Йордан Йовков – учителят по житейска мъдрост

С творчеството си Йордан Йовков изгражда свят на доброто и истинското. В разказите си той тръгва от сивата действителност и постепенно я превръща в легендарна, автентична реалност, прави я интригуваща и светла, пренася ни в друг, по-красив, по-хармоничен свят.

Несъмнено тези разкази оставят у читателя вечни уроци по житейска мъдрост, които пораждат дълбоки и тревожни размисли за онзи човек, изправен пред сложни душевни перипетии, чието преодоляване води до достигането на щастие и съвършенство в иначе жестокия свят. Хуманизмът и битката за надмощие над злото и грозното в живота, търсенето на красотата, дори на фона на ужасяващата война, са емблематични за изкуството на Йордан Йовков.

Датата, на която се ражда този голям български писател, е 9 ноември 1880 година в село Жеравна. Той започва образованието си в родното си място, а по-късно продължава да учи в София и завършва през 1900 година. Още от малък Йовков се увлича по литературата, а учителят му е напълно уверен, че някой ден ученикът му ще стане писател. Същата година Йовков се премества заедно със семейството си в Добруджа. Не след дълго заживява в село Долен извор, където остава за кратък период от време.

Първата си творба младият писател завършва по време на обучението си в школата за запасни офицери. Тя е озаглавена „Под тежкия кръст” и е публикувана през 1902 година. През 1904 година се записва да следва в Юридическия факултет на Софийския университет. За нещастие, по същото време баща му умира, което възпрепятства младия автор и той не продължава своето следване.

В следващите години Йордан Йовков се отдава на преподавателска дейност в редица добруджански села, където несъмнено получава богат жизнен материал. Това продължава до 1912 година, когато идва Балканската война и бъдещият творец е мобилизиран, както стотици хиляди други българи. Той участва и се бие смело, а задълженията му като военен продължават и по време на Междусъюзническата война, където служи като ротен командир. Ранен е в боевете край Дойран, вследствие на което по-късно е повишен в чин. Участието му във войните се отразява и в творчеството му. То се превръща в отправна точка за размисъл за общочовешките проблеми. Войните са онова огромно зло, което преобръща човешките съдби, носи разделение и хаос, измества ценностните опори, разкъсва връзки между хората. При преплитането на толкова проблеми във военните разкази на Йовков не е учудващо, че те са забележителният му дебют, макар да започва със символистична поезия.

След края на конфликтите на полуострова младият Йовков работи като редактор на списание, в което публикува очерк за войната. То обаче просъществува кратко и писателят е принуден да потърси нова работа – назначен е за редактор и библиотекар. Не след дълго обаче Йовков отново трябва да напусне. Причината за това е включването на България в Първата световна война през 1915 година. Мобилизиран е отново и е изпратен в град Ксанти.

През 1916 година по стечение на обстоятелствата съдбата му дава шанс да се завърне към своето призвание. Заради уменията му е изпратен в редакцията на списание „Военни известия” и там остава до края на конфликта. Тогава започва и най-трудният период в живота на писателя. Годините след войната са белязани от удара на Втората национална катастрофа. А любимата му Добруджа, която чувства като свой истински дом, е в ръцете на румънските окупатори, което се отразява и върху душевното състояние на автора. Тласнат от тези несгоди и терзания, той търси спасение, като преминава нелегално чуждата граница и се установява във Варна, където за известно време преподава. По-късно, през 1920 година, с помощта на свои приятели, постъпва в българската легация в Букурещ и остава в румънската столица близо 8 години. Макар да се чувства сам, недооценен и неразбран в чуждата страна, именно тук той подготвя най-големите си творби – „Песента на колелетата”, „Старопланински легенди”, „Вечери в Антимовския хан”, „Женско сърце” и „Ако можеха да говорят”. Всички те са пропити от преживения ужас от войната, която за пореден път е описана като огромно изпитание, носеща единствено страдание. Големият естет и творец Йовков обаче успява да намери и да ни покаже по толкова изящен начин и красотата ѝ („Белият ескадрон”).

Но през 1927 година се завръща в отечеството, където най-накрая се посвещава изцяло и единствено на това, в което е най-добър, а именно в писането. През същата година е назначен за преводач в Министерството на външните работи.

В последните години от живота си той напълно се отдава на литературата. Работи много, но насъбралото се от годините напрежение, както и участието му в множеството войни, оказват влияние и върху здравето му. През 1937 година заминава да се лекува в Хисаря, но поради влошаване на състоянието му е закаран и опериран в Пловдив. Открит му е рак в стомаха и в жлъчката и апандисит, което прави невъзможно оздравяването му и на 15 октомври 1937 година Йовков умира.

За жалост, Йордан Йовков си отива от този свят твърде млад, едва на 56 години. Макар да започва творческата си кариера като поет, без никакво съмнение можем да заявим, че големия си успех постига с разказите си. През периода 1913-1917 година той посвещава творчеството си на преживяното по фронтовете. Открояват се произведения като „Те победиха”, „Безотечественици”, „Балкан” и „Земляци”. През 1920 година той отново подхваща тази тематика с новелата „Последна радост” и разказите „На стража” и „Другар”. През 20-те години обаче Йовков твърдо застъпва темата за селяшкото битие. Именно тогава написва творбите, с които е припознаван днес – произведения като „Албена”,  „Песента на колелетата”, „Шибил”, „По жицата” и др.

Безспорно Йордан Йовков заслужава трайното присъствие в сърцата на читателите, защото той не само че обогатява българската литература със своето разностранно творчество – от поезия до разкази за войната и обикновения човек – но и ни показва същността на българина. Когато говорим за личността и живота на Йовков, е важно да се вглеждаме и в произведенията му, защото те са достатъчно истински и недвусмислени, за да добием представа както за него, така и за това какъв трябва да е светът, в който живеем. А именно такъв, какъвто той ни го представя – по-красив и хармоничен, по-обикновен, но по-истински. И ако следваме завета, който Йордан Йовков ни остави в творбите си, че красотата и добротата съвпадат и са ключът към един по-светъл и искрен свят, то нека да го използваме, за да сътворим този по-добър свят.