“Дълго се влачи човек, а понякога и кратко на тоя свят – а после умира. Обикновена, дори банална история: всекидневна и вечна! Хората го погребват и после всякой си гледа работата. Ако си има работа, разбира се. Който няма работа, намира други начини да туря времето си настрана: моли се, вика, плаче…”

Пенчо Славейков и Мара Белчева

Така пише в едно от писмата си Славейков, с което сякаш сам провижда преждевремения си край.

Към 10 часа на фаталния ден – 28 май 1912 година във вила Белависта пристига главният лекар на Комо – Баранцони. Той заварва Славейков в безсъзнание. Близо три десетилетия по-късно лекарят си спомня: “И сега виждам онази изящна дама. Тя кършеше ръце и ми даваше някакви обяснения ту на немски, ту на френски. По-късно случайно я срещнах, потънала в черно и забулена в дълъг черен  воал.”

Проф. Карло Баранцони лекува и констатира смъртта на Пенчо Славейков. В разговор с Алекси Бекяров, студент в Италия и автор на книгата “По следите на Пенчо Славейков в Италия” докторът казва, че диагнозата е сърдечна склероза и интерстициален нефрит (бъбречно заболяване). Освен това е страдал от високо кръвно налягане, получил кръвоизлив в мозъка и изпаднал в уремична кома. В това състояние настъпила смъртта. Преди да умре Пенчо Славейков успява да пророни една едничка дума – светлина.

Дамата в черно ходи до гроба му до смъртта си. Казва, че двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов.

…Но коя е дамата в черно?

Мара Белчева е българска поетеса и преводачка. Родена е 8 септември 1868 година в Севлиево. Днес домът й в София, на ул. „Христо Белчев“ 12, е един от паметниците на архитектурата в столицата.

Това е Мара Белчева – истинска светска дама. Освен поетеса тя е сред най-добрите преводачи на “Тъй рече Заратустра” и на известния драматург Герхард Хауптман. 23-годишна е, когато мъжът й Христо Белчев (финансов министър в правителството в Стефан Стамболов) е убит. Била е придворна дама в двореца на цар Фердинанд. Мълвата твърди, че той самият упорито я ухажвал, но тя деликатно го отблъсквала. Монархът поръчал да направят гипсова отливка на ръката й, която да държи на нощното си шкафче, за да може да я гали и целува.

Съдбовната среща между Белчева и Славейков се състои две години след смъртта на съпруга на Белчева, а именно през 1903 година, когато роднина на Мара довежда Пенчо Славейков на гости в дома й.

За вечерта на първата им среща Мара Белчева пише: “Бил мълчалив… Тая вечер не можах да се вредя да кажа дума…Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи, понякога на ръба на приличието, а понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу протъркана и ръката му все вие и опъва брадата, кой знае откога не виждала ножица…Най-сетне лампата започна да примигва.”

След онази майска вечер срещите на двамата зачестяват. Любовта действа изключително благотворно и на двамата. И двамата не спират да творят. Той я възпява в няколко свои произведения, включително в “На Острова на блажените”. В антологията тя присъства под името Силва Мара – по аналогия с родния й град Севлиево и първото й име.

В измислената биография на Силва доста от фактите съвпадат с тези от живота на Мара Белчева, с изключение на това, че е имала втори брак – с известен поет. Несъмнено чрез този малък детайл Славейков явно се обяснява в любов на Мара и заявява пред обществото сериозността на своите намерения към младата вдовица.

Но обществеността не одобрява техния съюз. На любовта без брак не се е гледало с добри очи по онова време. Пенсията, която Мара Белчева получава от княжеския двор, е спряна.

За да избегнат нездравословните подмятания, известно време влюбените поддържат огъня помежду си с писма. Пенчо я приобщава към кръга “Мисъл”, а първите й стихотворения излизат в литературния сборник през 1910 година. След спирането на списанието домът на Белчева (сега танго-заведението Before and after) се превръща в редакция на едноименния литературен сборник. Рожба на тяхната близост е поемата “Кървава песен”, заради която Пенчо Славейков стига до номинация за Нобелова награда.

“Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства да може да представи пред Европа един безспорно голям поет, при който може да се констатира наличието на поетически шедьовър – “Кървава песен”.”

Това е част от текста на Алфред Йенсен, номиниращ Пенчо Славейков за европейското литературно отличие (Нобеловата награда още не се е наложила като световна). Датата е 30 януари 1912 година.

Писателят Алфред Йенсен предлага пред Нобеловия комитет Пенчо Славейков да бъде награден за поемата му „Кървава песен“.

Паралелно с този изключителен успех се развиват и други наситени събития около двамата.

Към враждебното отношение на околните се прибавя известната доза превъзходство, която Славейков винаги е демонстрирал към сънародниците си. Неговият стремеж да изведе българската култура към гребена на европейските изисквания бил непоносим за полуграмотниците, жадни за лесна слава и облаги. Сблъсъкът между двата вида възприятия довежда до изгнанието на Славейков.

От 1901 година Славейков работи като поддиректор и директор на Народната библиотека в продължение на 10 години. През 1911 година министър на Просвещението става Стефан Бобчев, с когото са имали пререкания само година по-рано. В резултат на конфликта Бобчев не само решава да си отмъсти на Славейков, уволнявайки го от поста на директор, но и да го унизи. С тази умисъл той го назначава за уредник на училищния музей при Министерството на Просвещението, помествайки кабинета му на четвъртия етаж. Като много добре знаел, че Славейков, вследствие заболяването си като малък, трудно ходел, придвижвал се с бастун.

Обиден и огорчен Пенчо решава да напусне България. Първо заминава за Цюрих. Мара Белчева го последва. Здравето му обаче там се влошава. Двамата се отправят към Италия. Три месеца двамата живеят оскъдно в Рим. Пенчо учи италиански. В началото на пролетта болестта му се задълбочава. Мара Белчева продава къщата си в София, за да могат да покрият разноските си.

После двамата се установяват в красивия град на брега на езерото Брунате, във вила Белависта. Там на Пенчо му става зле. След смъртта му Мара Белчева помолва собственика на Белависта да намери художник, който да направи скица на покойника. Намират художник на име Алдо Маца. Маца направил скицата с въглен. Мара Белчева щедро му плаща за нея 200 лири. Славейков първоначално е погребан там, а после останките му са пренесени в България чак през 1921 година.

Вила Белависта, Италия

Братът на Славейков плаща до стотинка всичко на собственика на Белависта, а Белчева остава около половин година след това в Брунате. С телеграма тя съобщава на шведа Йенсен за кончината на поета. Неочакваната смърт на Славейков осуетява награждаването му с Нобелова награда, защото тя се дава на живи автори.

В крайна сметка Нобеловата награда за 1912 година е присъдена на немския писател Хауптман. Йенсен продължава да превежда Славейков и след смъртта му, води активна кореспонденция както с Белчева, така и с Боян Пенев. През 1916 година в Гьотеборг излиза “Химни за смъртта на свръхчовека”, книга с преводи на поеми на Славейков и пространен изследователски текст на Славейковото творчество.

При пренасянето на тленните останки на поета през 1921 година в остра полемика с гузния Бобчев, Боян Пенев изнася конкретно и подробно в “Пряпорец” и “Зора” всички обстоятелства по уволнението на автора на “Кървава песен”.

Изящната и крехка Мара Белчева се връща в България, до смъртта си през 1937 година живее скромно под наем. Става милосърдна сестра и по време на Междусъюзническата война през 1913 година, а после и учителка в София. В по-късна възраст тя се отдава на дъновизма. Преди да умре тя нарежда да й нагласят косата, с немощна ръка за последно слага червило на устните си.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Изпълнената с премеждия любов на Пенчо Славейков и Мара Белчева
4.3 от общо 78 глас(а)
Ася Сократова
Ася Сократова е родена на 8 февруари 1979 г. в Стрелча. Завършва български и френски език в Пловдивския университет „Паисиий Хилендарски”. Говори френски, нидерландски и немски език. През 2009 г. издава първия си роман „Сезони”. През 2013 г. издателство Сиела издава романа й „На другия бряг”. Още нейни текстове може да откриете в уеб сайта www.mecumporto.org