Настоящият текст е част от задълбоченото ни изследване върху Карвунското (Добруджанското) княжество. Първата част на материала може да прочетете тук.

След като управлява Карвунското владение (бел. ред. Добруджанското) в продължение на близо две десетилетия, деспина Кераца-Петриса се оттегля от политическата сцена, предавайки властта на свои довереници, каквито вероятно са били архонт Балик и неговия род. Макар че сигурни източници, указващи техния произход засега не са открити, историографите са склонни да приемат, че подобно на деспот Срацимир и Кераца-Петриса и Балик и братята му имат българо-куманско потекло и не на последно място – родствени връзки с властвалата доскоро Тертерова династия.

Косвено доказателство за това получаваме благодарение на името на една мистериозна личност – синът на деспот Добротица, Тертер. Енигмата около неговата персона се състои в несигурността на историографите дали това е наследникът на Добротица – Иванко, който управлява владенията на баща си след неговата кончина или става дума за втори син, който Добруджанският деспот е имал.

Така или иначе първите и всъщност може би единствени сведения за управлението на архонт Балик над Карвуна получаваме от хрониките на влиятелния византийски аристократ Йоан Кантакузин, който е всъщност и едно от главните действащи лица в политическите тремори във Византия по това време и основен претендент за константинополския трон. Благодарение на записките на Кантакузин научаваме за намесата на Балик в ромейската династична криза, в която той застава на страната на малолетния Йоан V Палеолог и майка му – регент Анна Савойска.

Останала без обществена подкрепа, императрицата търси помощ от съседни владетели като цар Иван Александър, който обаче предпочита да остане извън некасаещия го конфликт. Опитите на василевсата да привлече на своя страна селджукските турци по-скоро дават обратен ефект, с оглед на опустошенията и грабежите извършени от селджуките в Тракия. В крайна сметка единствено пратеничеството при Балик се увенчава с успех и през пролетта на 1346 г., Карвунският архонт изпраща елитна и добре екипирана войска от 1000 души, предвождана от неговите братя Теодор и Добротица. Тяхната цел е да убедят редица градове по византийското черноморско крайбрежие да подкрепят регент Савойска в междуособния конфликт.

Паметникът на Добротица

Въпреки скромния размер на войската си, Добротица и Теодор явно проявяват качества на умели дипломати, тъй като няколко градски центрове в маршрута им към Константинопол мистериозно застават на страната на императрицата, непосредствено след посещението от Карвунските братя. Както ни уведомява самият Кантакузин това се дължало на увереността на въпросните градове, че братята ще извършат нещо голямо. Макар че българската армия и нейните предводители са посрещнати радушно във византийската столица, до началото на лятото на 1346 г., техните действия не включват някакви стълкновения със силите на Кантакузин. Престоят в Константинопол обаче се оказва от голяма полза за Добротица, който се радва на специалното внимание на регент Савойска. Освен, че е обявен за стратег на войската, Добротица встъпва и в брак с дъщерята на покойния върховен дук Алексий Апокавк, която е кръвно свързана с имперското семейство.

За да подпомогнат новите си съюзници Добротица и Теодор обаче трябва да търсят решително сражение с поддръжниците на Кантакузин и скоро се разкрива подходяща цел – крепостта Силимврия. Тежко укрепеният бастион в близост до Константинопол е своеобразен сборен пункт за войските на метежниците, поради което и през юни 1346 г., Добротица насочва острието на атаката си в тази посока. Командваната от протостратор Факрас ромейска армия увлича българите в преследване в непознатия им регион и в крайна сметка успява да ги обгради и плени.

Самият Кантакузин не без ирония отбелязва, че Добротица губи сражението вследствие на своята неопитност и лошо командване. Макар да успява да избегне плен, това е всъщност и единственото документирано сражение, в което Добротица е отбелязан да участва лично. След поражението си карвунският благородник не изглежда обаче да губи позициите си, тъй като е упълномощен от регент Савойска да поеме управлението на силната крепост Мидия. Можем само да предполагаме, че междувременно Теодор се завръща в Карвуна при брат си Балик, където продължават да резидират до около 1360 г., тъй като изворите повече не споменават никога за тяхната съдба или тази на Карвуна през следващите десет години.

Същевременно година след битката при Силимврия, Йоан Кантакузин съумява да свали от власт регент Савойска и се самокоронова за съимператор на Йоан Палеолог. Този акт изглежда не впечатлява особено Добротица, който не признава неговата власт и консолидирайки въоръжени сили около себе си, започва да подлага на системно опустошение околните градове като Виаполис, Виза и Малетра. Явно заплахата от негова страна нараства достатъчно за да се наложи Кантакузин лично да поведе офанзива срещу българския благородник, който в крайна сметка предава Мидия, но както изглежда не и без да постави определени условия. Както разбираме от византийски хроники, императорът (Кантакузин ) го удостои (Добротица), със съответното внимание и грижа и го причисли към знатните ромеи.

Йоан Палеолог

С това завършва първата военна авантюра на Карвунското княжество. Както в много случаи, анализирайки изворните данни и събития, можем да разберем повече, отколкото на пръв поглед ни се разкрива. Като начало, обект на продължителни дебати в българската историография е бил въпросът как ръководителите на Карвуна съумяват да акумулират достатъчен изначален капитал за превръщането на владенията си в проспериращ държавен център. По време на управлението на деспина Кераца-Петриса, когато тези земи все още формално се водят към властта на Търновския суверен, вероятно нужното финансиране е идвало от метрополията, но изворите ни дават да разберем, че Балик и рода му започват да водят все по-самостоятелна политика, което и довежда до повторното обособяване на Варненската митрополия през 1340 г. Поради тези причини, можем да смятаме, че едно подобно обтягане на отношенията с Търновград не би се отразило благоприятно на карвунската икономика.

Някои румънски историци виждат в готовността на Балик да се отзове на помощ на Анна Савойска някаква зависимост на Карвуна от Византия, като предполагат че българският архонт може в неопределен момент да е станал византийски прониар, но ако случаят бе такъв и Балик действително е бил ромейски васал, то следи от византийско влияние щяха да са видими в разкопки от Карвуна, най-малкото под формата на византийски монетарни единици. Всъщност изобилието от сръбски грошове, открити в руините на много от добруджанските крепости, кара историографите да предполагат, че най-голям интерес от обособяването на Карвуна като самостоятелно владение е имал влиятелният сръбски крал Стефан Душан, чиято държава просперира в този исторически период. Отслабвайки България, като финансира отцепването на нейна територия, Душан същевременно може би и насърчава Балик да се включи във византийската гражданска война, което допълнително допринася за дестабилизрането на евентуалните противници на Сърбия.

Според Георги Атанасов, тази намеса на сръбския крал дава и обяснение, защо Иван Александър не е изразил никаква враждебност към войската, водена от Добротица и Теодор, която преди да навлезе във византийска територия, преминава през търновските пристанища Месемврия, Анхиало и Агатопол. Според Атанасов, основната причина е че Карвуна се е ползвала, поне първоначално с протекциите на влиятелния сръбски владетел, с който българското царство, не е желаело на този етап да се конфронтира.

Стефан Душан

След предполагаемото си посвещаване в титлата на деспот, следите на Добротица се губят от историческите хроники, макар да са полагани немалко усилия от страна на изследователите да попълнят празнините в неговата биография. Румънската историография например настоятелно приписва на Добротица превземането на крепостите Варна, Емона и Козяк от териториите на България през 1352 г., на което обаче някои български историци хумористично отбелязват, че явно цар Иван Александър не е разбрал за това, тъй като подарява същите крепости на Добруджанския деспот през 1370 г., надлежно документиран акт.

Така липсата на изворен материал ни пренася чак до 1360 г., когато Добротица се появява отново, този път като пълновластен господар на Добруджа. Старото име на владенията му – Карвуна, се видоизменя, защото центърът на властта се измества от Карвуна, където са резидирали Кераца-Петриса, Балик и евентуално Теодор към Калиакра, която става столица на деспотата, носещ вече името на самия Добротица.

Първите сведения за него от този период получаваме от генуезки източници, които указват суровостта с която domini Desbrodice преследва нерагламентираната търговия в акваториите на своето владение. В последвалото десетилетие добруджанският деспот неимоверно разширява и укрепва международния авторитет и икономическия и политически интегритет на владението си. Сред неговите най-големи постижения на дипломатическата сцена е ролята на медиатор, която Добротица изпълнява в обтегнатите българо-византийско-унгарски отношения в хода на 1366-1370 г.

Започналият още през 1364 година конфликт за черноморското пристанище Месемврия между България и Византия се задълбочава, когато българските войски са принудени да воюват на два фронта, вследствие на атаката на унгарския крал Лайош I по поречието на Средния Дунав. По-голямата част от българските армии все още са дислоцирани по границите с Византия, което и довежда до попадането на Видин под властта на унгарците и пленяването на сина на Иван Александър – Иван Срацимир.

Гневният български владетел с основание подозира в този ход на събитията полагането на основите на унгарско-византийски съюз срещу България и възпрепятства преминаването по Дунав на ромейския василевс Йоан Палеолог, завръщащ се от унгарската столица Буда. Това провокира императрица Анна Савойска да призове на помощ племенника си, граф Амедей Савойски, който отклонява похода си срещу османските турци и се насочва към превземането на българските черноморски пристанища.

Зеленият граф, Амедей Савойски

След като обаче е отблъснат от българските войски при Варна, граф Савойски се принуждава да поведе преговори с българския цар, като посредник се явява именно деспот Добротица. До момента наблюдавал развоя на конфликта, добруджанският деспот е в позицията на приемлив за всички медиатор заради близките си отношения, както с византийската, така и с българската владетелска фамилия. Благодарение, именно на тези посреднически акции получаваме за първи път сведения за официалния титул на Добротица и неговата столица –“Desbrodiczam despotum, Dominus mandaverat Desbrodice Dominum apud Calliatra versus Domburdiz”.

Ходът на преговорите обхваща респектиращите четири години на дипломатически маневри, отстъпки и изисквания, като главното изискване на Иван Александър, разбира се, е освобождаването на Видин и връщането на сина и семейството му, докато Йоан Палеолог държи на компенсации под формата на отстъпването на редица български черноморски пристанища. Както обаче византийският василевс осъзнава унгарците нямат намерение просто така да напуснат завзетите територии, независимо от хода на преговорите което и налага създаването на антиунгарска коалиция, под патронажа на Йоан Палеолог.

Въпросната коалиция в която участва и влашкият предводител Владислав I Влайку е осъществена отново чрез посредничеството на Добротица, който в крайна сметка успява по някакъв начин да убеди Лайош I, че заради поръчителството на Влайку воевода и Добротица, трябва да освободи царя на Видин и да му върне земята. В съгласие с постигнатите договорки Иван Александър отстъпва на Йоан Палеолог исканите територии, които биват оформени в деспотата Загора, под властта на императорския син Михаил, а Видин и плененият Иван Срацимир са върнати на България. Повечето историографи са на мнение, че като отплата за дипломатическите му мисии в полза на България, Иван Александър въвежда Добротица през 1370 г.във владение на важни крепости като Варна, Емона и Дръстър. Така, благодарение само на дипломатическа далновидност, без нито едно сражение, Добротица утроява територията на владенията си и превръща Добруджанското деспотство от полунезависимо владение в регионална сила.

Последвалото десетилетие е истинския тест за нарастналото могъщество на Добруджанския деспотат и изострените апетити за териториално разширение на неговия господар Добротица. Плановете на владетеля текат в няколко направления едновременно – женейки дъщеря си за владетеля на деспотство Загора, Добротица се задълбочава родствените си връзки с ромейския имперски двор и подхранва амбициите на зет си Михаил за поход срещу Трапезундската империя. За осъществяването на тази цел добруджанския деспот търси сближение с Венеция, която да подпомогне начинанието с флот, а същевременно Добротица отделя нужните средства за финансиране.

Генуезки кораби – галера и ког

Намеренията на Добротица да отдалечи зет си от владенията му в Месемврия, обаче едва ли са продиктувани без скрити помисли, вземайки предвид конфронтациите между двамата, касаещи притежанието на някои погранични крепости. Освен това присвояването на южните черноморски пристанища напълно би отговаряло на политиката на Добротица за обща експанзия и на север в дунавската делта, където, както научаваме от генуезки нотариален акт от 1373 г. Добротица, заклет враг на Генуезката република, застрашава самата крепост Ликостомо, една от главните цитадели на Геноа в региона.

Широкото разпространение на сръбски грошове, преработени вече с емблемите на добруджанския деспот, откривани в руини в Северна Добруджа говорят за потенциалната възможност Добротица да е владеел поне за определен период от време редица крепости в региона. Борбата за политическо надмощие между Добротица и Генуа, в крайна сметка прераства в открита война. Вероятно именно с тази цел, наред с другите си планове, добруджанският деспот търси търговски и политически контакти с Венеция, която съдейства на Добротица за построяването и екипирането на мощен флот, с който той се противопоставя на Генуа за повече от десетилетие.

Сведения за успехите на Добротица са надлежно документирани от генуезците, според които добруджанските галери нанасят неколкократни сериозни поражения на флота на Генуа. В хода на 1376-1380 г. обаче конфликта между крайморските държави е преустановен, защото Генуа влиза във война с Венеция, а самия Добротица е предаден от собствения си син Тертер, който по това време е управник на Дръстърската крепост.

Убивайки в дома си своя шурей Михаил, синът на Добротица слага край на амбициите на баща си за асимилация на земите на Загорския деспотат и същевременно търси протекции от Генуа, макар че са заклети противници на неговия баща. Това предизвиква основателните съмнения на някои изследователи, че въпросният Тертер и наследилият впоследствие Добротица – Иванко, не са едно и също лице. Изходът на конфликта на Добротица с Тертер е неизвестен и може би дълго ще занимава историографите без да получи своя задоволителен отговор.

При все това при управлението на Иванко виждаме, че Дръстър е в територията на българското царство, а не на Добруджа. Как се стига до този развой на събитията, може би никога няма да узнаем. През 1382 г. конфликта между Добротица и Генуа пламва с нова сила, но след загубите си във войната с генуезците, Венеция вече не е в състояние да снабдява добруджанския деспот с нужните средства и екипировка. Периодът съвпада и с нов рецидив на върлуващата от вече 30 години на Балканите чумна епидемия, което допълнително изцежда наличните сили на Добротица. Въпреки дипломатическите опити на Венеция да подпомогне добруджанския деспот, вече е късно.

Флотът на Добротица е способен да изпълнява единствено дефанзивна роля, а Генуа концентрира все по-големи флотски формирования срещу Добруджа. Пристанищата на Добротица са под чести блокади, а успехите му в сраженията с генуезките кораби стават все по-редки. Вероятно някъде около края на 1385 г. добруджанският деспот достига до края на земния си път, затваряйки последната глава на своята история, в която неговото владение изживява своя най-голям подем и достига до върха на своето могъщество.

В балканската историография, често обект на дискусия става принадлежността на Добруджанското деспотство и дали неговата история е част от тази на България. На този въпрос без съмнение отговарят самите хроники, най-често с византийски произход, които окачествяват Добротица и братята му като мизийци, а земята им – мизийска. Никога не са били споменавани като кумани или власи. Както отлично знаем византийските хронисти пазят терминът „мизи“ само за един народ – българския. В най-лошия случай, можем да приемаме Добруджанското деспотство, като дъщерна на България държавна формация. Може би със самостоятелна политика и различни цели от царство България по това време, но с идентичен на неговия народ.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ…

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Добруджанското деспотство под властта на славния Добротица
4.7 от общо 61 глас(а)
Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

Отговор