Настоящият текст е препечатан от блога „Пътеписаници“ и ни предоставя интригуваща информация за това любимо на всички ни място.

Пиша тези редове в деня на първа пролет. Честита да ни е! За мен това е като духовната Нова година. В навечерието на всяко начало си обещаваме да се откажем от досаден навик, да използваме времето си по-пълноценно и като цяло да се превърнем в по-добра версия на самите себе си. Повечето хора правят това на 1-ви януари, аз обаче го правя на пролетното равноденствие. Някак по-естествено ми е вътрешното „прераждане” да съвпада с природното. Все пак сме едно цяло. А и обещанията около празничните трапези не са от най-надеждните. Друго си е да се изправиш лице в лице с Майката Земя. И за да не ви отегчавам с моите размисли, ще кажа,че си поставих само три задачи през новата година – да не се ядосвам за маловажни неща, да вложа цялата си енергия в наистина значимите.. и да пътувам повече. Започвам от последното и бързо начертавам план за действие с основна цел – Вазовата екопътека. Разбира се, ще тръгнем от село Гара (лю)Бов, защото всяко хубаво нещо започва с искрата на обичта.

„Добро утро”, чай и домашна баница – така стартира моята първа пролет. Аз и приятелят ми закусваме спокойно, но се приготвяме бързо. Даже вече тичаме надолу по стълбите като малки деца, и тъкмо когато се качваме в колата чувам:
– Къде ти е фотоапаратът? – пита той
– Ами.. вкъщи.

Скоро не съм пътувала и явно съм изгубила тренинг. Време е пак да вляза във форма. Връщам се у дома, а апаратът виси мълчаливо на закачалката. Взимам го и пак се спускам по стълбите. Вече сме готови… Половин час по-късно още се опитваме да се измъкнем от столицата. Тръгнахме по-късно от обикновеното и се оказваме впримчени в мрежата от светофари, кръстовища и автомобили. За щастие, измъкваме се успешно. Минаваме Нови Искър и влизаме в дефилето. Гледам реката и извивките на релсите. Слушаме новия албум на Nightwish, а аз се унасям в мислите си за филма, който гледах снощи – „Wild” с Рийз Уидърспун. Бях прочела книгата и ми беше интересно да видя как са се справили с екранизацията. Много ми хареса, препоръчвам ви да се запознаете с приключението на Черил Стрейд, която извървява 1800км по Тихоокеански хребетен път, осмисляйки живота си. Историята ѝ е истинска и вълнуваща. Щом продължавам да мисля за една книга или филм след края им, значи са добри. Важното е нещо да те човърка. Все пак главите ни не са приемници, добре е от време на време да се ражда нещо смислено в тях.

Както и да е, това уж беше пътепис, но май се превърна в мислопис. Дано да ви е интересно. Ще стигна и до Вазовата екопътека, обещавам. Ето вече даже подминаваме Своге, така че след малко пристигаме. Пак гледам релсите. Губят се в тунели и се появяват. Виждам гарата. Не знам защо реших, че трябва да отидем до нея и да попитаме за посоката. Оказа се, че само няколко метра по-нагоре има табела. Слизам от колата и тръгвам към жената ,която върви право към мен. Движи се леко тромаво в черния си панталон и черното сако, на което с жълто са изписани буквите „БДЖ”. Усмихва ми се, а от устата ѝ ме гледат само няколко зъба. Вежливо ми казва, че е трябвало да си вървим по пътя. Обръщаме и оставяме учудените погледи да ни изпращат. Виждам ги в огледалото. Познавам тези очи, с тях гледат хората от местата, в които нищо не се променя с години. И аз съм от такова място, така че ги разбирам.

Ето я: „Вазова екопътека – 1,4км”. Свиваме в ляво и плавно се изкачваме. Пътят свършва и двигателят утихва. Посреща ни шумът на бушуваща вода. Буйна,непокорна, тя облива камъните с животворна ласка, от която се ражда фин, зелен мъх. Движа се покрай нея. В първите крачки от прехода винаги усещам краката си като пълни с олово, но само докато синхронизирам дишането си. След това движенията стават леки и естествени. Стигам до дървен мост, който се е излегнал над разливащата се река. Преди на мина по него, се покатервам на сухите камъни,около които се плиска пенливата водата.

Снимка:Боряна Кръстева
Снимка:Боряна Кръстева

Вървим по Вазовите стъпки, спираме на слънце и се оглеждаме за цъфнали дървета. След няколкоминутно ходене стигаме до едва напъпили, жълти цветове. Пролетта само е открехнала вратата, но още не е пристъпила прага. Разтопила е снега в ниското, но върховете още се белеят със снежните си шапки. Голите клони обаче ни дават възможност да огледаме скалите около себе си и малките селца в далечината. Изкачваме се завой след завой.
– Погледи нагоре. Ето го водопадът.- казва той.

Вдигам поглед, а след това обектив. Оттук не мога да направя заветния кадър. Трябва да се изкачим още малко. Докато напредваме, аз поне десетина пъти обличам и събличам анорака си. Смеем се на капризите на времето или по-скоро на моите капризи към времето, тананикам си „авторски мелодии” и крачим в ритъм. Уморяваме се тъкмо на време, защото стигаме до пейка с изглед към отсрещните хълмове.

Снимка:Боряна Кръстева
Снимка:Боряна Кръстева

Оттук водопадът „Скакля” се вижда доста по-добре, макар че все пак трябва да го „зуумна” малко. Когато гледам падащата от 120-метра височина вода, единствената дума,която изниква в съзнанието ми е „величествено”.

Снимка:Боряна Кръстева
Снимка:Боряна Кръстева

Пак се заговаряме за филма „Wild”, откъдето пък се сещаме за „Into the wild”. И оттук до края на разходката си припявам :

“Society, you’re a crazy breed
I hope you’re not lonely without me”
( поздрав с песента в края на пътеписа)

Почти не усетих кога сме стигнали подножието на водопада, тъй като изнасях импровизиран концерт в главата си. Но на края вместо аплодисменти чувам, разбиващата се в скалите, вода. Влагата се носи във въздуха. Ледените пръски отскачат и се стопяват по лицата,косите и дрехите ни. Пътеката се спуска под водната струя, която се превръща в река. Тялото ми много бързо отдава събраната топлина. Побиват ме тръпки на хлад.

Снимка:Боряна Кръстева
Снимка:Боряна Кръстева

Продължаваме по отъпкания коловоз в снега, който на места се е превърнал в киша. Стъпвам внимателно. Пътят се стеснява, извива и изкачва, а с всяка крачка усещам колко нестабилен е мекият сняг. На места кракът ми потъва в преспите, на други се подхлъзва и няколко камъка се търкулват по склона. Напредваме бавно. Каменните стъпала улесняват изчакването най-вече заради парапета, към който се придържаме.

5
Снимка:Боряна Кръстева

След това обаче се изправяме пред 5-6метров участък, в който снегът се е превърнал в буци лед, които се ронят и падат някъде в небитието. Обмислям как да го премина. Започвам плахо, като опипвам земята и чак след това стъпвам с цялата си тежест. Почти преполовила коварното място, поглеждам надолу и за секунди си казвам „внимавай да не паднеш”. Правейки следващата крачка обаче, усещам как ледът пропада, аз се плъзгам надолу и инстинктивно забивам ръце дълбоко в преспата. Оставам така за кратко, изправям се бавно и продължавам. Обръщам се, за да се уверя, че приятелят ми ще премине безпроблемно. След това си отдъхвам.  Сега вече не помня уплахата, а само студът, който почувстваха дланите ми.

Снимка:Боряна Кръстева
Снимка:Боряна Кръстева

Крача мълчаливо. Той се опитва да ме разсее с типичното си чувство за хумор. Успява без много усилия. Ето вече и слънцето изгря, така че всичко е наред. Вървим към мястото, от където се спуска водопадът. Вече виждам отвесните скали, три полегати хълма в далечината и разпръснати къщи с керемидени покриви.

Снимка:Боряна Кръстева
Снимка:Боряна Кръстева

Всички те са в пепеляви цветове, затова погледът ми е привлечен от малка борова горичка. Представям си как след няколко седмици тя може би ще се загуби сред морето от раззеленили се двърчета. Или по-скоро нейният по-тъмен нюанс все пак ще контрастира сред крехките листа. Искам да се върна пак и през есента, когато всичко ще бъде шарено, но боровата горичка ще си бъде пак там, недокосната от годишните сезони. Ако искате приемете това просто като природен пейзаж, ако искате като метафора за непреходните ценности в живота. Тези, които искаме винаги да съхраним в себе си дори в навечерието на всяко ново начало…

Автор:Боряна Кръстева

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.