От достигналите до нашето съвремие летописи на средновековни хронисти има многобройни описания, посветени на българските стратегии за водене на бой, тактическо разполагане на бойците, организиране на засади и предпочитани оръжия. От наученото не остава и място за съмнение, че българите били компетентни и опитни бойци, които често сразявали по-многоброен противник.
Спечелването само на полева битка обаче невинаги довеждало до победа във военната кампания, поради което и българските военачалници трябвало често да прибягват до обсадата на тежкоукрепени градски центрове и крепости. Подобни начинания понякога изисквали от пълководците проява на повече предвидливост и стратегическа мисъл, отколкото изисква едно полево сражение. Няма как да знаем с какви познания по обсадно дело са разполагали българите преди IX в., но според византийския хронист Теофан Изповедник, те започват да употребяват тежки стенобойни машини едва при управлението на Крум.
Този епизод от българската военна история е старателно описан в Хрониката на Теофан: „Към средата на месец октомври, 812 г., Крум се отправил с войската си срещу Месемврия с бойни и обсадни машини, които се научил да прави по вина на Никифор, погубителя на християните. Именно един покръстен арабин, който бе много опитен в механиката…бе онеправдан от василевса…Отчаян той избяга при българите и ги научил на всяко изкуство за строене на бойни машини. Между това Крум нападайки града с тия машини превзе града и го намери изпълнен с всякакви необходими неща. Там българите намерили и 36 медни сифона и немалко количество от изхвърляния чрез тях течен огън…“.
Доколко описаната от византийския хронист история с арабския инженер е достоверна, разбира се, не знаем. Факт, засвидетелстван от множество извори, е че по времето на Крум българската войска е снаряжена с модерна за времето си тежка обсадна техника. За обсадата на византийската столица Константинопол през 814 г., Крум използва 5000 обковани в желязо коли, които да пренесат разглобените на части обсадни съоръжения. От византийската хроника Scriptus Incertus се сдобиваме с особено подробно описание на различните видове обсадни машини, употребявани от българите, работата с много от които изисквала изключителна прецизност. Сред посочените във византийския извор съоръжения са така наречените хелеполиси (бойни кули), четириколесни катапулти, требушети, куританки, тарани, балисти и огнемети. В настоящата студия ще се спрем на тези от тях, употребата на които изисквала задълбочени познания по инженерство и балистика.
Таран/овен/костенурка
Може би най-простото сред обсадните съоръжения. Предназначението на тарана била осъществяването на пробив в целостта на градските порти или стени. За целта бил снаряжен с махово задвижвано бутало, чийто накрайник обикновено бил конично оформено дърво с метална/каменна глава. Цялостната конструкция се състояла от дървено скеле с колела задвижвано от човешката сила на 6-8 души. Тъй като обичайните контрамерки на обсадения гарнизон срещу тази машина било запалването ѝ с горящи стрели, започва прилагането на покрив от нещавени животински кожи, чиято влага възпрепятствала разпространяването на огъня върху конструкцията.
При тези условия защитниците се принуждавали да използват лепливи течности като катран, с които да облеят повърхнината на покрива на обсадната машина преди да опитат запалването му с огън. Тази стратегия постепенно довежда до по-нататъшното усъвършенстване на защитата на тарана чрез поставянето на метални плочки върху неговия покрив, които да възпрепятстват задържането на катрана. Заради рисковата позиция, която таранът заемал в самия фронт на обсадата, операторите на обсадната машина често били затворници или пленници от вражеската армия. Те били оковани към буталото на съоръжението. Макар да нямаме изворни данни, които да твърдят, че българските военачалници са използвали тази стратегия, е логично да се предположи тяхното желание да спестят на собствените си бойци рисковете. Според някои медиевисти използването на пленници за задвижването на тарана подпомагало и друга цел – деморализирането на врага, който бил принуден да стреля по собствените си хора.
Хелеполис/Бойна кула
Хелеполисът представлявал многоцелева бойна платформа, която съобразно необходимостите, била устроена да поема изпълнението на различни функции по време на крепостна обсада. Подобни съоръжения се използвали още през Античността, като пърият им дебют в обсадното дело е през 305 г. пр. Хр. в обсадата на град Родос. В своето устройство и снаряжение хелеполисът бил същински танк на своето време. Конструкцията била от плътно дърво, подилено на ключови места от железни броневи плочи с амбразури, даващи възможност за стрелба срещу гарнизона на обсадената крепост.
Върху структурата често се прикачвали и нещавени животински кожи, които препятствали разпространението на огън. Бойната кула се издигала върху осем масивни колела, привеждани в движение от опериран от хора кабестан и система от ролки и зъбни колела. Снаряжението, размерът и количеството екипаж на хелеполиса варирали в зависимост от височината и дебелината на вражеските укрепления и числеността на противниковия гарнизон.
Според запазени изворни данни най-големите бойни кули, които били в употреба от Византийската империя през IX-XI в. били с височина от няколко десетки метра и тонаж от около сто тона.
Снаряжението на бойната кула можело да включва масивен таран в основата на конструкцията, поне няколко катапулта с разнообразен набор от боеприпаси и балисти, изстрелващи куки или тежки копия. Главната функция на хелеполиса обаче била да осигури на скритите в него бойци безопасно преминаване на протежението на бойното поле и достигането на крепостните стени. След постигането на тази цел, екипажът на бойната кула спускал един от многото мостове, изградени по височината на кулата и давал възможност на нарочен щурмови отряд да атакува укрепените върху стените вражески бойци. Основната слабост на бойната кула била трудно подвижната й конструкция. Успешното използване на хелеполиса силно зависело от проходимостта на терена и дори от атмосферните условия.
Катапулт/Требушет/Балиста
В настоящия раздел ще разгледаме тези обсадни съоръжения, които оказвали своя ефект върху развитието на битката чрез употребата на проектили. По своята същност тези машини се различавали съществено, както в принципа си на действие, така и в приложението си в бойната обстановка. Като конструкция, балистата била най-простата и леката от трите обсадни съоръжения, като дори най-масивните й варианти рядко надхърляли тежест от около 300 кг. Съоръжението работело на принципа на превръщането на потенциална в кинетична енергия, като раменете на лъка на балистата се прегъвали чрез човешка сила, докато натягащите се пресукани влакна на тетивата придавали голямо ускорение на изстреляния проектил.
Най-големите стрели, които балистата била в състояние да изстреля, били около 140 см. с тежест от 2 кг. и можели без особени усилия да поразят цел отстояща на 300 м. Балистата била съоръжение, способно на извънредна точност, тъй като правата траектория на изстрела давало възможност за прицелна стрелба. Според запазените сведения данни от летописите на византийския хронист Прокопий Кесарийски, проектилът на балистата бил в състояние да пробие дървен щит, обкован с желязо с дебелина три сантиметра и стрелата да проникне на половината от своята дължина в боеца зад щита.
Катапултът или онагърът от своя страна бил доста по-комплексно съоръжение, стрелящо по балистична крива и предназначено за бой по градски стени или групи от цели. Принципът на действие на катапулта също разчитал на огъващите се рамене на лък, но тяхното натягане се извършвало чрез оперирана от хора лебедка. В основата на обтегнатия лък се намирало рамо, завършващо с чашковиден накрайник в който се полагал проектилът. Обикновено неговата роля се изпълнявала от 80-килограмов валчест камък, но са документирани и случаи в които обсадителите използвали своите катапулти за да изхвърлят в пределите на крепостта човешки и животински трупове и дори фекалии, надявайки се по този начин сред вражеския гарнизон да се разпространят зарази.
Както балистата, така и катапултът можели да бъдат монтирани върху крепостните стени, така че обсадителите нерядко били подложени на същата канонада на която те подлагали обсадените. Единствената българска крепост с открити останки от катапулти и каменни гюллета е Червен, масивен укрепен център от периода на Второто българско царство.
Требушетът бил апотеозът на средновековното обсадно инженерство и най-ефективното съоръжение в арсенала на една армия, търсеща да осъществи пробив в целостта на градските укрепления.
Разпространеният във византийското военно дело требушет фукционирал на принципа на балансирано от противотежест огромно дървено рамо, което се издърпвало в легнало положение чрез система от макари. В края на рамото имало прашка, която при най-големите образци на тази обсадна машина била в състояние да изхвърли 300-килограмов каменен отломък към вражеските стени. При освобождаване на рамото от легналото му положение, противотежеста в неговия обратен край се пускала надолу, изтегляйки рамото отново в изправено положение, което и запращало проектила в прашката по предварително изчислената траектория.
Употребата на подобни съоръжения в българската армия е засвидетелствана при българския владетел Иван Асен II, който използва тези бойни машини в обсадата на никейската крепост Цурулум. След провала на обсадата, обсадните машини са изгорени, тъй като за разглабянето и транспортирането им били необходими значителни усилия.
Огнемети/Гръцки огън
Прочутият гръцки огън продължава да е енигма дори и в нашето съвремие, но неговата решителна роля по време на крепостни обсади и морски сражения не може да бъде отречена. Както бе вече споменато, българите се сдобиват за пръв път със сифони за изхвърляне на гръцки огън и с мистериозната смес при превземането на византийската крепост Месемврия. Макар да не са съхранени данни за тяхната употреба от войската на Крум, едва ли можем да се съмняваме, че българския владетел е оценил тяхната значимост и преимущества, които употребата им би дала на неговите бойци.
Естествено, съвсем отделен въпрос остава доколко Крум е можел да се възползва от тези византийски оръжия след привършването на вече готовата смес. Начинът на приготовление на гръцкия огън бил сред най-строго пазените византийски тайни и според изворите само избрани хора имали достъп до нея. В действителност, много народи имали свои варианти на т.нар. от Теофан Изповедник „течен огън“, но сякаш никой от тях не бил успял да уцели „точната“ рецепта. От това, което знаем от Теофан Изповедник, Симеон Логотет и редица арабски извори гръцкия огън бил смес, която веднъж запалена се разгаряла все по-свирепо, въпреки усилията да бъде изгасена с вода. Освен това в едно любопитно сведение от хрониката на Йоан Скилица се споменава за морско сражение, в което проектили с гръцки огън, продължавали да горят дори след като паднели в морската вода и дълго мъждукали по пътя си към дъното.
Споменатите подробности ни дават възможност да изведем някои изводи относно характера на дадените от Скилица и други летописци сведения. Единствената химична реакция, при която водата би реагирала при съприкосновение с гръцкия огън по описания от изворите начин, е хидролизата. При нея, вследствие на високата температура на пламъците, настъпва процес, при който водата буквално се разпада на водород и кислород и вместо да гаси гръцкия огън започва да го подхранва.
Естествено, характерното за тази реакция е извънредно високата температура, при която хидролизата протича – 2000 градуса по Целзий. Развиването на подобна температура би било невъзможно, ако гръцкият огън е просто суров нефтен продукт, което и предполага наличието на допълнителни реагенти в сместа подобни на термита.
Гръцкият огън намирал изключително широко приложение в обсадното и военноморското дело, както и в полеви сражения. От него се правели проектили за катапулти, ръчни запалителни гранати, а нарочни сифони и огнехвъргачки, конструирани за изхвърлянето му го превръщали в ужаса на бойното поле.
