Тюркофонията в средновековна България и произходът на гагаузите

Настоящият анализ е дело на проф. Пламен Павлов и разглежда произхода и историческата съдба на гагаузите, населяващи дн. Молдова, Украйна, Казахстан и др. Още от проф. 

Въпреки старите и новите научни полемики за произхода на гагаузите, въпреки съществуващите повече от двадесет хипотези (!) за произхода им, обективният поглед показва тяхната изконна българска същност. Огромният етнографски, ономастичен, социокултурен и друг материал свидетелства, че гагаузите не могат да бъдат отделени от останалите българи по нито един качествен признак, характеризиращ конкретен народ или етнос. Разбира се, освен езика, който е доминиращ при общуването помежду хората в дома, селището, общността. Това важи преди всичко за най-многочислената група на тези наши сънародници – тази в бившата Руска империя, а с хода на времето – в Съветския съюз, кралска Румъния, днес в държавите Молдова (над 150 хиляди души), Украйна (над 30 хиляди), Казахстан и др. Този език, около чиято природа също се водят спорове, в днешното Автономно териториално обединение Гагаузия (Гагауз-ери) в състава на Молдова е официален, литературен, административен език – факт, който не може да бъде игнориран в никакъв случай.

Когато в хода на руско-турските войни от края на ХVІІІ и първите десетилетия на ХІХ в. гагаузите заедно с останалите бесарабски българи са принудени да напуснат родните си места в Североизточна България, те имат самосъзнание на българи. Това е отразено в масиви от документи на местните и централните власти на Руската империя, в първите проучвания, дело на авторитетни руски и европейски учени. За съжаление, политическите процеси от вътрешен и международен характер водят до постепенното формиране на обособена гагаузка идентичност (в случая най-сходният паралел е с изкуственото „създаване“ на т.нар. „македонска“ нация и „език“ през втората половина на ХХ в.), поддържана и насърчавана от руските (съветските) и особено от румънските власти в периода между двете световни войни.

Постановката за „собствените“ гагаузки народностни корени, традиции, история и т.н. е прокарвана последователно в образованието, литературата, изкуството, обществения живот в неговата цялост в продължение на почти едно столетие. Идеята за самостоятелността на гагаузите като народ, като част от голямото семейство на тюркоезичните народи, като един от най-малките, същевременно един от най-необичайните като култура тюркски народи (преди всичко, заради своята християнска религия), е ръководно начало и при организираните през 2006 и 2009 г. световни гагаузки конгреси. Те имат за цел да съхраняват гагаузките традиции, но и да консолидарат т.нар. гагаузки народ както в пределите на АТО Гагаузия, така и в постсъветското просторанство и сред гагаузите по целия свят.

Целенасоченото търсене на други различия, освен езика, между гагаузи и българи предварително е обречено на неуспех, поне в научен план е така. Друг е въпросът, че в съвременната епоха всеки има правото да се чувства такъв, за какъвто се смята. Този ръководен и легитимен от гледна точка на „модерните времена“ принцип обаче ни най-малко не отменя въпроса за етнокултурната природа на днешните гагаузи. Тя е българска, а доказателствата в тази посока са многобройни: именната система, особено личните имена, народните песни, танци, обичаи, стопанската и битовата култура, поведенческите стереотипи и манталитет, чертите на националната психология. С други думи, навсякъде!

Българското самосъзнание на гагаузите в България е категоричен факт – толкова категоричен, че оспорването или поставянате му под съмнение по принцип води до обида от страна на самите хора. По-различно стоят нещата при гагаузите в днешните държави Молдова и Украйна, които, въпреки тесния досег с голямата общност на бесарабските българи, в продължение на повече от век са поставени в друга обществено-политическа среда, която им диктува специфичен път на развитие. Както стана дума, тяхната „гагаузизация“ е дълъг процес на относително отдалечаване от вековното българско самосъзнание, протичащ под въздействието на различни фактори – чуждата власт с вечното правило „разделяй и владей“, обособяването в собствени селища и относително хомогенна среда, израстването на местен елит, интелигенция, случаите на скрити или явни противоречия с местния бесарабски български елит и т.н., и т.н. При това изграждането на гагаузко самосъзнание, по едни или други причини, е насърчавано от руските, румънските и съветските власти в продължение на десетилетия. Не на последно място са културните и политически влияния както от страна на Турция, така и на тюркоезичните републики в състава на бившия СССР. Въпреки всичко, независимо от създаването на гагаузка идентичност сред българите тюркофони в днешните държави Молдова и Украйна, въпросът за генезиса на „гагаузкото“ у българите гагаузи остава открит. Игнорирането на българите и България при изследването на тази тематика е не само неправомерно, но и ненаучно.

* * *

Още по време на регистрирането на гагаузите като особен „вид“ българи – българи, които са православни, имат български имена, носии, обичаи, манталитет и т.н., но говорят тюркски език, учените се опитват да дадат отговор на този феномен. Не е тук мястото да изброяваме десетките теории, претендиращи да дадат задоволително обяснение на генезиса на гагаузите, тяхното название (самоназвание?), мястото им в историята на Североизточна България и Балканите преди средата на ХІХ в. Още първите учени, занимавали се с този въпрос, стигат до няколко тези, които варират с различни нюанси. Основното е, че те свързат гагаузите с по-стари, средновековни народи, обитавали същите места или района на Северното Причерноморие като цяло. Без претенции за изчерпателност, нека припомним най-важните тези по този заплетен въпрос. Гагаузите са разглеждани като:

• преки потомци на Аспаруховите (пра)българи;
• на печенезите;
• на узите (в руските летописи „торки“);
• на куманите (в руските летописи „половци“);
• на печенези, узи и кумани в тяхната съвкупност;
• на тюркоезичните племена от съюза на т.нар. Черные Клобуки (печенеги, берендеи, узи и др.), федерати на Киевското княжество през ХІ-ХІІІ в.;
• на селджукските турци на иконийския екс-султан Изеддин Кайкавус (60-те години на ХІІІ в.);
• на езиково тюркизирани българи по време на османската власт в българските земи;
• различни комбинации на някои от тези теории.

Надали има смисъл да изброяваме всички „за“ и „против“ всяка една от тези хипотези – това е правено многократно, а и изследователските търсения ще продължат за в бъдеще. Въпреки това, нека се опитаме да потърсим и други решения. Освен това, нека направим и един паралел между гагаузите и други общности – сходни не толкова като етнически произход, а като историческа съдба. Подходящ пример в това отношение са днешните секеи/секлери (лат. сикули, рум. секуи), голямата унгарска общност, живееща от векове в Трансилвания. Същото може да са каже и за т.нар. чангъи (унг. чанго), обитаващи румънската част на Молдова около големия град Бакъу и съседните райони. Съществува мнение, че чанго са подобна на секеите общност или пък, че са част от секеите, преселени отвъд Карпатите още през Средновековието.

Секеите са унгарско по език и самосъзнание население, което, подобно на гагаузите, е обект на спорове във връзка с неговия произход, локална история, място от гледна точка на развитието на унгарския народ през вековете. Съответно, и теориите и хипотезите в тази посока могат да се конкурират с онези за гагаузите. Секеите са смятани за самостоятелен народ, за потомци на хуните, аварите, прабългарите… Чанго са определяни по същия начин, включително и като потомци на куманите. Ако секеите наистина са от прабългарски произход (племенната общност есегели, живяла до Х в. във Волжка България), паралелът е още по-интригуващ.

Паралелът между гагаузите и секeите не е самоцелен. Налице са редица сходства – относителна обособеност спрямо „основната маса“ на народа (българи и унгарци), „граничност“ по отношение на етническата територия, възможна хрологическа близост като поява на историческата сцена и т.н. Ако за секеите, естествено, при цялата им „загадъчност“, нещата ни водят към Х в., има ли възможност приблизително „там“ през Средновековието да потърсим и предците на българите гагаузи?

Ще се опитаме, разбира се, хипотетично, да свържем тези мистериозни предци с една обособена българска общност – тази на Батбаяновите или „черните българи“. Както е известно, едно от най-старите регистрирани самоназвания на гагаузите е „кара булгар“. Дали това е случайно съвпадение? И как се вписват тези „черни българи“ в днешните ни знания (и незнания!) за древните българи, наричани още и прабългари?

В последно време редица съвременни историци, археолози и езиковеди стигат до извода, че в основата си прабългарите са древен индоевропейски, ираноезичен народ. Началото му се търси в древното население на Средна Азия и Северен Кавказ, най-често в древните сармати. Налице е и близост с аланите, предците на днешните осетинци. Същевременно е ясно, че прабългарите не са били напълно хомогенен народ. Съществувала е определена мултиезичност, като част от тях са говорели алтайски (тюркски) език.

Ако така е било в Дунавска България, картината във Волжка и в „Черна“ България би следвало да е сходна. Нещо повече, тюркоезичието в другите две български държави, съществували през ранното Средновековие, със сигурност е било по-силно изявено. В района на Приазовието, на р. Кубан и на Кримския полуостров Батбаяновите българи неминуемо са били под силното въздействие на тюркоезичните етноси в Хазарския каганат, по-късно на печенезите и на куманите. Така или иначе, нека не забравяме онези прабългари, които след разпадането на „Старата Велика България“ в края на VІІ в. са останали в района на Черноморието, Приазовието и Крим и са продължили там да творят своята материална и духовна култура. Затова през X в., когато византийският император Константин Багренородни някак си „изведнъж“ съобщава, че има държава „Черна България“ (тя присъства и в руските летописи), става дума за същата Батбаянова България. Дори и в ситуацията на васалитет към хазарите, в Черноморието, на Таманския полуостров, Крим, на север от Азовско море и може би до Днепър, тези прабългари присъстват в продължение на векове. Днес само в Крим са известни над 200 техни селища, а проучванията далеч не са приключили. Типологически те влизат в кръга на т.нар. салтово-маяцка култура, сходна в основните си характеристики с онази на Първото българско царство.

Константин Багренородни поставя „черните българи“ в следния географски контекст: „Отвъд Боспор се намира устието на Меотидското езеро, което поради своята големина е наричано от всички море. В това Меотидско море се вливат много големи реки. На север от него е реката Днепър, по която русите преминават в Черна България, Хазария и Сирак…“

Известния персийски географски трактат „Худад ал-Алам“ (80-те години на Х в.) нарича тази общност с името „средищните българи“ – тези, които са „по средата“ между Волжка и Дунавска България? Те според този източен автор живеят на изток от славяните (Киевска Русия). Ако териториалното разположение на „черните българи“, особено с оглед на най-населените райони на тяхната общност, е такова, то и миграциите към България на Дунав са не само възможни, но и напълно логични.

При една от своите войни кан Омуртаг се е опитва да настъпи към Крим, а войските му форсират Днепър. Обикновено се твърди, че българският владетел се е опитал да се възползва от една гражданска война в Хазарския каганат, за да отслаби вековния противник. Само това ли? Не, очевидно българите през ІХ в. са помнели прародината („Старата Велика България“), знаели са, че в съседните земи живеят техни исторически родственици. За жалост, нямаме никаква представа какво е станало при тази Омуртагова война, но, без съмнение, връзки между Дунавска и „Черна“ България са съществували. Поредните кризи в Хазарския каганат през ІХ-Х в. са създавали условия групи от „черни българи“ да търсят убежище в земите на Първото българско царство. За съжаление, тези възможни преселения, допускани от едни учени, поставяни под въпрос от други, са слабо засвидетелствани в наличния исторически и археологически материал.

Както показват познатите ни, главно археологически данни, „черните българи“ са били в голямата си част християни. В такъв случай не е ли възможно гагаузите да са потомци именно на тези българи, мигрирали към Дунава и Добруджа на една или повече вълни? Такива възможности е имало неведнъж, а и в случая отново можем да се опрем на паралела с унгарските секеи. Нещо повече, тези „вълни“ могат да се търсят и през ХІ-ХІІІ в. във връзка с миграциите на печенези, узи и кумани от Северното Черноморие към Долни Дунав и българските земи. Да се приеме, че съществащите като народ и дори като политическа сила (!) в средата на Х в. „черни българи“ просто са се претопили в рамките на стотина години е неправдоподобно. Днешните балкарци в Кавказ (автономната република Кабардино-Балкария в състава на Руската федерация), потомци на същите тези „черни българи“, съществуват и днес. И ако в Кавказ, при аланите, са потърсили убежище съседните „черни българи“, то в какво посока са мигрирали онези от Приазовието, освен към Долни Дунав и България?

Както стана дума, археологическите данни по интересуващия ни проблем са крайно оскъдни. И все пак, налице са някои свидетелства, че в състава на печенежката общност е имало „черни българи“ – нека припомним едно откритие на археолога Рашо Рашев от района на Плиска – гроб на аристократ и „вожд“ не на печенежко племе, а на неизвестна от писмените извори група „черни българи“ (Рашев 1983: 242-252)! Могат да бъдат потърсени примери и от ХІ-ХІІІ в., включително във връзка с куманите. Нека припомним, че за автора на „Българския апокрифен летопис“, българите са „третата част на куманите“.

В известните ни писмени извори, отразяващи съдбата на печенезите и куманите, засега не е известна конкретна информация за присъствието на „черни българи“. Нека отбележим обаче една наглед случайна езикова „следа“ – името на вожда Татуш Халис, господар на Дръстър (Силистра) през осемдесетте години на ХІ в. Този на пръв поглед случаен лингвистичен пример разкрива наличието на североирански като език градски елементи в състава на печенежката общност. Векове по-късно, при заселването на големи маси кумани в Унгария (1239 г.) се оказва, че заедно с тях мигрира значителна аланска (яска) общност. Археологическите изследвания от земите на Северното Черноморие показват, че българи и алани в продължение на векове живеят заедно, често в едни и същи селища от кръга на т.нар. салтово-маяцка култура. Когато мигрират аланите и „халисите“, какво става с живеещите заедно с тях „черни българи“? Въпросът е реторичен, а археологическите проучвания, да се надяваме все пак, ще дадат конкретни данни за решаването на този въпрос.

Тази хипотеза безспорно се нуждае от много повече аргументи. Тя обаче дава относително задоволителни отговори на част от въпросите около генезиса на гагаузите – въпроси, поставяни от модерната историческа и археологическа наука, а и от самия живот. На първо място, за времето на заселването на тези българи в тяхната дунавска българска родина, на второ – за тяхната вековна християнска православна религия, не на последно място – за тяхното българско самосъзнание, регистрирано по убедителен начин през ХІХ и ХХ в.

Паралелът с унгарските секеи показва, че едно народностно самосъзнание не се изгражда и не се губи лесно – за такива процеси са нужни векове. За да имат българско самосъзнание през ХІХ в., и то в условията на Османската / Турската империя гагаузите очевидно са го имали още от времето на свободната българска държава. Двата века на съществуването на Второто българско царство надали са били достатъчни за пълната българизация на куманите, на потомците на печенези и други тюркоезични народи. Тюркофонията в района на Дунавската делта е факт още през ХІ-ХІІ в. – да припомним „миксоварварите“ („смесените варвари“), за които разказват византийските историци. Тя продължава и в епохата на „Златната Орда“, а и след това. В тези условия постигането на българско самосъзнание, запазването на православната вяра в условията на ислямското турско владичество е била възможна най-вече за хора, които са го имали далеч преди ХІІІ-ХІV в. Такъв е един от възможните пътища за доближаването ни до историческата истина за произхода на гагаузите.