В хода на хилядолетната история на населявалите го цивилизации, Балканският полуостров многократно се превръща в арена на кръвопролитни бойни действия, които определят съдбите на империи и народи, успехите и провалите на военни кампании или издигането и падането от власт на владетелски родове. Под обраслите днес в трева бойни полета своите кости са оставили българи, ромеи, сърби, власи, траки, готи, монголи, турци и още много други. Във времената на Средновековието, когато войната е професия за старателно тренирани за целта бойци, превесът обикновено е на страната на този, който е разполагал с по-добре обучена и подготвена войска. Вероятно в този аспект всички балкански държави са разполагали с подразделения от елитни воини, чиито умения са превъзхождали тези на обикновените рекрути.
В това изследване ще се спрем на една от тези елитни войнски групи – скандинавските бойци, които император Василий II цели да се превърнат в средството за осъществяването на неговите грандиозни амбиции за експанзия на византийските територии и за постигането на търсения от него реванш срещу българския цар Самуил. Тези мъже формират ядрото на Варягската стража – елитно подразделение от викинги, които дължат подчинение единствено на императора, комуто се кълнат във вярност до смърт.
Обсебен от идеята да върне на Източната римска империя дните на слава от времето на Юстиниан Велики, Василий II ясно си дава сметка, че тази на пръв поглед непосилна задача е коствала живота на не един негов предшественик. Имперските граници са застрашени от халифата на Фатимидите на юг, постоянни варварски набези в Кавказ и изострящите се апетити на ломбардите към Южна Италия. Може би най-осезаемо значение обаче, Василий II отдава на загубените три века по-рано балкански провинции, където ромейската власт е изместена от нарастващата в своето могъщество българска държава. Именно тя е спънката пред неговите амбиции за доминация на Балканите, заплахата в тила на империята, която застрашава интегритета ѝ вече столетия наред. Присъствието на могъщото българско царство в такава непосредствена близост до сърцето на имперската власт в Константинопол било вече дотолкова неприемливо за ромейския василевс, че той си поставя за цел неговото покоряване с цената на всички средства.
В това отношение византийският император се превръща в антипод на българския цар Симеон, владетелят, посветил се половин век по-рано на унищожението и изместването на самата Византия, като ръководеща сила на Балканите. Неговите войски успели да накарат самия Константинопол да се страхува за безопастността си. Василий II не хранел особено доверие в боеспособността на ромейската войска, чиито командири и войници по негови думи „твърде често менели лоялността си“. Разбира се, далеч не било необичайно за Византийската империя да се възползва от услугите на наемници в своите походи и още от началото на X в., изборът често падал върху бойци от Скандинавия или Киевска Рус. Василий II обаче издига тяхната роля на съществено ново ниво. Причината е, че императорът не се нуждаел само от войници за своите военни кампании, но и от вярна само на него лична охрана, която някои историографи сполучливо определят като византийските преторианци.
За официално приета дата за сформирането на елитната военна част на варягската стража се счита 988 г., когато Василий II изисква от киевския княз Владимир военен контингент, с помощта на който василевсът да укрепи контрола си над имперския престол. Изпратената бойна част наброявала около 6000 души и се състояла предимно от бойци, които Владимир считал за твърде неконтролируеми за своите собствени владения. Василий II от своя страна впрегнал жаждата за сражения и плячка на варягите в услуга на собствените си цели и още през 989 г., варягската стража получила своето бойно кръщение край Хрисополис, където разгромява напълно войските на въстаническия предводител Варда Фока. Шокът от техните бойни методи е засвидетелстван от хроникьорите на събитието, според които след обръщането на бунтуващите се войски в бяг, варягите с ентусиазъм се заемат с тяхното догонване и подлагане на безмилостна сеч.
Това, разбира се, далеч не било единствения случай в който Василий II насъсквал варягите срещу своите политически противници в империята. Като цяло всяка публична критика срещу императора гарантирала на провинилия се комфортен престой в тъмница, където бивал приветстван от варяжкото гостоприемство. Много от политическите врагове на императора не оцелявали след пребиваването си под професионалните грижи на варягите. Личната стража на Василий II разполагала с богат асортимент от способи да накара някой да проговори или да се кае за постъпките си пред василевса. Сред обичайните методи било рязането на носове и уши, изтезания с нажежени железа и врели течности, но хрониката на Йоан Скилица свидетелства, че варягите хранели особени предпочитания към ослепяването – метод, който ще обсъдим по-нататък в студията. Когато ситуацията налагала по-прикрит подход за справянето с някой недоволен аристократ, варягите изпълнявали „мократа поръчка“ с тренирана прецизност. Когато не били заети да елиминират враговете на Василий II или да охраняват обществени сгради варягите се отдавали на гуляи и пиянство, които са засвидетелствани в хрониките на Скилица, както и в анонимни свидетелства от византийския затвор Нумерой, според които освен на мъчения, затворниците там били подложени и на съмнителното удоволствие да слушат репертоара от пиянски песни на тъмничарите си.
Константинополските жители били толкова възмутени от разюзданото поведение на варягската стража, че сред народа скандинавците станали известни като „винените мехове на императора“, с което вероятно се намеквало, че количеството алкохол консумирано от тях надвишавало обема на кръвта в телата им. От несдържаните варяжки празненства в константинополските нощи е останало и едно доста по-твърдо доказателство. Всъщност въпросното свидетелство е буквално изсечено в камък, намиращ се на балюстрадата на стоящия и до днес храм „Св. София“ в Истанбул. Изрязаните в камъка нордически руни гласят недвусмислено – „Халфтан беше тук!“. Подобно на днешните надписи и графити, оставяни от алкохолно почерпени люде и някой варяг е решил да обезсмърти своята служба във византийската столица по подобаващ начин. А, какво по-добро място за целта от един от символите на Константинопол?
В пълен контраст с вакханалиите, които варягите си спретвали в столичния град, онези от тях, които се сражавали на бойното поле срещу външните противници на империята, спазвали пълна дисциплина. Сурови наказания очаквали онези, които не се подчинявали на заповеди или действали срещу установения ред. На полесражението варяжките бойни единици били разделяни на дружини от по 500 души, оглавявани от аколутос (водач, букв. този, който бива следван). В боя всяка дружина действала като едно цяло, придържайки се към фаворизираната от варягите формация „стена от щитове“. В това формирование всеки щит застъпвал предходния, образувайки ефективна отбрана срещу стрелци, пехота и кавалерия. Тези формации напредвали бавно, докато воините удряли по щитовете си с оръжия в очевиден стремеж да разколебаят врага.
Когато ситуацията налагала нанасянето на по-агресивни удари, варягите се преподреждали в строй известен като „глиганска зурла“. По същество той представлявал масивен клин, в центъра на който заставали онези варяги, които били с превъзхождащи ръст и мускулатура. Целта на клина била да използва своето острие, състоящо се от бойци с щитове, за да се вреже във вражеската формация, където да се разпръсне и да даде възможност на варягите в центъра на формацията и да започнат да нанасят удари с големи двуръки брадви. Освен тези страховити оръжия, част от стандартната екипировка на варягската стража били халчестите или люспени ризници, конични шлемове със забрала, масивни елипсовидни или кръгли щитове, мечове и в по-редки случаи – копия.
Василий II предпочитал да пази личната си стража в резерв – стратегия, която прилагал наред с военачалниците си във всяко сражение. Причината вероятно се дължала на нежеланието му да хвърля най-добрите си бойци в боя незабавно, като вместо тях използвал рекрутна войска. Докато чакали своя момент да влязат в боя, варягите и техните командири изучавали бойното поле, търсейки най-уязвимите места в отбраната на врага, където да направят своя пробив. След включването си в сражението обаче, варягите се биели със свирепо настървение и хъс до момента в който не им бъдело наредено друго. С варяжката стража в своята войска, Василий II пожънал много победи – василевсът успял да омиротвори ломбардите в Южна Италия и да неутрализира за кратко заплахата от страна на Фатимидите.
Същевременно и опонентите на императора в Константинопол замлъкнали под вещите усилия на варягите. Така, уверен в своята власт и решен за реванш срещу пораженията, които българският цар Самуил неколкократно му нанася, Василий II обръща поглед към българската държава. Едва ли можем да се съмняваме, че варягите са взели дейно участие във византийските кампании на българска територия. След кървавото стълкновение между силите на Василий и войските на Самуил при село Ключ, ромейският василевс нарежда на бойците си да ослепят оцелялото българско войнство. Изборът на това наказание едва ли е случаен – то е специалитет на варяжката стража и неин любим метод за изтезаване на враговете на императора.
Когато си представим картината на строените хиляди български бойци, очакващи своите мъчители да отнемат зрението им, неволно изтръпваме. За целта варягите използвали киселина, която обаче не ослепявала напълно – макар зрението да било катастрофално увредено, жертвата можела да различава светлина, мрак, сенки и форми. Но била завинаги обречена да гадае какво представляват смътните очертания на предметите, които някога виждала ясно. Това варягите считали за част от наказанието. Без да могат вече да се бият или работят, ослепените се превръщали в тежест на семействата си, или поне подобно усещане се долавя от нордическите епоси, достигнали до нас. Но, нека оставим измъчените самуилови войници и да видим, какво получавали варягите в замяна на службата си към империята.
Съотнесено към приноса, който имали за разразстването на империята, варягите били осезаемо по-добре заплатени от останалите войски. Без да смятаме липсата на разходи за храна, подслон, бойна екипировка и пр., които били поети от държавата, варягите получавали приблизително около 375 златни нумизми годишно – баснословна сума, която им осигурявала високия жизнен стандарт, който демонстрирали в несдържаните си празненства в Константинопол. Освен това варяжката стража имала правото на 1/3 от военната плячка във всяко сражение и бонуси за проявен героизъм. След изтичането на договорената служба боецът се прибирал в родната си страна, където пораждал завист с придобитите богатства. Успехът, на който се радвали воините от варяжката стража, се превърнал в средството за нейното разрастване. Всъщност притокът от скандинавски бойци желаещи да се присъединят към елитното бойно звено бил толкова голям, че редица нордически държави се принудили със закони да наложат рестрикции върху емиграцията.
Друго документирано сведение за стълкновение между българите и варяжката стража датира от 1040 г. По това време като неин командир се изявява Харолд Хардраада – герой от скандинавските саги и по-нататъшен норвежки крал. В българските земи избухват брожения и открит бунт срещу винзатийската власт, който е оглавен от Петър Делян – наследник на Самуиловия род. След като бива предаден и ослепен от братовчед си Алусиан. Делян трябва да отблъсне и организираната атака на изпратените варяжки дружини, чиято цел е да смажат българския бунт. Варягите всъщност са впечатлени от отпора на войските на слепия Петър Делян и засвидетелстват уважението си към храбростта им, обезсмъртявайки ги в една от своите саги. Това естествено не попречило на Харолд Хардраада да си прикачи прозвището „опустошител и разорител на България“, по същия начин по който Василий II се величае като „Българоубиеца“.
По времето на това сражение Василий II обаче вече отдавна е покойник, но създадената от него варяжка стража все още служи на империята и продължава да го прави и през следващите столетия. С изминаващите години нейната роля на елитно бойно формирование обаче запада и през XIII-XIV в. функциите ѝ са чисто церемониални. Според някои легенди последните действия на варяжката стража датират от падането на Константинопол, когато телохранителите на Константин XI скриват имперските регалии на Византия в дълбоките подземия на града, където те продължават да чакат своето откриване и до днес. Макар подобни твърдения да са съмнителни, тъй като варяжката стража бива разформирована още в началото на XIV в., те определено имат своя чар.
