Попълни своята книжна историческа колекция с предложенията ни, валидни до края на настоящата седмица!

КЪМ ПРОМОЦИЯТА

През 1972-ра излиза книгата „Синеокият с късия меч“ – приключенски роман, разказващ за премеждията на болярина Батил – войвода на Средечката крепост . Авторът му Боян Болгар вероятно дори не е подозирал, че книгата ще пожъне успех и ще се превърне в любимо четиво на хиляди българи. Следват две продължения „Победите на Синеокия“ и „Звездата на бан Батил“. Поредицата дори има филмова адаптация – „Дяволското оръжие“. Неочакваната кончина на автора, няколко години след излизането на третата книга, прекъсва пътя на бан Батил и макар че историята му не свършва с отворен край, можем само да гадаем какви биха били следващите му премеждия.

Сюжетът на книгите е семпъл, но фактът, че Боян Болгар избягва от популярната за периода пропаганда в литературата, а залага на приключенията и добрата проза, превръща Батил в герой, който изпъква сред останалите.

Какъв е сюжетът?

В средата на XIV век Балканите са потопени в хаос. България е омаломощена от Черната смърт и заобиколена от врагове. Привидно краят изглежда близо, но българите, водени от цар Иван Александър, не са готови да се предадат.

Тогава се появява нов враг – кръстоносците на Амадей Савойски, които нападат Несебър, а тайнствените оръжия, които носят, хвърлят в ужас българските защитници.

Единственият, който може да им се противопостави, е Батил, болярин и войвода на Средечката крепост. С помощта на своите верни спътници той трябва да измисли как да прогони нашествениците и да победи, за да спаси България.

Календари „Българска история “2020 ви очакват за предварителна поръчка с отстъпка!

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

Представяме ви откъс от „Синеокият с късия меч“ – една забравена класика, а добрата новина е, че съвсем скоро „Българска история“ ще преиздаде творбите на Боян Болгар в едно специално издание.


 

Батил се беше завърнал от вълча хайка. Навъдили се бяха вълци през зимата, когато големият сняг покриваше всичко. Останали без стръв, идеха откъм Рила, през Верила и Плана, а често и откъм Конявската планина през Люлин. Застояваха се на Витоша, нейните дебри ги закриляха, а в подножието имаше много кошари. Селяните от тоя край, шопите, са били винаги добри овчари, самото очертание на тяхната земя – насечена, стръмна – ги е карало да се занимават с овчарство. Овците им бяха едни бели, едри, с добре опрано руно, защото ги къпеха във вировете на потоците – Владайския, Перловския, Бистришкия, – които се спускат стремително от планината и изписват сини оченца върху каменната плащеница на склоновете. И дрехите на шопите, които жените тъчаха от бялата овча вълна, бяха чисто бели, тепани в бързеите на витошките потопи.

Поради това открай време шопите са били наричани белодрешковци. Много вълци бяха повалени при тая хайка – сам Батил беше пронизал десетина със стрелите си. Селяните му бяха преблагодарни. Едно, че при нужда им се притичваше, не жалеше сили, и, второ, че беше смел – ръката му не трепваше. Колкото и звярът яростно да е налитал, дряновата стрела на Батил не е изхвърчала нахалост. Освен това боляринът не странеше и от селските веселби. Когато задумкваха тъпаните от опъната овнешка кожа, запищяваха гайдите и запригласяха гъдулките, Батил беше почти винаги между момци и моми, ситнеше наравно с всички при правото хоро, кипреше се при копаницата, скачаше при тарамберата.

Обичаха си го неговите съселяни; младите, връстниците му, както и по-старите, от хората на баща му Страшимир войвода, вечна му памет. Младият болярин се беше отпуснал върху мечата кожа в трема, почиваше си след тоя напрегнат ден, при който десетки пъти пред него беше изскачала разярена озъбена вълча паст. Витошките шопи имаха един начин, усвоен още от деди, да гонят вълците. Обхождаха голяма горска местност и с тъпани, пищялки, кречеталки тръгваха от вси страни към една поляна в леса, където бяха събрани най-добрите стрелци и най-сръчните брадвари. Дивечът, подплашен от думкане, викове, писък, трясък, неизбежно бягаше към завардената поляна. И там начеваше разправа, при която лягаха понякога до петдесетина вълка и лисици, от чиито ощавени кожи после народът си правеше кожуси, джубета, долактанки.

Десет вълка беше повалил днес Батил и беше подарил одраните им кожи на селяните. А сега му беше приятно да рее уморен поглед надолу към полето, където се извишаваха стените на неговия Средец. Слънцето залязваше там над Люлин и макар далечината да потъваше в мъглицата на дневните изпарения, личаха средечките тухлени зидове и зъберите, които ги увенчаваха. Виждаха се и кръглите вратни кули, както и ъгловите бойници, издадени навън. Батил гледаше с доверие своя град през зеленината на житното поле и на дъбовите гори, които го окръжаваха. А там далеч тъмнееше венецът на Стара планина, прикътала Средечката равнина като голямо гнездо.

Изведнъж из облака на леса изплава конник, който летеше към Витоша. Трудно беше на коня да препуска нагоре по склона, но ездачът, видимо нетърпелив, го пришпорваше и очертанията му бързо растяха, приближавайки се към селото, над което върху отвесите на Момина скала беше замъкът.

Когато конникът се поприближи, Батил можа да разпознае върху дрехата му знака на царското пазителство. И скочи.

– Пуснете веднага при мене пратеника! – заповяда на стражника и сам се затече надолу по каменните стълби, издялани от витошки гранит, като вземаше стъпалата по две, по три.

Срещнаха се в двора на малката крепост. Копитата на коня, който пратеникът държеше за повода, чаткаха по едрия плочник. Около наустника на добичето се беше
застояла пяна. Пратеникът се поклони на велможата.

– Кажи, приятелю – сложи дружелюбно ръката си върху рамото му Батил, – идеш отдалеч, виждам. Какво иска царят от мене?

– Да тръгнеш незабавно за Търновград, войводо.

– Нахранете човека! – извика Батил на прислужниците, които гледаха любопитно иззад дворните прозорци.

– Сменете коня му! Оседлайте моя Алчо! Хапни си добре и си почини, докато се приготвя, друже, тръгваме заедно.

Тупна пратеника по гърба и се забърза към покоите да даде някои нареждания на ковчежника си: допускаше, че ще отсъства по-дълго. Крачките му бяха широки, защото и той, като повечето шопи, беше едър на ръст и дълголик, със сини очи. Обикновено образът му говореше за благост, която се подчертаваше от високите
вежди, не много рунтавите мустаци и русата малка брада. Но сега между веждите се беше издълбала бразда, която се появяваше винаги, когато го налегнеше грижа,
и тази бразда даваше строгост на израза му.

Заглавната картинка представлява фрагмент от илюстрация на Стоян Шиндаров.

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Кой е бан Батил и как се превърна в легенда за поколения българи
4.6 от общо 36 глас(а)
Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.

4 КОМЕНТАРА

Отговор