Историята, която ще разгледаме в следващите редове, e историята на един краткотраен, но епичен двубой. Изпълнен с предателство, интриги, заговори и смърт. Това е разказът за конфликта между трима мъже, трима бойни другари и трима императори – Лъв, Михаил и Тома, чиито съдби се оказват в ръцете на българина Омуртаг.
Периодът на първата четвърт на IX в. е преломен в историята на Източната римска империя. Устоите на държавата биват разклатени в резултат на събития и процеси, които поставят под въпрос смисъла на самото ѝ съществуване, лежащ върху убеждението, че въпросната е отражение на Божието царство на земята.
Българските победи при Върбишкия проход, довели до смъртта на Никифор I Геник (802 – 811) на 26 юли 811 година и край Версиникия – две години по-късно, коронацията на Карл Велики на 25 декември 800 година,както и възраждането на т.нар. иконоборство, чийто вдъхновител се оказва поредният ромейски император Лъв V Арменец (813–820), поставят Романия в една крайно усложнена ситуация. Принудена е да прави компромиси както в отношенията си с Папството,така и все по-отдалечаващия се Запад. В условията на такава политика, водена и на Балканите, империята бива разтърсена от поредната гражданска война.
Към средата на второто десетилетие на IX в. българската държава навлиза в период на стабилизация, вътрешна и външнополитическа, комфорт подсигурен ѝ от сключения в 815 година. 30-годишен мирен договор между Лъв V и Омуртаг (814–831) и преподписването му в началото на царуването на Михаил II Аморийски (820–829).
Позорното убийство на Лъв V по време на коледната литургия в катедралния храм „Св. София“, извършено от доскорошния му сподвижник и патриций Михаил Аморийски и неговите привърженици в края на 820 г., отваря нова страница в историята на българо-ромейските отношения. Въпреки че главните роли в назряващия двубой, биват поверени на старите познайници Михаил – коронован в Константинопол в самия край на 820 г. и турмарха Тома, българският владетел – Омуртаг, е този, който ще извлече най-големи дивиденти от поредните междуособици в Романия.
Но кой всъщност е Тома Славянина? Този въпрос сякаш остава неглижиран от българската историография. Авантюрист, професионален метежник, ренегат, приел исляма, вещ дипломат и далновиден пълководец, законен престолонаследник, самозван император или всичко от изброените…
Вестта за смъртта на императора заварва възрастния и окуцял Тома като турмах на малоазийските федерати (б.р. по същество той е началник на дивизия, но еквивалентът на поста му е младши генерал). Постът му е даден с благоволението на Лъв V Арменец. По-голямата част от живота си той прекарва бурно, редувайки периоди на съзаклятие и изгнаничество сред сарацините в Сирия, с такива на верноподаничество и служба при различни благодетели, сред които и покойният император. Макар и отношенията между Славянина и Арменеца не винаги да са били добри, а към 820 година направо враждебни, между двамата цари едно взаимно уважение. Същото не би могло да се каже за отношенията между същия и възцарилия се в Константинопол Михаил.
Реакцията на Тома след известията за убийството на Лъв V и короноването на Михаил за император не закъснява. Възползвайки се както от неуредиците, настъпили след събитията в Константинопол, така и от собствените си харизма и популярност,а и от връзките си в Абасидския халифат и лично познанство с халифа Абдаллах ал-Мамун (813–833), Славянина съумява в рамките на едва няколко месеца да се наложи като пълновластен господар на Мала Азия.
Любопитен момент от неговата биография е фактът, че Тома започва своята авантюра, представяйки се за някогашния император Константин VI (780–797 г.), ослепен и отстранен от майка си Ирина. По едно щастливо – за Лъже-Константин – стечение на обстоятелствата, халифът на абасидите ал-Мамун решава да се възползва от временните сътресения в Империята. Той предприема широка офанзива в ромейските крайгранични райони към началото на 821 г. В защита на родните си земи, под знамената, Лъже-Константин събира огромна войска от около 80 000 души, начело на която възкръсналият император нахлува в абасидска Сирия.
След първоначалния шок, който предизвиква видът на настъпващата ромейска армия, водена лично от императора Лъже-Константин, сред пълководците на Халифата, ал-Мамун с изненада открива, че срещу него стои не кой да е, а човекът, прекарал близо десетилетиe в двора на баща му – халифа Харун ал-Рашид (786–809). Славянина бива почетен като император и от пратениците на абасидския владетел, с когото въпросният влиза в съюз, насочен срещу Константинопол. С цената на големи отстъпки Тома си гарантира подкрепата на ал-Мамун и с неговото благоволение бива коронован за император на Ромейската държава от патриарха на Антиохия – Йов. В края на 821 година – месец декември, 15 индиктион – многобройната и разнородна армия на император Тома, състояща се от „агаряни, инди, египтяни, асирийци, мидийци, абасийци, зихи, ивири, кавири, славяни, хуни, вандали, гети […] лази, алани, халдейци, арменци и от всякакви други народи“ се разполага в подстъпите към столичния град.
„При този цар (Михаил, б. а.) въстана един грък на име Тома и като събра многочислена войска за малко едва ли не отне цялата гръцка земя тръгна да отнема царството от Михаил. Но излезе българският княз Муртаг, разби го и го победи, защото изпитваше голяма любов към Михаил“ – гласи една от добавките в старобългарския илюстрован превод на Манасиевата „Хроника“ (XIV в.).
Наистина в продължение на две години Славянина обсажда по суша и море с единствената цел официално да отнеме царството от Михаил. Защитниците на Града успяват със сетни усилия и благодарение на вещото командване на самия император, сина му Теофил и верните им пълководци Олвиан и Катакила да отбият атака след атака и дори да опожарят по-голяма част флота на Тома, но опитите им да разкъсат обсадата се провалят един след друг.
През пролетта на 823 година голяма сила се надига отвъд Хемус планина и по някогашния Via Militaris – пътят, по който близо столетие преди това армията на кесаря Тервел се отправя към Константинопол, нахлува в пределите на империята. Според съвременника на събитията – Георги Амартол (първата половина на IX в.), Михаил II е инициаторът на съюза с българския владетел Омуртаг, оставаш в онзи момент встрани от зреещия конфликт. Всички последващи хронисти, следвайки официалната позиция, заета от Константинопол, са категорични, че воден от своето благочестие Михаил II отказва помощта на Омуртаг. Решението на Омуртаг е въпреки молбите на императора самоволно да се разправи със Славянина и да завземе Романия. Те са категорични обаче, че с българската победа и смъртта на Тома се слага край както на краткотрайната му узурпация, така и на гражданска война в империята.
Вследствие непредвидените обстоятелства император Тома вдига обсадата и решава да посрещне настъпващата българска армия в открито сражение край Хераклея. То е катастрофално загубено от ромейските войски, а скоро след това, изоставен от оцелелите си войници, Тома губи и живота си. Какво носи победа на българския владетел Омуртаг?
Омуртаг се “[…] завърнал в земята си, като се гордеел и се хвалел” – лаконично отбелязва т.нар. Продължител на Теофан – “поради победата си над него (император Тома, б. а.)”. Безспорно победата над ромейската войска и над самия император, втора поред след тази при Върбишкия проход от 811 година са повод за гордост, но в случая става въпрос и за нещо повече.
Като отзвук на този своеобразен триумф, отпразнуван от Омуртаг, може да посочим създаването на т.нар. Чаталарски надпис. С оглед на събитията, които маркира той, проф. Веселин Бешевлиев е склонен да отнесе издълбаването му към пролетта на 823 година.
„Канасубиги Омуртаг е от Бога владетел в земята гдето се е родил. Обитавайки стана на Плиска, съгради малък стан на Тича и премести войската си срещу гърци и славяни […] Нека бог да удостои поставения от бога владетел, като гази добре с крака си императора, докато тече Тича […]”.
Тук за първи път попадаме на официалната титла на българския владетел – „канасубиги“ или „от Бога архонт“. Титла, която по един категоричен начин отразява промените, настъпили във владетелския институт на българската държава. След победата на Крум над император Никифор и тази на Омуртаг над император Тома положението на България коренно се променя. Претенциите на долнодунавския властелин биват открито предявени в един официален държавен документ, какъвто се явява Чаталарския надпис.
За да изравни личното си достойнство с това на християнския император Омуртаг присвоява (но по-важното е, че не среща съпротива правейки го) титли, форми и обичаи от ромейската канцелария и церемониал, най-съществената, от които се явява титулния израз o ek Qeon arcwn. Въпросният илюстрира представата за божествения произход на властта в Средновековния свят и се явява аналог, но едновременно с това и антипод на ромейската императорска титла o ek Qeon βασιλεύς. Самата императорска титла стои във връзка с представата, че владетелите на Романия са поставени от Бога, че те са богоизбрани, а властта им свещена. Действията на Омуртаг придават една сакралност на едноличната му власт, която на свой ред бива санкционирана от християнския Бог, подобно на тези на Източния и Западния император.
Актът на пренасяне Божието благоволение от Тома върху Омуртаг е пресъздаден от автора на старобългарския илюстрован превод на „Манасиевата хроника“ по един изключителен начин. На 55 миниатюра виждаме как насред бойното поле българинът е посегнал да свали короната на бягащия император.
