Попълни своята книжна историческа колекция с предложенията ни, валидни до края на настоящата седмица!

КЪМ ПРОМОЦИЯТА

Историята на средновековното военно изкуство е изпъстрена с най-различни сюжетни линии. Организирането на Кръстоносните походи, нашествията на степните племена и възходът на ислямските армии са сред най-познатите. Има обаче и такива, за които и учените, и популярната историография говорят относително рядко. Именно в тази категория попадат разказите за наемниците.

Съвременното ни общество почива на няколко фундаментални принципа в отношението си към войната. Един от тях е наложеното през XIX век схващане за наемничеството като безчестен занаят, в който хора без съвест и национални идеали продават живота си за злато, банкови трансфери и прочие форми на разплащане. Това схващане е тясно свързано с концепциите на национализма, според които е дълг и чест за всеки гражданин да служи в името на своето отечество. Според същото схващане службата на чужда кауза или държава е повече или по-малко предателство към собствения народ.

Кумани, предвождани от Калоян, щурмуват отбранявания от св. Димитър град Солун, фреска от манастира Дечани.

Седемстотин години по-рано нещата стоят по коренно различен начин. Европа през XIII век е място, което съвременният човек трудно може да разбере. Понятия като нация, етнос и държава нямат нищо общо със съвременните значения на тези термини. Войната във вида, в който я познаваме днес, би изглеждала на тогавашния човек като мрачна, апокалиптична история, достойна за Откровението на Йоан. Избиването на десетки и стотици хиляди хора в рамките на месеци би било непонятно за средновековния човек – и като механика, и като смисъл.

Наемничеството също има съвсем различен статус от този, който виждаме днес. Да си наемник през Възходящото средновековие означава да си част от особена каста на мачовци авантюристи, които не признават феодалния ред, строгата социална стратификация и порядките на епохата. Наемниците са буйни, шумни, екстравагантни и непокорни по отношение на стереотипи и норми. Това, в което вярват, е братството, скрепяващо всяка една дружина, както и нейните чест и престиж. Нарушената сделка, предаденият работодател и неизпълненият ангажимент са равносилни на самоубийство. Дружина, загубила престижа си, никога не може да се надява да получи изгоден договор.

В епохата на децентрализация, феодална раздробеност и политическа несигурност наемническите командири често се оглеждат за възможности за социално и политическо издигане на база на своите въоръжени мъже. Примерите за благороднически родове, водещи началото си от наемнически капитани са изобилни историята на Европа. За последователите на такива амбициозни мъже победата означава земи, почести и богатство. Някои ще изберат да инвестират в бъдещето, други предпочитат да пият докато могат, да харчат докато имат и да вкусват от плътски удоволствия, докато могат да си ги позволят. Възможностите са безкрайни, всичко зависи от личния избор.

Българската държава и военно дело съвсем не са извадени от контекста на епохата. След отхвърлянето на византийската власт, България бързо става част от целокупната социална, политическа и икономическа мозайка на Европа. А кое е онова, което прониква във всички социални, икономически и политически слоеве на тогавашния свят? Войната, разбира се. Всъщност историята на наемничеството във Второто българско царство е по-стара от самото него.

Първата настолна стратегическа игра за българската история ви очаква за предварителна поръчка!

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

Още през 1185 г., когато Асен и Петър са унизени от Исак II Ангел, двамата се заемат да изградят сила, с помощта на която да си отмъстят. Гръбнакът на тази сила са наемниците. Те нямат своя държава, нито административна власт, на базата на която да свикат сбор на войски. Вместо това, двамата залагат своето имущество и възползвайки се от родовите си връзки с куманите започват да сформират наемническа армия, с която да си отмъстят и да завладеят за себе си земи, независими от византийската власт.

Освен страховитата куманска конница Асеневци се съюзяват и с влашки лидери от земите южно от Карпатите, като техни отряди започват да служат под знамената на братята. Третият ключов елемент е привличането на старопланинските разбойнически дружини, които в замяна на злато и плячка признават Асен за свой върховен лидер.

Тук е важно да отворим една скоба – наемничеството не бива винаги да се асоциира строго с изплащането на твърд капитал на някого, за да свърши нещо. Много често наемническите дружини получават само минимална предплата, а останалото дължимо компенсират като процентен дял от плячката в предстоящите набези и победи. Именно върху подобни дългосрочни инвестиции се изгражда голяма част от военното дело през Средновековието.

Впоследствие България постепенно започва да изгражда своята войска, базирана на византийската система, но въпреки това, чак до времето на Йоан Асен II, наемниците остават ключови за развитието на военното дело. По времето на Калоян куманската конница съставлява около ½ от полевите армии, а легендарният владетел често наема и други съседни народи за своите походи. В армиите му редовно присъстват власи, албанци и дори гръцки наемници от Тракия.

Освен тях ранните Асеневци използват в своите редици и контингенти руски наемници от Волиния, също договорени посредством близки семейни взаимоотношения. Именно един такъв отряд помага на Асен и Петър да си върнат контрола над централна Мизия през 1186-7 г. и пак волинците са на среща, за да подкрепят Йоан Асен II при възкачването му на трона през 1218 г.

Куманите играят ключова роля във воденето на войни през първите четири десетилетия на XIII век. Техните леко въоръжени конни отряди са изключително ценна добавка към основните български части и често ролята им е решаваща за постигане на важните победи, спечелени от българското оръжие.

Последният значителен кумански отряд, за който имаме сведения, служи на Йоан Асен II при Клокотница (1230г.), но е твърде вероятно кумански наемници да са участвали в похода на севастократор Александър срещу унгарците през 1231-32 г. Идването на татарите през 1241 г. слага край на куманската конфедерация и степните войни биват погълнати от новата номадска империя, която се издига в Източна Европа – Златната орда.

Татарски воин

През следващите два века, татарите от ордата ще имат решаващо значение за развитието на източноевропейското военно дело. Първоначално силите на Ордата извършват разорителни набези в Югоизточна Европа и подлагат на постоянен тормоз местното население. Ситуацията се изменя постепенно и след 1260 г. татарите от нападатели се превръщат в наемници, а силите им редовно започват да се сражават под знамената на местните балкански владетели.

Българите не правят изключение. Впрочем, един от първите засвидетелствани случаи на татарски наемници в българската армия е от времето на Ивайло, който през 1278 г. наема Касим бег и мъжете му в своята войска. Татарите изиграват решаваща роля за победите срещу силите на Мурин и Априн при Девина и в Средна гора.

Успоредно с използването на татарите, влашката конница от земите между Дунав и Карпатите остава постоянен елемент от армиите на Второто българско царство. Своеобразната форма на васалитет, наложен от Търново на отвъддунавските земи позволява по-лесното ангажиране на влашките части в походите на българските царе. Власите са втория по многочисленост чуждестранен контингент в армията на Асеневци след куманите, но и по време на Тертеровци и Шишмановци запазват ключовата си роля на градивен елемент от полевите армии на България.

От началото на XIV век към наемническите отряди, ангажирани от българите, се прибавят и аланите. Войнственият полуномадски народ, служещ като съюзник на Никейската империя и Византия, започва да продава услугите си на българите още по времето на Теодор Светослав. Неговият наследник Георги II Тертер използва силен алански отряд, за да охранява новозавзетия Пловдив, а впоследствие Михаил Шишман също използва алански наемнически контингенти.

Ролята им е толкова сериозна, че Йоан Кантакузин отбелязва в хрониката си как българите били оставили отбраната на Източна Стара планина и системата от крепости там на „скитите“. Дали под това название той визира само татарски наемници или има предвид и аланите е трудно да се отгатне, но е факт, че най-важните крепости по границата с Византия се охранявали от наемнически контингенти. Пак Кантакузин свидетелства, че отбраната на Пловдив била поверена на стар български болярин ветеран, чийто заместници били двама алански наемнически капитани и един унгарски наемник, който явно е командвал своя собствена част.

Повече от ясно е, че унгарецът не е дошъл сам от родината си и че в редиците на пловдивския гарнизон несъмнено са присъствали някои от прословутите унгарски отряди, които обитавали граничните земи на централноевропейското кралство и служели както на короната, така и в името на собствените си кесии.

Любопитно е да се отбележи, че за разлика от византийците, за българите няма информация да са наемали рицарски отряди, било от латинските княжества на Балканите или от Западна Европа, нито пък турци от Мала Азия. Причините за това са най-вече тесния византийски монопол върху контактите с тези държави, както и невъзможността на българите да транспортират подобни наемнически части до своите земи. Когато турски сили се появяват трайно на Балканите в средата на XIV век, те вече идват не толкова като слуги на Византия, колкото като проводници на интересите на своите анадолски владетели.

Кумански воин (обозначен с номер 2) в компанията на волжки българин (номер 1) и печенежка дама (номер 3).

Отделно от наемническите отряди по суша, Второто българско царство се ангажирало с още един аспект на средновековния военен бизнес – изграждането на военноморски сили. Почти винаги това се случвало посредством привличането на широк набор от контрактори, които покривали процеса по сглобяване, екипиране и командване на корабите. Българите изградили арсенали в района на Каварна и по времето на Йоан Асен II страната ни разполагала с 25 бойни галери (значителен за онова време флот), построени най-вероятно с дубровнишко „ноу-хау“.

Впоследствие военноморската традиция се пренася в Добруджанското деспотство. Балик и Добротица използват контрактори, за да поддържат ефективността на бойния си флот и през 70-те години на XIV век успяват да разгромят една от основните морски сили в тогавашна Европа – Генуа.

Отново, системата за поддръжка на флота несъмнено се базира на комплекс от договори с различни военни и цивилни наемници, които извършват по-голямата част от необходимите дейности. Това, разбира се, е общоевропейска практика, която се запазва чак до XVI век, когато Османската империя, Англия, Испания и Холандия полагат основите на редовните, финансирани от държавата морски ескадри.

Османското нашествие и предхождащата го Черна смърт унищожават значителна част от икономическите активи на Второто българско царство и в крайна сметка довеждат, заедно с ред други фактори, до неговия колапс. Лишената от достатъчно средства държава е неспособна да организира адекватни полеви армии и да ангажира достатъчни по численост наемнически сили, с които да противодейства на новите завоеватели.

От друга страна, фактът че османците се сблъскват с татарски наемници и влашки контингенти южно от Дунав до самия край на XIV век подсказва, че наемническите пазари, използвани от Второто българско царство, не са престанали да съществуват изведнъж. Всъщност те се превръщат в основа на създадените нови наемнически мрежи, използвани от Османската империя в нейния възходящ период. В рамките на тази система местните първенци продължават да играят ключова роля в осигуряването на мечове под наем, а търговските гилдии все така изпълняват функциите си на снабдители и заемодатели.

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Наемниците на Второто българско царство
4.5 от общо 52 глас(а)
д-р Александър Стоянов
Роден на 13 ноември 1987г. в София. Завършил Националната Гимназия за Древни Езици и Култури (НГДЕК) „Константин-Кирил Философ“ с профил История. Продължава образованието си в Софийски Университет „Св. Климент Охридски“ със специалност История. Защитил е Магистърска степен по История на Европейската Експанзия и Глобализация в Лайденския Университет в Нидерландия. Доктор по история от Лайденския университет. Занимава се с военна история от 2005 г. Повечето му научни статии и текстове, както и магистърската теза и докторската му дисертация, са посветени на военната история. Предпочитан исторически период – Ранномодерна История (1453 – 1776).

Отговор