Свети Димитър се възнася на 26-ти октомври 306 г. по време на управлението на император Галерий, превръщайки се в един от най-обичаните и почитани светци за гръцките православни християни. Той е роден в Солун, в семейството на логотета на града и от детска възраст е възпитан в християнската вяра.
Богонравният живот, който водел, заедно с воинските му добродетели и мъченическа смърт, карат жителите на Солун да го обявят за свой светец-воин и покровител. Според вярванията на местните векове наред светецът бранел Солун, вършейки чудо след чудо, но през август 1185 г. нещо нечувано се случва. Вторият най-богат и важен град в империята след Константинопол е завзет от норманите и подложен на невиждани дотогава грабежи. Църквата на Св. Димитър била опожарена, а мощите на светеца – разпръснати. Склонният да търси божията намеса навсякъде средновековен грък е духовно съкрушен. Ромеите виждат в падането на Димитровия град наказание за своята греховност. За тях е ясно, че Св. Димитър ги е напуснал.
Междувременно, на север спомените за старото българско царство били повече от живи, а за българите ставало все по-трудно търпят властта на ромеите. Моментът за масово въстание бил назрял. Според разказа на Никита Хониат в началото на въстанието стоели три ключови събития. Първото касаело желанието на братята Петър и Асен (видни български боляри) да бъдат зачислени в прониатските списъци на империята и да получат малко поземлено имение в подножието на Стара планина. С тази цел най-вероятно в есента на 1185 г. те се явили лично пред императора Исак II Ангел в Кипсела, точно когато той се готвел да се отправи на поход срещу норманите, превзели Солун. Отказът да бъдат удовлетворени техните искания предизвикал остро негодувание у по-малкия брат Асен, който заплашил лично императора с бунт. Това нечувано поведение на младия болярин било наказано с плесница.
Второто важно събитие било налагането на допълнителни данъци върху добитъка на населението по повод сватбата на императора с унгарската принцеса Маргарет. Това довело да избухването на силно и масово недоволство сред населението в Мизия. Двамата братя много добре знаели какво правят и използвали масовото недоволство, за да превърнат заплахата си в реалност. Оскърбленията, материалната тегоба и наличието на двама блестящи водачи в лицето на Асеневци не били обаче достатъчни за бунт.
Българите трябвало да получат и „божествена“ гаранция за делото си. Те вярвали, че Господ трябвало да им покаже, че са избрани и достойни за свободата си, че не само могат, а и трябва да вдигнат оръжие срещу византийския василевс. И знакът не закъснял. На 26-ти Октомври 1185 г. Асеневци, заедно с голямо множество се събрали в Търново, за да осветят новопостроената църква „Св. Димитър“. Междувременно, чудотворна икона на светеца се появила в града. Твърдяло се, че тя била напуснала превзетия от норманите Солун и намирала своя дом в новия храм на българите.
Религиозното съзнание на средновековния българин пък изтълкувало това като отказ на Св. Димитър да защитава ромеите и свещена гаранция, че светецът ще покровителства българите в тяхното дело за свобода. И наистина старата църква в Солун била рухнала и разграбена, ромеите били наказани, Империята била унижена.
Събралите се в църквата започнали да викат и да призовават за отхвърляне на игото и за възстановяване на славата на старите царе. В тази обстановка на патриотичен възторг по-старият брат – Тодор (наречен Петър) възложил на главата си златна диадема, наметнал червена хламида и обул пурпурните обуща, които само византийският василевс можел да носи. Така след 167 години прекъсване на престола на българските царе отново се възкачил българин. Короноването на Петър за цар и началото на огромното въстание на българите бил един от онези моменти в историята, в който всички сметки свършват и само вярата дава смелост на народа да поеме ръката, протегната от неизвестността на бъдещето, и да тръгне по пътя, посочен от нея, без да знае къде отвежда той.
Никита Хониат пише: „С такива {божествени} предсказания целият народ беше спечелен за делото и всички вдигнаха меч. И понеже техният бунт беше от самото начало успешен, още повече българите повярваха, че Господ е одобрил свободата им.“
На първо време Исак II Ангел нямал възможност да отговори на въстанието, тъй като трябвало да се разправя с норманите и узурпатора на Кипър Исак Комнин. Едва през декември 1185 г. василевсът изпратил срещу въстаниците чичо си севастократор Йоан. До сражение обаче така и не се стигнало, защото севастократорът бил отзован в подозрение за бунт. Начело на втора армия застанал кесарят Йоан Кантакузин, който се отправил към Хемус, но бил разбит в едно нощно нападение от Асеневци. Българите отнели живота на по-голяма част от ромейската армия, а пълководецът й успял да се спаси с бягство, като изоставил целия обоз. Трета армия на великия византийки пълководец Алексий Врана също била изпратена, но тя се обърнала срещу императора и тръгнала към Константинопол вместо към Търново.
Едва през 1186 г. лично императорът оглавил голяма войска и решил веднъж завинаги да се разправи с българите. Походът му принудил братята да се оттеглят отвъд Дунава при съюзниците им кумани, а Исак II Ангел ограбил Мизия и се завърнал в Константинопол. Според разказа на Никита Хониат императорът бил толкова самонадеян от успеха си, че срещнал с присмех напомненото му предсказание на Василий II Българоубиец, че българите ще се вдигнат на бунт и че един ден ще се освободят.
В това време личността на Асен все повече се откроявала и той се превърнал в истинския водач на бунта. През лятото на 1186 г. Асеневци отново преминали Дунава, овладели равнината и категорично поставили своята цел да доведат начинанието до успешен завършек. Никита Хониат разказва:
„И тогава те се върнаха в родината си Мизия; намирайки земята изоставена от ромейските войски, те поеха с още по-голямо самочувствие, като водеха куманските си помощни отряди все едно, че бяха легиони от бесове. Те не искаха просто да подсигурят своите владения и да установят контрол върху Мизия; Те искаха да опустошат римските територии и да обединят политическата сила на Мизия и България в една империя също както преди.“
Вторият поход на Исак Ангел не закъснял. През есента на 1186 г. той се отправил отново срещу двамата братя, преминавайки през крепостта Берое и отправяйки се към Сердика, откъдето смятал да премина Хемус и да нападне Търново. Зимата на 1186 г. обаче блокирала проходите и накарала императора да остави начинанието си за следваща година. С идването на пролетта на 1187 г. ромеите прекосили планината и обсадили Ловешката крепост. Българските войски обаче оказали невиждана съпротива и след тримесечна обсада Исак II Ангел трябвало да иска мир.
Така най-вероятно пред стените на града било подписано Ловешкото примирие, с което de iure се признавала българската власт на север от Балкана. Дългият път към свободата, започнат в онзи далечен Димитровден на 1185 г,. най-накрая бил извървян. Св. Димитър се превърнал в покровител на династията на Асеневци и в от един от най-обичаните български светци, а българите доказали на света, че техният стремеж към свобода не е нищо друго освен велик национален подвиг, при който с вярно разбиране на необходимото и възможното, с фанатична вяра и с непоколебима енергия в замисъла и изпълнението се достига до политическото и духовно възкръсването на Второто българско царство.
