В град Елена, в будното семейство на книжовника Никола Михайловски (брат на бореца за църковна свобода Иларион Макариополски, чието светско име всъщност е Стоян Михайловски), на бял свят се появява Стоян Михайловски – бъдещ общественик, преподавател, писател, публицист и автор на химна на светите братя Кирил и Методий.
Жаждата за просвета, присъща на целия възраждащ се български народ, го изпраща първо в лицея Галатасарай в Цариград. След това заминава за Екс Ан Прованс, Франция, където учи право, но завършва едва след края на Руско-турската война. По това време, той прекъсва образованието си, за да се завърне в България, помагайки за постигане на националния идеал.
Дотук животът на младия юрист не се различава особено от този на бележитите българи от тази епоха. След това личността Стоян Михайловски също до голяма степен отразява действителността, която настъпва в българския обществено-политически живот в първите свободни години. Въпреки ентусиазма на българите и бързото развитие на младата държава, в обществото излизат наяве и много недъзи, които в ранната следосвобожденската еуфория са били по-скоро подценени като потенциални опасности. И той, и родината му се лутат в своите стремежи и пътища към тях. Това не пречи политическата сатира да бъде водещ похват в творчеството му. Осмиването на някои характерни за българското общество негативни черти е широко застъпено както в поемите, книгите и басните му, така и в неговите публицистични творби. „Мухата пита защо я мразят…“ е типично проявление на навяващата тъга сатира, присъща за Михайловски. В „Книга за българския народ“ от 1904 година този похват достига още по-големи мащаби. Обект на неговата ненавист са и „вестникарите“, които са събирателен образ на низостта в обществото в „Сатири. Нашите писачи и газетари“ (1893).
Друга характерна черта в неговите произведения е философската насоченост – Михайловски е приближен до кръга „Мисъл“ и пише за едноименното списание от 1892 година. И ако между философската и сатиричната линии не можем да търсим за противоречие, то на фона на цялостните творчески характеристики, едно стихотворение ни изненадва. При това въпросното стихотворение е върхът в творчеството на Михайловски. То е изпълнено с оптимизъм, гордост и бодрост – именно химна на светите братя Кирил и Методий, чийто текст Михайловски написва също през 1892 година. Не по-малко любопитен е моментът с композирането на музиката към стихотворението. През 1901 година то вече се изучава в много от българските училища. В Ловеч един час по пеене на композитора Панайот Пипков ще се окаже съдбовен за утвърждаването на произведението като химн на българската просвета. Възторженото рецитиране на негов ученик вдъхновява учителя и той започва да пише нотите с тебешир. Така музиката се ражда на черната дъска в ловешко школо и бързо се разпростира до всяко едно училище в всеки един град и всяко едно село.
Творческото лутане е отражение и на промените в мирогледа и в характера, които съпътстват целия живот на общественика. Литературата е само една от многото дейности, на които Михайловски отдава себе си през различни периоди от живота си. Той е избиран три пъти за народен представител , работил е като съдия и адвокат, ръководил е отдел в Министерството на външните работи, бил е главен редактор на вестник „Народний глас“ и главен секретар в Министерството на правосъдието. Преподавател в Софийския университет и участник в борбите за освобождение на Македония и Одринско.
Дейността му във Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) също претърпява множество идейни промени. В началото на миналия век писателят е активен деец и председател от 1901 година. През следващите години обаче организацията се разединява, а Стоян Михайловски от приближен поддръжник на Фердинанд започва да критикува политиката му по отношение македонския въпрос. Вече обърнал се срещу Фердинанд, Михайловски изказва своите възгледи относно личността на царя в вестник „Ден“ през 1904 година. Статията „Потайностите на българския дворец“ дава повод на монарха да осъди своя критик за 7 месеца, макар и условно. Михайловски приема това събитие тежко и се отдръпва от обществения живот за дълъг период от време.
Писателят живее още близо 20 години. Умира през 1923 година, но до края на живота си така и не успява повече да се върне към предишната си важна обществена роля и се отдава основно на литературата. Не можем да знаем вътрешните мотиви, довели до личностната и творческата нестабилност на Стоян Михайловски, но можем да бъдем сигурни, че подбудите му са били напълно безкористни и благородни. Учителят и просветителят, чийто идеали са били твърде амбициозни, за да бъдат достигнати от което и да е общество, остава разочарован. Неговото разочарование е ценно и подобно на това на Алеко Константинов оставя множество свои проявления, които ни напомнят и ще го правят занапред, че „във царството на тиквите кратуната е цар“.
Мухата
задумала еднъжки на пчелата:
— И ти, и ази имаме крилца;
и ти, и ази сме деца
на същата родителка, на мощната природа;
защо тогава
цял свят теб възхвалява,
а мен наричат изверг на хвърчащата природа?
Пчелата отговорила: — От цвят на цвят
аз тичам да събирам аромат,
а ти
повсеминутно киснеш в мръсоти!
… Общественици български, тоз аполог
за вас е писан; той е малко строг,
но трябва да се каже
най-сетне истината, даже
когато е безмерно люта…
И вие — като мъдрите човеци — все за идеал
говорите, но с палавост нечута
въргаляте се повсечасно в кал.
