Непосредствено след падането на България под византийска власт през 1018 г., българите правят опити да възобновят своята държава. След неуспешния заговор на Елемаг (български болярин по времето на Самуил) и Гавра (друг Самуилов войвода) през 1019 г. следват 20 години на затишие.
Причините за това са действията на Василий II през последните години на войната и веднага след приключването ѝ, а именно депортацията на българи и приобщаване на български велможи към византийската аристокрация, от което следват демографски и социални изменения. Обособяването на българите по национален признак чрез църковната автономия и неизменянето на данъчната система по своята същност пък водят до безразличие и донякъде примирение у подчинения народ.
Картината се променя рязко в края на 30-те и началото на 40-те години на XI в. Освен промяната на финансовата обстановка в империята, от което са засегнати българските провинции, начело на Българската архиепископия застава византиец. Този акт припомня на българите, че са обикновени поданици на василевса и това ражда първото голямо движение за възстановяване на българската държава. Води го Петър Делян.
За произхода му различните извори дават различна информация. Според Йоан Скилица той е „роб на мъж от Византион” на име Петър, наричан още Делян и е син на Роман – синът на Самуил. Михаил Деволски обаче поправя византийския летописец като посочва Радомир за негов баща и добавя, че Петър Делян е роден от брака на Радомир с дъщерята на унгарския крал. Други византийски хронисти пък наблягат на „лъжливото” родословие на Делян, позовавайки се на факта, че в Средновековието това е обичайно явление и е част от политическата идеология. Сведенията, които имаме за брака на Гаврил Радомир с дъщерята на унгарския княз Геза, дават сериозно основание да приемем твърдението на Йоан Скилица.
През 1040 г. Петър Делян, син на Гаврил Радомир, внук на Самуил и роб на византиец, избягва от Константинопол и се насочва към Белград. Причината да избере далечния северозапад е, че там най-късно е установена имперската провинциална и военна администрация. Йоан Скилица пък отбелязва, че Белград е на брега на Дунав, а отсреща са земите на краля на Унгария. И така, политическата проповед на Петър Делян пред тамошните българи, съчетана с недоволството им от замяната на натуралното задължение към империята с парично такова, наложено от Йоан Орфанотроф, довежда до отхвърляне на ромейската власт и провъзгласяване на Петър Делян за български цар.
Той има само една посока на действие, а именно на юг. Когато преминават през Ниш и Скопие, вследствие на някои обстоятелства настъпва промяна в българския лагер. Противно на очакванията, срещу водените от Петър Делян българи не се изправя управителят на България, а стратегът Драч Василий. Той е обвинен от един от подстратезите си, Михаил Дермокаит, че замисля тирания и бива заловен и хвърлен в затвор.
Наследилият го Дермокаит пък бързо се проваля и избягва с войската си. Изоставените войници обявяват „апостасия”, т.е тирания и провъзгласяват за цар на България Тихомир. Той се отличава от останалите с остър ум и храброст. Така се образуват два въстанически лагера. Единият признаващ Делян, а другият – Тихомир. Това положение не може да продължава дълго, затова Делян и Тихомир се срещат по инициатива на Делян. От Скилица знаем позицията на последния: „Ако вярват, че е потомък на Самуил и са склонни да царува над тях, то да отстранят Тихомир, обратно, ако не желаят подобно решение, да премахнат него и да ги управлява Тихомир”. В крайна сметка българите решават, че предпочитат Делян и убиват Тихомир.
Оттук нататък Петър Делян започва военни действия за разширение на освободените територии. Първата стъпка е срещу василевса Михаил IV, който се намира в Солун. Йоан Скилица отбелязва, че императорът изоставя целия си обоз, скъпи тъкани и сребро и потегля към Константинопол съмнително бързо. Една част от българската войска завзема Драч, друга навлиза в Тесалия и превзема Димитриада, трета пък достига до Елада и край Тива побеждава ромеите. Към българите се присъединява и Никополската тема без Навпакт.
След тези успешни действия в българския лагер пристига Алусиан – вторият син на Иван Владислав, който е изпаднал в немилост. Нему бива поверено ръководството на настъплението срещу Солун. Тази военна кампания се оказва неуспешна и в следствие се обтягат отношенията между Алусиан и Петър Делян. Единият не може да скрие срама от поражението, а другият – съмнението в измяна. В крайна сметка на организиран обяд Алусиан ослепява Делян, но не се възползва от шанса си да оглави българите, а потърсва убежище при ромеите.
Бягството на Алусиан бележи началото на края на българската независимост. Следват военни поражения, слепият Делян бива отведен в Константинопол, а българите отново стават поданици на василевса.
Борбата за независимост продължава повече от една година, през която византийците са изтласкани от голяма част от българската етническа територия. Кекавмен казва: „Като покорил българите, царят се завърнал”. Крайното поражение нанася тежък удар върху стремежа на българите да възстановят царството си, но не слага неговия край.
Три десетилетия по-късно Македония отново става център на борбата срещу византийците. През 1072 г. Георги Войтех, потомък на стар аристократичен род, вдига ново въстание. Сведения за него получаваме от Скилица, Зонара, Никифор Вриений и Дуклянския презвитер.
Годината не е избрана случайно, тъй като Византия по това време търпи поражения във външната си политика. През 1071 г. империята претърпява катастрофална загуба в битката със селджуските турци, а в същото време норманите превземат последната византийска крепост в Южна Италия.
Въстаническите действия започват от Скопие като в помощ на българите се притичва сръбският дуклянски княз Михаил, който изпраща в лагера на бунтовниците сина си Константин Бодин и отряд от 300 души, предвождани от пълководеца Петрила. Срещу българите тръгва Никифор Карантин, управител на тема България, преминавайки през Призрен. Там пристига и заместникът му Дамян Даласин.
В сражение срещу сърби и българи византийците претърпяват поражение, като много от тях са пленени. След тази битка Константин Бодин е провъзгласен за български цар, приемайки по традиция името Петър.
За продължаване на военните действия българската войска е разделена на три отряда – първият остава в Скопие с водач Георги Войтех, вторият се насочва към Ниш с Константин Бодин и третият, начело с Петрила, тръгва на Юг.
Българите, водени от Петрила, завземат Охрид и гр. Девол и се насочват към гр. Костур, където бива съсредоточена най-много византийска войска. Първоначално въстаниците водят успешни действия, но в последствие са разбити. Византийците, водени от Михаил Саронит, тръгват към Скопие и там водят преговори с Георги Войтех. Скоро след това обаче на помощ на Войтех се притичва Константин Бодин и в решително сражение край Косово поле българи и сърби претърпяват погром.
Така с неуспех завършва въстанието на Георги Войтех. Той и Константин Бодин са пленени. Според Скилица Войтех е измъчван до смърт. Бодин пък е заточен в Антихония, но по-късно е откупен и предаден на баща си, от когото наследява дуклинския сръбски престол. Неговата съдба повече никога не се свързва с България.
Според Михаил Псел „Те (българите) му връчили властта, след като го вдигнали на щит”. Това е византийски обичай, характерен за ранна и късна Византия, непознат на средновековна България.
Използвана литература:
„Том I История на Средновековна България VII – XIV в.” – Иван Божилов, Васил Гюзелев
„Българско Средновековие” – Петър Ангелов
„Извори за въстанието на Георги Войтех” – П. Петров
