установили приблизително основаването на Карвунското княжество около 20-те години на XIV в., нека да видим дали можем да установим и произхода на неговите първоначални владетели. Добре известен факт е, че първият засвидетелстван суверен на Карвуна е архонт Балик, за когото научаваме от хрониката на Йоан Кантакузин от 1346 г., но не узнаваме какво е родословието на карвунския управник.

Потенциална следа в разкриването на събитията от тези години можем да потърсим в две насоки. Първата от тях е подозрителното отсъствие на Варненския митрополит в документация на Константинополската патриаршия за периода 1327-40 г.,а втората насока ни отправя към едно на пръв поглед нямащо отношение към Карвуна писмо на папа Бенедикт XII до майката на цар Иван Александър – Кераца. В своето послание римският първосвещеник изказва своите адмирации към българската аристократка заради посвещаването й в католицизма, адресирайки я като Петриса, дукеса на Карнона (nobili mulieri Petrissae ducissae Carnonnen) .

В случая не е толкова любопитно, че майката на последния владетел на обединена България приема католицизма под новото име Петрис(ц)а, колкото мястото упоменато, като нейна резиденция – Карнона. Редица изследователи сред които Г.Атанасов, Ив. Дуйчев и други, приемат, че в действителност Карнона не съществува, защото подобно населено място не е упоменавано никъде в изворите от периода. Търсенето му в крайна сметка довежда българските историографи до идеята, че латинското название е сбъркано, случайно или умишлено и градът, споменат от Бенедикт XII трябва да се чете като Карвона или както е известен в България – Карвуна.

Оттук нататък трябва да проследим как деспина Кераца-Петриса достига до управлението на Северното Черноморие. Можем да предположим, че няколко години след възцаряването на Михаил III Шишман, през 1323 г. Търновград възвръща контрола си над Карвуна, а съдбата на нейния управник до този момент, чиято самоличност може би никога няма да знаем със сигурност, остава неизвестна. Това недвусмислено дава отговор на въпроса, защо византийските църковни хроники спират да споменават Варненската митрополия, едва няколко години след нейното учредяване.

Възстановявайки контрола на централната власт върху земите на Карвуна и Варна, търновският господар, логично, връща църковната институция в региона обратно под опеката на Търновската патриаршия. Вземайки под внимание настъпателните действия на Михаил Шишман всичко това изглежда логично.

Същевременно път във висшата йерархия на България си проправя съпругът на Кераца – Срацимир, който е обявен за деспот в периода 1324-27 г. Инвестирането на подобна титла в лицето на някого говори много за неговия аристократичен статус, тъй като за разлика от Византия и Сърбия, българската държавна практика повелява в царството да има само един деспот.

Личността на Срацимир, бащата на Иван Александър, занимава българските историографи от десетилетия, но относително оскъдните сведения не позволяват изготвянето на негова изчерпателна биография. Йоан Кантакузин споменава бегло за потеклото на Срацимир, като мъж, произхождащ от мизи (българи) и кумани. Това твърдение получава косвено потвърждение от грамота за цар Иван Александър от 1366 г., в която се упоменава, че манастирът „Св. Николай“ в Емона е „построен из основи с иждивлението на бабата на царя – Севина.“ Тъй като е добре документирано, че бабата на Иван Александър по майчина линия е Анна-Теодора, то единственото логично заключение, което остава е че въпросната Севина е майката на Срацимир.

Гербовната хералдика на династията Срацимировци. Дали е имал нещо общо с първия деспот Срацимир е спорно, защото е от повече от столетие след неговото време.

Въпреки подчертано българските имена на Срацимир и неговите братя – Радослав и Димитър, историографите заключават, че името „Севина“ има етимологичен състав, характерен за езиците от тюркската група, какъвто е куманският. Тъй като поселенията с най-голяма концентрация на кумани са локализирани предимно на територията на Добруджа, повечето изследователи гравитират около тезата, че именно в Карвуна се намират родовите владения на Срацимир и че може би дори той е въпросният неизвестен феодал, който отцепва областта през 1324-5 г., през първите години от възцаряването на Михаил Шишман.

Тази теза обикновено се аргументира с обстоятелството, че макар да е удостоен с деспотска титла по-късно, Срацимир не се изявява като привърженик на новия цар, което и проличава в отсъствието на неговото име от участвалите български благородници в редица битки, включително сражението при Велбъжд. Причините, вероятно се дължат на факта, че самият Срацимир има родословни връзки с династията на Тертерите, чийто кумански корени са добре известни и чиято ера на управление е прекъсната именно от Михаил III.

Въпреки това удостояването на Срацимир с висшия държавен титул деспот все пак го убеждават поне формално да демонстрира подчинение спрямо Търновград и да върне владенията си в Карвуна обратно в диоцеза на българската патриаршия. Деспот Срацимир не надживява търновския владетел и умира в края на 1330 г., като оставя вдовицата си Кераца, за пълновластен управник на Карвуна. Управлението на жена е рядко срещана практика в историята на Балканите, но не и нечувана при условие, че синът на Кераца – Иван Александър, става пълновластен господар на България през 1331 г.

Не се знае много за управлението на Кераца през следващото десетилетие. Някои източници дават основание за предположения, че карвунската деспина с благословията на своя син разширява и укрепва границите на своето феодално владение на север до делтата на Дунав, а на юг до голямото варненско пристанище. Приела католицизма, както научихме от писмото на папа Бенедикт, Кераца си осигурява по този начин контакти с Венеция и Генуа, търговските взаимоотношения с които превръщат крайбрежното Карвунско княжество в проспериращ и оживен търговски център.

Не е известно кога Кераца-Петриса слиза от политическата сцена и по какъв начин властта в Кравуна преминава у архонт Балик и братята му. Има основания да се предполага, че някаква голяма политическа промяна се е осъществила в периода 1340-1346 г., защото тогава Карвуна отново обвързва Варненската митрополия с Константинопол. Родословието на Балик, подобно това на Кераца и Срацимир, също е свързано с Тертеровци и не е изключено вдовстващата деспина да е потърсила съмишленици в хода на своето управление в лицето на влиятелния архонт Балик и родовото му обкръжение.

Така или иначе в края на управлението си Кераца-Петриса се оттегля от политическия живот в манастир, приемайки отново Православието и името Теофана. Повечето изследователи са на мнение, че с това тя засвидетелства, че договорките с Рим не са били нищо повече от политически ход. Така 1346 г. заварва начело на Карвунското княжество архонт Балик – мъжът, на чийто род предстояло да премери сили с някои от най-могъщите играчи на политическата сцена на XIV в.

ПРОДЪЛЖЕТЕ КЪМ ВТОРА ЧАСТ.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Зараждането на Добруджанското деспотство
4.6 от общо 54 глас(а)
Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

1 коментар

Отговор