Представяме ви първа част на изследването, обхващащо периода на османското нашествие на Балканския полуостров. За да продължите с втората част на материала, последвайте връзката в края на текста.

В средата на XIV в., разгара на османското завоевание, Балканският полуостров е в състояние на държавен и демографски колапс. Трите главни сили в региона – Византийската империя, Сръбското кралство и Българското царство са се превърнали в сенки на някогашното си отминало могъщество. Из териториите им бушуват междуособни феодални войни, религиозни противоречия и дворцови интриги.

Съществуването на изброените държави е застрашено от опасни врагове, чакащи с оръжия край границите им, както и такива, подкопавали самите им устои в продължение на десетилетия. Всички знаем за драматичната грешка на Иван Александър (1331-1371), последният бележит български цар, който разделя българската държава между синовете си Иван Срацимир и Иван Шишман, и как това разделение довежда до краха на българската държава.

В новата си история поемаме от една държавна катастрофа към друга в отчаяния си стремеж към национално обединение, чувайки сякаш призива на покойните ни предци. Дори сме поставили девиза „Съединението прави силата“ на сградата на нашия Парламент в очевиден опит да покажем, че помним грешките от миналото и сме си взели поука от тях. А така ли е? Иван Александър ли е виновният за колапса на България? Може би не. Неговото действие е просто последната капка във вече отдавна пълнеща се чаша.

Процесите на държавно раздробяване на Балканите, наподобяващи европейския феодализъм са започнали много преди царуването на Иван Александър и докато в началото на XIV в. в Западна Европа вече се полагат първите основи на преодоляване на политическото раздробяване и създаването на първите съсловни монархии, на Балканите държавната децентрализация нараства.

В крайна сметка този процес довежда до сепаратизъм в балканските страни и редица деспоти и воеводи решават да следват свой собствен държавен път с отделна политика и самостоятелни цели. Този процес е обуславян от редица други съпътстващи фактори като опустошителните чумни епидемии, които преминават през Балканите, не много по-различни от „Черната смърт“ на запад. Това изтощава държавите на икономическо и демографско ниво, защото едновременно с намалялата земеделска продукция, поради липсата на работна ръка и по-малкото данъкоплатци, редуцираното население означава за съответната държава и по-малка боеспособност срещу противниците ѝ.

Така на практика някои територии биват завладявани дори без най-малка съпротива, защото вече не е останал никой, който да ги защитава. И въпреки че към средата на XIV в. някои балкански общества, икономически уповаващи се на рударство и добив на ценни метали като Унгария, Сърбия и Босна не са така засегнати от намаляващите реколти, не такъв е случаят с Византия и България.

Междувременно на тази сложна международна сцена в края на XIII в. се появява един нов политически играч – Османският бейлик. Ранната история на това държавно формирование е крайно противоречива заради оскъдните извори, но се отличават три главни особености, които го различават от „средностатистическо мюсюлманско княжество“ в Мала Азия.

На първо място Османският бейлик споделя обширна държавна сухопътна граница с Византийската империя, олицетворението на православното християнство,  което дава впоследствие „правото“  на османските държавници да твърдят, че водят свещена война срещу „неверническия“ свят“. Второ, териториалното разположение на османската държава предполага разширението ѝ само в посока към Дарданелите и оттам към Балканите. И накрая, в Османския бейлик завършват участъците от пътищата, които пресичат малоазийския полуостров и оттам продължават към Балканите. Това води до струпването на големи маси тюрко-мюсюлманско население на територията на османската държава и решението за експанзия бива взето с цел преодоляването на това демографско напрежение.

Османската държава е млад и жизнен държавен организъм със силна централна власт, доктрина, която му осигурява значим човешки ресурс, който да впрегне в експанзионистичната си политика, очевиден враг в лицето на колабиращите балкански държави и предразполагаща международна обстановка, в която да изпълни задачите си.

От своя страна балканските държави, сякаш отдавна са отвикнали да водят война с такъв враг. В опитите си за лавиране и отстъпки към османската държава, те всъщност подпомагат триумфа ѝ и както смятат някои историци – всъщност балканските държави се надвиват сами. Както драматично споменава византийският император Мануил II Палеолог (1391-1425):

За нас е особено непоносимо да се бием в полза на този (емир Баязид I Йълдъръм), за който всеки негов успех намалява нашата собствена сила. Но нещастията биха били много по-големи, ако ромеите не се биеха в полза на персите (османците).

Така че много от по-големите и по-дребни владетели на Балканите се надяват да оцелеят чрез колаборационизъм с новата сила на полуострова. За съжаление, печално завършили в дългосрочна перспектива действия.

Цялостният поглед върху османската експанзия обаче няма да е обектът на настоящия материал. Вниманието ще бъде насочено върху столицата на Второто българско царство – Търново. Последният символ от някогашната слава на България, нейното сърце и престолен град става полето на драматична битка, в изхода на която Търновското българско царство намира своя край. Разбира се, може да се отбележи, че цар Иван Шишман не загива в това сражение, че все още има български войски край Никопол, че самият град след падането на Търново за период от около две години получава статут на последна българска столица, но нека си зададем един въпрос – цар на кое царство е Иван Шишман след падането на столицата? И какво е Търновска България без Търново?

Но преди да стигнем до там нека си зададем няколко въпроса. Що за град е Търново? Какви са фортификациите му, разположението му, неговото стратегическо и духовно значение в българската държава?

Градът, който става столицата на Второто Българско царство се разполага върху три тежко укрепени хълма – Царевец, Трапезица и Девин град. Непристъпните им стръмни склонове са опасвани от р. Янтра. Дебели крепостни стени защитават града, но най-укрепен е хълмът Царевец. Три последователни порти с  кули над тях водят до вътрешността на града по тесен скален провлак, изкуствено пресечен над първата порта. От нея се спуска подвижен мост над пропастта на т.нар. Сечена скала.

В тази цитадела, на върха на хълма се издига дворецът на българските царе и патриаршеската църква „Възнесение Христово“. Трапезица и Девин град също са гъсто застроени с жилища и църкви и укрепени по съответния начин. Градът разполага със собствени водоизточници и хранилища, което гарантира снабдяването на защитаващия го гарнизон.

Както става известно от изворите, Търново прави голямо впечатление на съвременниците на неговото величие и дори на тези видели го след разрухата му. Продължавайки традициите на Първото българско царство, Търново бързо се превръща в могъщ притегателен център за творците от областта на живопистта, архитектурата, приложните изкуства, книжовността и прочее. Той е едновременно център за обучение и поле за изява на български творци, чийто произведения се радвали на почит в България и чужбина.

Сред съвременниците си градът е известен като „великия град Търнов“, „царския град Търнов“, „богоспасяемия град Търнов“ и прочее. Изглежда е впечатлен е и самият византийски патриарх Калист, който заявява че „Търново е столица на българите и втори град след Цариград“. Григорий Цамблак, авторът на „Похвално слово за патриарх Евтимий“, описва града като многолюден град със здрави стени, който притежавал големи богатства.

За да разберем значението на Търново за тогавашните Балкани, трябва да си дадем сметка за състоянието на други значими градове, които са негови съвременници. След 1204 година един от най-големите културни центрове в Европа – Константинопол бива превзет и разграбен от войските на Четвъртия кръстоносен поход. Аналогична участ сполетява вторият по важност град във Византийската империя – Солун. Тези фактори обуславят нарастването на значението на Търново като културно средище.

В качеството си на военен и стратегически обект, Търново е ключова крепост отбраняваща подстъпите към Мизия. И макар че османците имат достъп до Северна България и от други позиции, Търново е първата традиционна столица на балканска държава и седалище на поместна православна църква, която османците опитват да превземат, превръщайки се в своебразен Рубикон, след преминаването на който, османците затвърждават решително властта си на полуострова. Така, съчетавайки в себе си стратегическо и културно значение, статут на голяма балканска столица и репутация на богат и силен град Търново става логична цел на османската държава, целяща  налагането на властта си на Балканите елиминирането на една постоянна заплаха във фланга си в лицето на Търновското царство.

Край на първа част

 

КЪМ ВТОРА ЧАСТ

---

 

Историография:

• Балкански хоризонти, проф. Христо Матанов
• Средновековните Балкани, проф. Хр. Матанов
• Залезът на Средновековна България, проф. Хр. Матанов
• История на България, БАН, Дванадесеттомна
• История на България, БАН, Тритомна
• История на Османската империя, Жан-Луи Баке-Грамон

Извори:

• Похвално слово за патриарх Евтимий, Григорий Цамблак
• Слово за пренасяне на мощите на Св. Петка в Сърбия, Гр. Цамблак
• Похвално слово за пренасяне на мощите на Св. Филотея от Търново във Видин, Йоасаф Бдински