През 1688 година настъплението на Хабсбургската армия и по-точно превземането на Белградската крепост на 6 септември вдъхва нови надежди и сили на българите за борба с поробителя. Те най-накрая се решават да вдигнат отдавна плануваното Чипровското въстание.
За да се стигне до въстанието трябва да се върнем назад във времето. Критската война срещу Венеция в периода 1645-1669 е спечелена от Османската империя, но променливият успех на сраженията изважда наяве много нейни слабости. Неуспешната османска обсада на Виена от септември 1683 година, която спира османското нашествие на стария континент, е едно от ключовите събития в европейската история. Тя е повратният момент, който връща назад похода на империята към вътрешността на континента.
Контранастъплението на Хабсбургската империя и близостта на сръбската столица до северозападните български земи провокира реакция именно в тази част, населявана с българи. Чипровец (днес Чипровци) и съседните му села Копиловци, Железна и Клисура са център на тези размирици. За да разберем защо те се случват именно в това градче, трябва да се вгледаме в неговата необикновена история.
След османското завладяване Чипровец се оформя като район със специален статут. Това се дължи най-вече на експлоатираните от султана природни богатства. Градът и прилежащите му рудници са определени за хас, т. е. султанско феодално владение. В замяна на определен данък селището е пазено от изстъпления на владетелите. Рудодобивът осигурява и стопанско благоденствие на жителите и по този начин Чипровец се превръща в един от най-развитите, просветени и будни български градове.
В богатствата, които крият земните недра в подножието на Западна Стара планина можем да намерим и причината за навлизането на католицизма в града. Първо саксите рудари от края на XII век, които идват в Чипровци, заради природните му богатства, оставят отпечатъка на верските си различия в града. Особено важна е ролята на босненските католици през XVI век, които се заселват за постоянно и биват бързо претопени от българското население, което от своя страна приема тяхната вяра. Престолонаследникът на босненския престол Парчия Кнежевич се заселва завинаги в Българско заедно със своята свита от духовници, рудари и занаятчии.
Към края на XVII век кризата в империята започва да се усеща и в този привилегирован регион. С упадъка в рударството и непрестанното данъчно утежнение във връзка с дългите походи на османската войска, поглъщащи много ресурси, тяхното положение се влошава. Така към и без това предостатъчните мотиви за въстанието се прибавя и още един. Въпреки че организаторите на въстанието са католици, в него взимат участие и много православни българи, обединени от желанието си да бъдат господари на собствената си съдба. Вдигат се и много села във Видинско, Пиротско и Берковско, където католическият елемент изцяло отсъства.
Новонастанилата се в града вяра затвърждава привилегиите на чипровчани и дава нови перспективи пред града, изграждайки силни връзки с католическия свят. Голяма част от местните младежи получават високо образование в Италия. Това ги превръща в едни от най-будните и образовани хора от български произход въобще. Сред тях е и един от организаторите на самото въстание, потомъкът на Кнежевичите Петър Парчевич (Марцианополски архиепископ).
Парчевич използва духовния си сан, за множество дипломатически акции из европейските дворове, в които търси помощ за съотечествениците си. Друго разклонение на Кнежевичите произхожда още един от героите на въстанието – Георги Пеячевич и ръководен от него отряд пък се включва във военните действия още през пролетта на 1688. Още тогава Чипровец е готов да въстание, но се изчаква най-удобният момент. Пеячевич проявява завидни пълководски умения при превземането на крепостта Оршова във Влашко.
Знаменосец на четата е друг водач на въстанието и буден българин от Чипровци – Иван Станиславов. Героизмът на българите не остава незабелязан от крал Леополд I и виждайки в тях надежден съюзник и той изпраща заповед до генерал Капрара да насочи подчинените му войски на юг към българските земи.
Междувременно местните преценяват, че моментът е настъпил и четите тръгват към местността Жеравица край село Кутловица (днешна Монтана), където се провежда основната битка на въстанието. По пътя си въстаниците опожаряват много турски села, а селските опълчения не им създават почти никакви трудности. Опитите за директен контакт между въстаниците и армията са осуетени от врага, а липсата на съпротива отпуска дисциплината сред въстаническата армия и тя е връхлетяна от един неочакван, но много тежък удар.
В помощ на османците идва унгарският техен съюзник Имре Текели, нанасяйки тежко поражение на българите. Претендентът за маджарския престол заедно с група феодали се обръща към султана за помощ срещу Хабсбургската армия още при настъплението на османците през 1683. Оттогава Текели става техен съюзник и се притича на помощ заедно с още 1000 войници. Унгарецът участва и в отбраната на Белград. Поражението все пак не е фатално за крайния изход на бунта, но планът на въстаниците да достигнат до Видин, където да се съединят с армията, така и не успява да се превърне в реалност. Причината се крие до голяма степен и в лошата организация и стратегическите грешки на австрийците, които успяват да превземат видинската крепост едва през есента на 1689 година, ненавреме за да помогнат на въстаналите българи.
Въпреки сравнително добрата организация и големия брой участници във въстанието, то е обречено на провал без очакваната намеса на австрийската армия. Според Пеячевич се вдигат около 200 чети, което прави около 15 000 души. Извън бегълците на север през Дунава, голяма част от бунтовниците се включват в редиците на настъпващата армия. Според информация от Георги Пеячевич, по негова преценка оживяват около 600 въстаници, които и след краха на бунта продължават да служат на австрийската армия. Самият Пеячевич се установява в Унгария и дори получава баронска титла през 1712 година при коронацията на Карл IV, заради заслугите си към австрийската армия.
Както организаторите на въстанието, така и обикновените чипровчани са принудени да изберат между бягството на север, заробването в Анадола или смъртта в родното си място. Безмилостната разправа с оживелите чипровчани едва ли е изненада за някого. Властта издава наредба за безнаказано изтребление на населението. За успешното преминаване на реката от мирното население, жените, децата и укрилите се в планината решаваща помощ оказват и самите въстаници. На 22-ри октомври група от 3000 души, водени от Стефан Кнежевич успява да избяга през Дунава.
Така 329 години по-късно последиците от въстанието все още не са напълно отмити. От процъфтяващия град не остава и следа и до днес, а банатските българи, напуснали Чипровци след потушаването, все още представляват хомогенна етническа общност от българи католици на територията на Румъния и Сърбия. Освен към Банат българите се насочват и към други земи отвъд Дунава. Всички останали са претопени от по-многобройните народи около тях, но някои от тях имат много интересна съдба. Оцелелият от двамата братя Станиславови Михаил се издига до хърватски благородник. В Крайова, Римник и Брадичен (Румъния) чипровските бежанци си спечелват редица привилегии, издигат манастир и църква, но в крайна сметка и те не устояват на асимилационния натиск.
