Пейо Яворов – геният на българската лирика

Пейо Крачолов, по-късно познат като Пейо Яворов, е роден на 13 януари (нов стил) през 1878 година в град Чирпан. Той се ражда много слаб, едва показващ признаци на живот, а майка му се притеснява дали няма да загуби още едно свое чедо. Пейо обаче оцелява и израства в една нормална обстановка. Започва училище в родния си Чирпан и се отличава с качествата си на силен възпитаник, който освен видния интерес към българския език и литературата, е запален и по математиката – една твърде нетипична наука за бъдещ писател.

Яворов постъпва в местната прогимназия, но след третата година майка му настоява той да се премести в Пловдив. Подобно на много други прочути исторически личности, младият Пейо не завършва училище, а достига до V гимназиален клас. Напуска школото през 1893 година и се връща в родния Чирпан. Тук трябва да отбележим, че животът на Яворов сякаш е съвкупност от два напълно различни и противоречащи си периода – революционният, който настъпва след завръщането му в родния град, и меланхоличния, настъпил след смъртта на Гоце Делчев.

През 1897 година влиза в контакт с Вътрешната македоно–одринска революционна организация (ВМOРО). В този период става и един от най–изявените защитници на идеята за свободата на Македония и сред най–дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф (1904). След смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, която нанася силен душевен удар на Яворов, той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателството си с Яне Сандански. Поетът бележи този етап от живота си с издаването на няколко бунтовни произведения. Знакови творби са „Хайдушки песни”, която е посветена на Гоце Делчев, „Заточеници”,  „Арменци” и др. Всички те олицетворяват копнежа по родината на изстрадалите българи в Македония и Одринско. Ключов момент от този период на поета-революционер са и участията му в чети, които навлизат в Македония, а Яворов дори получава „Кръст за храброст”.

Междувременно в периода 1897 – 1901 година работи като телеграфист. Именно по пощенските станции Яворов започва да пише своята мрачна, изпълнена с тъга, а същевременно романтична и символистична поезия. Незавършил образованието си, той не престава да се интересува и обогатява. Напротив – започва да чете много книги, повечето от които класическа литература. Скоро след приключването на обучението си за телеграфист, Пейо е принуден да работи. Първоначално е изпратен в Скобелево, а по-късно работи в Сливен и Стралджа. Работата го отвежда и до Анхиало, където Яворов среща Нонка Чипева, тамошна учителка, която се превръща в негова муза и, вдъхновявайки се от нея, пише една от най–важните си поеми – „Калиопа”. По–късно благодарение на тази му творба, Пейо Яворов влиза в кръга „Мисъл”, като с нея прави наистина силно впечатление на едни от най–видните личности в литературния живот тогава – д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков. Докторът веднага изпраща хонорар от 50 лв. на младия Пейо, а Славейков се превръща в негов творчески кръстник. Именно той заменя фамилията Крачолов с псевдонима Яворов.

Чирпанлията пристига в София по покана на своите благодетели и скоро се превръща в много уважаван представител на творческите среди. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред” във вестник „Глас македонски”, а през 1901 година издава и първата си стихосбирка „Стихотворения”. През 1904 година излиза второ издание на стихосбирката, но е с предговор от Пенчо Славейков. През 1907 година е издадена втората му стихосбирка „Безсъници”, която несъмнено и окончателно проправя пътя към модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис, „прозрения” и терзания за „вечните въпроси що никой век не разреши”, променя тотално българското литературно мислене и налага един нов напълно различен начин на писане.

През 1910 година излиза от печат антологията „Подир сенките на облаците”, чието второ издание от 1914 година представя равносметка на поетическия път, съпоставим само с този на Ботев. Пейо се ползва с уважението на много от своите нови колеги и затова е нает за редактор на вестник „Дело“ – един от органите на македоно-одринското движение. В този период поетът работи като библиотекар, а по–късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша” (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1912). Често е командирован в чужбина за усъвършенстване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж. Яворов усилено чете модерна френска поезия.

По това време младият Яворов се отдава и на своята любима – Мина Тодорова, която е сестра на Петко Ю. Тодоров. Тя среща смъртта си прекалено млада, едва двадесетгодишна, и писателят бива изправен пред един същински емоционален ужас, който дава ефект и върху част от произведенията му. Именно Мина е личността, заради която днес се радваме на творби като „Две хубави очи“, „Среднощни вълнения“, „Благовещение” и други. Скоро обаче Пейо среща друга дама, която ще завладее, но и разбие неговото сърце. Това е дъщерята на Петко Каравелов – Лора. Не след дълго Яворов и Лора се превръщат в най-ярката двойка на софийското общество. Както на Мина, така и на дъщерята на видния български общественик Петко Каравелов са посветени не малко стихотворения, повечето от които наистина са гениални достижения на автора. Такива творби са „Стон”, „Сенки”, „Клеопатра” и др.

Лора често бива определяна като „царица на нощта“, жена с характер, който със сигурност повлиява много сериозно на личността на поета. Много критици, историци и анализатори твърдят, че сякаш би било по-добре, ако Яворов никога не бе срещал Лора. Както началото на любовната връзка на двамата е изпепеляващо и страстно, то такъв е и нейният край – изпълнен с разрушителна страст. Макар те да се венчават през 1912 година, щастието отстъпва място на съмнението, а всичко, до което се докосне поетът, сякаш е осъдено на разруха. В края на 1913 година Яворов губи и другата си любима. Лора Каравелова се самоубива.

Пейо Яворов не успява да се пребори с мъката и скоро след това и той прави опит за самоубийство, който обаче се оказва неуспешен и вместо да сложи край на живота на поета, куршумът го ослепява. Следва позорен процес, обвиняващ Яворов в това, че той е убил жена си, което напълно сломява духа на поета. На 29 октомври 1914 година той взима голяма доза отрова и се застрелва. Писателят оставя зад себе си прощални писма, от които си личи силната емоция, която терзае душата му. Общественото мнение сред най-висшите класи е, че не Лора, а Яворов е дръпнал спусъка, който слага край на живота на неговата любима. Предсмъртните послания на автора са изключително интересни, в тях той не забравя и някогашния си порив към Македония:

„Брате Тодоре, кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам неин) умря в свободна България, увенчан с една мръсна клевета…”

Именно чувствата, които слагат край на Яворовия живот, са движещата сила и на неговия талант. Той завинаги остава един от най-великите родни поети. Яворов е лирикът, който успява да пресъздаде две напълно различни и противоречащи си теми в своето творчество. Затова спокойно можем да кажем, че това го прави гений на българската поезия, защото създаването на творби с революционна тематика, а след това и символистични, несъмнено е гениално и достойно за уважение.