Величаем Тя, светителю отче Клименте,
иже ученьми твоими роды словенския просветил еси
и ко Христу привел еси.
Днес науката като цяло е дала своята оценка за личността на свети Климент Охридски като „един от най-изтъкнатите дейци на българската култура през Средните векове”. В наши дни светецът е патрон на множество учебни заведения, сред които е и Софийският университет.
Тази статия обаче няма за цел да представи живота и делото на свети Климент, не цели и да прави историческа справка за учебните институции, приели за свой патрон светеца. Целта e да се проследи изграждането на култа към св. Климент Охридски в годините на Средновековието.
Култът към свети Климент Охридски през Средновековието е свързан със създаването на отделните исторически извори за ученика на св. св. Кирил и Методий. Голяма част от тези извори се появяват късно – след смъртта на светеца, и представляват сами по себе си доказателство за запазения и вече утвърдил се по българските земи култ към създателя на кирилицата.
Към тези извори може да причислим и изобразяването на лика на св. Климент Охридски по стените на голяма част от храмовете. Други писмени извори са създадени сравнително скоро след смъртта на светеца и в тях Климент Охридски вече фигурира като светец на православната църква. Пример за това е Асеманиевото евангелие, създадено към края на Х – началото на ХІ в. Именно тук Климент е споменат и с духовния си сан – „епископ Велички”.
Появата на дадено житие само по себе си говори за опит за създаване и разпространение на култ към съответния светец. Първото подобно доказателство за вече утвърдилия се култ към светеца е „Пространното житие на св. Климент Охридски”, написано от Теофилакт Охридски, „архиепископ на Първа Юстиниана и на цяла България”, заемал поста на охридски архиепископ в края на ХІ и началото на ХІІ в. Най-ранният пълен препис на това житие е направен през ХІV-ХV в. (т. нар. Охридски препис), което е пък допълнителен аргумент за все по-силното разпространение на култа на светеца дори и в Късното Средновековие. Наред с това свети Климент Охридски се превръща и в „патрон на Охридската архиепископия”.
Самият автор на житието не представя историческата личност Климент, а вероятно не си е поставил и това за своя конкретна цел. Той се стреми да представи пред аудиторията светеца Климент. Теофилакт го нарича „пръв епископ на български език”. Въпреки че охридският архиепископ пропуска някои важни исторически моменти, той се стреми чрез написването на този агиографски текст да призове миналото, което със своето величие и с присъствието на светец да свидетелства за настоящето, респективно като доказателство за съществуващите привилегии на Охридската архиепископия по времето на Теофилакт.
За да докаже тези привилегии, архиепископът избира именно Климент Охридски, изпратен в земите около Охрид да проповядва на тамошното население Христовата вяра. Някои историци виждат в написването на житието на св. Климент на гръцки език опит да се наложи гръцкият език сред населението. В Том ІІІ на „История на България” е записано: „Това произведение имало за цел да засили интереса към гръцкия език и всеки, който искал да се запознае с живота и заслугите на охридския просветител, трябвало да се научи да чете и да разбира гръцки.” (с. 94) Според Илия Илиев, с написването на Пространното Климентово житие Теофилакт Охридски е способствал за изместването или дори премахването на някои от съществувалите дотогава старобългарски съчинения, посветени на паметта на св. Климент Охридски.
Иван Снегаров пише за Теофилакт, че „със своето прекрасно житие и службата си за св. Климент Охридски той е увековечил спомените на паството си за първите български писатели и просветители”. В разглежданото житие обаче е записано: „Този Борис бил въобще с много пособен ум и склонен към доброто.” Това внимание към личността на княз Борис във византийската книжнина се дължи на решението му да отхвърли „езическите заблуди” и да приобщи своя народ към християнската вяра. Това известие на Теофилакт за Борис обаче се оказва доста важно за изясняване на „гърцизацията” в района на Охрид. Оказва се, че Теофилакт използва образа на българския цар, за да предостави на византийския василевс един нов алтернативен модел на управление и един образ на истински християнски владетел, грижещ се за духовните пастири на своя народ и създаващ им всякакви улеснения и удобства, за разлика от времето на Теофилакт.
Друго доказателство за съществуващ култ към св. Климент Охридски е неговото „Кратко житие”, написано от охридския архиепископ на Първа Юстиниана и на цяла България Димитър Хоматиан, който нарича Климент „светилник на България”. Житието е поместено в гръцката служба на св. Климент Охридски. Скоро след това житието е преведено на български език.
Култът към светеца толкова се засилва, че вече авторите не се задоволяват само с агиографските текстове, а започват да пишат и служби в чест на Кирило-Методиевия ученик. Службата с Хоматиановото житие е преведена на старобългарски вероятно още в началото на ХІІІ в., откогато датира и най-старият препис на „Краткото житие”, а два века по-късно е направен нов гръцки препис на този агиографски труд.
От ХІІ в. започва и преписването на произведенията, които са дело на св. Климент Охридски. Интересното е, че „Краткото житие”, неговият най-ранен препис, преписа на службата на светеца, както и преписите на неговите творби са съставени в годините на утвърждаване на Втората българска държава. По този начин възстановеното Българско царство се опитва да създаде един нов пантеон от български светци, които да помагат на току-що освободилите се от византийското господство българи.
Още през Средновековието започват да се създават и митовете за светеца. Така например в житието на Йоан Владимир, намиращо се в Мосхополското издание от 1741-1742 г., четем, че Климент разпространявал християнството в България и с помощта на българския цар Симеон изкоренил богомилската ерес, въпреки наличието на запазени исторически извори, свидетелстващи че богомилската ерес се появява и разпространява по времета на Симеоновия син – цар Петър.
Започват да се добавят и все повече качества към личността на свети Климент. Наред с това все повече се набляга и върху неговото дело. Към един препис на кратката редакция на Климентовото слово за Светата Троица анонимен преписвач през ХV в. прибавя и една похвала за писателските способности на автора.
В един списък на архиепископите на България, съставен през ХІІ в. (т. нар. Дюканжов списък), Климент Охридски е поставен на четвърта позиция след „Протоген, архиепископ на Сердика”; „Методий, рожден брат на свети Кирил Философ”; „Горазд, ръкоположен на Методий”. За Климент е написано следното: „Климент, като станал епископ на Тивериопол, или Велика, сетне бил натоварен от българския цар Борис да надзирава и третия дял на българското царство, т. е. от Солун до Йерихо и Канина, или Тасипиат.”
Кога е канонизиран свети Климент Охридски? Отговорът на този въпрос се съхранява в една служба за светеца, съставена скоро след смъртта му вероятно от някои от неговите ученици. Предполага се, че лично Константин Преславски сам организирал църковната прослава на св. Климент Охридски. Вече стана въпрос, че Климент фигурира вече като светец в месецослова на Асеманиевото евангелие от края на Х – началото на ХІ в. Така че може да допуснем, че скоро след своята смърт Климент е канонизиран от Църквата за светец.
Въпреки това в Първото (най-старо) житие на св. Наум Охридски житиеписецът е записал: „А аз окаяният, братя, [изпитах] голяма печал заради паметта на нашите блажени отци, като исках да намря житието им изцяло описано, и не намерих [хора], които биха знаели целия им живот подробно и до смъртта [им], пък аз зная малко, колкото ми разказаха самите блажени отци. И се мъчех да пиша, и не смеех, желайки да намеря повече написано.” Под „блажени отци” вероятно се има предвид Климент и Наум, но самата липса на житие за Климент създава голям проблем при изясняване на приблизителната дата на канонизацията на светеца. Житието на Наум е писано по времето на „владиката Марко”, завеждащ епископската катедра на Девол през 30-те години на Х в. Това означава, че Климент вероятно е канонизиран по това време или малко след това, за да може да бъде вписан в Асеманиевото евангелие като светец. За празник на светеца е отредена датата 27 юли (както е записано и в Асеманиевото изборно евангелие). 27 юли всъщност е храмовият празник на основания от него манастир „Св. Панталеймон”, където е бил и погребан светецът. В календара на „Охридския апостол” от ХІІ в. за честване паметта на Климент е отредена датата 23 ноември. Според един друг апостол от ХІІІ в. пък паметта на Климент трябва да се чества на 27 юли. В „Банишкото евангелие” от ХІІІ в. датата за почит паметта на светеца е 27 април. В един гръцки миней от ХІV в. пък е записано, че рождението на св. Климент се чества на 25 ноември (в деня на мъченик Климент Римски), а успението на св. Климент Охридски– на 27 юли.
Скоро след смъртта на Климент постъпват и предложения, той да стане патрон на манастири, като например Зографския славянобългарски манастир на Света гора Атонска. Една свободна грамота, създадена сравнително късно, но опираща се на стари документи, твърди, че един от тримата братя охридчани, които основали Зограф, предложил за патрон на манастира св. Климент Охридски още през 919 г. (три години след смъртта на светеца).
С култа към светеца се свързват и някои по-следващи действия на българските църковни власти.Така историкът Илия Илиев вижда като част от въвеждането на култа към Климент в общобългарската църковна употреба и самото преместване на Българската Патриаршия в Охрид в края на Х в. Съществуващият култ към светеца се вижда и в неговото поприще Охридски, което е добавено към името постфактум – след кончината му. Това поприще бързо се утвърдило и в една служба на светеца, поместена в един ръкопис от 1435 г., той вече е наречен „Охридски”.
Така култът към свети Климент Охридски се заражда още през Средните векове. Светецът се утвърждава в колективната ни памет като един от православните светци, закрилящи българската народност.