В хода на своето продължително съществуване, българската държава е ставала арена за изява на способностите на знайни и неизвестни герои – бележити владетели, талантливи пълководци, ловки дипломати и старателни книжовници. Дори в епохата на бездържавие, след османското завоевание, когато българското могъщество избледнява до далечен спомен в сърцата и умовете на народа, все още се появяват хора, които сa призвани да съхранят българщината и отново да извоюват за българите правото на самостоятелно съществуване.
Но има и други личности – антагонисти, които мнозина определят дори като предатели на народа си. Макар и изиграли отрицателна роля в българската история, тези лица все още биха могли да представят ценна гледна точка за събитията, на които са станали свидетели или в които са били дейни участници.
Обект на изследване на настоящата статия ще стане адмирал Сюлейман Балтоглу – единственият предводител на османския флот и висш военен командир от периода XV в., за когото знаем, че е с доказано български произход.
Изключително малко са сигурните факти, които ни разказват за миналото на Балтоглу, преди неговата поява като капудан-паша (адмирал) на османския флот, блокирал Константинопол по море в хода на обсадата от 1453 г. Предимно от хрониките на западни летописци, разбираме, че Балтоглу бил с благородническо българско потекло, като обикновено или той самият или неговият баща е титулуван като български архонт.
Архонт е характерна за периода на късното балканско Средновековие титла, използвана доста свободно в интерпретациите на западни хронисти, когато същите не са били в състояние да назоват точния властнически статут, упражняван от балкански аристократ. Най-удачен пример може да се даде с архонт Балик, управлявал полунезависимата карвунска държава, предхождаща възхода на Добруджанското деспотство на Добротица.
Западните извори заявяват, че „Балтоглу изменил на вярата на баща си и предците си“, тоест можем да заключим, че е приел исляма, с което си е гарантирал възможност за властово издигане в османските редици. Начинът, по който обаче се е случила тази измяна е много различно описан в западните хроники. Според венецианския лекар Николо Барабаро, Балтоглу бил жертва на данъка девширме, същият който бил използван за набирането на рекрути за еничарския корпус от християнското население на Балканите. Доколкото това е вярно, едва ли бихме могли да окачествим Балтоглу като предател на народа си, тъй като правото на избор не е било на негова страна. Под ударите на наложения данък обикновено попадали невръстни момчета, които обучавани при сурови и непрощаващи условия, били превръщани във войници за османската военна машина.
Анонимна генуезка хроника от XV в. обаче дава да се разбере, че българският благородник доброволно обвързал съдбата си с османците, като вече съзрял мъж, отговорен за своите решения. Въпросната хроника посочва, че Балтоглу „предал баща си“, без да навлиза в подробности за акта на измяната. Без да имаме повече домашни извори, които да потвърдят или отхвърлят някои от данните, не бихме могли да фаворизираме едната или другата хипотеза, поради което миналото на адмирала си остава енигма.
В служба на османския флот Балтоглу се проявява като стратег и опитен военачалник. Под негово водачество турската марина овладява редица византийски крепости по крайбрежието на Мраморно море, включително Принцовите о-ви, островна група с печалната слава на лобно място на многобройни заточени императори и патриарси. В хода на кампанията по превземането на Константинопол Балтоглу изпада в немилост, след като на 20 април 1453 г., през неговата блокада на акваторията около Златния рог успява да проникне генуезки снабдителен конвой, командван от Матео Катанео. Въпреки усилията, които султан Мехмед II влага в модернизацията на османския флот, качествата на корабите били все още далеч от тези на италианските морски съдове.
Макар да има под свое командване над 150 кораба, което му давало осезаемо числено превъзходство над италианците, Балтоглу бил хванат неподготвен от изненадваща генуезка атака, която взела за цел собствения му флагман. В разразилата се битка, адмиралът едва се спасил и останал белязан завинаги – едно от очите му било ослепено от изстрел на италианска кавалерина. След пробива на генуезците и края на сражението, раненият Балтоглу бил отведен на сушата за да посрещне гнева на султана. Мехмед II далеч не бил владетел, който прощавал лесно провалите. Върху адмирала паднала вината за все още неосъщественото овладяване на Златния рог, а след това и унизителното поражение от далеч по-малоброен противник.
Изворите свидетелстват, че самият Балтоглу невъзмутимо очаквал смъртната си присъда, каквато Мехмед II всъщност бил на път да издаде, ако за Балтоглу не се били застъпили офицерите и моряците от неговия флагман. Описанията за храбростта на Балтоглу в битката и припомнянето на предишни заслуги на адмирала в крайна сметка се оказали достатъчни да спасят живота му.
Султанът обаче изпитвал вече съмнения в способностите на адмирала. Провалът му можел да коства на Мехмед желаната от него награда – столицата на източните императори, поради което и на поста капудан-паша застанал Хамза бей – доверен човек на Мехмед . Българинът бил заточен, имотите му отнети и според изворите завършил живота си в крайна нищета и бедност, отхвърлен от свои и чужди. С това завършва живота на българския благородник и турски адмирал, но не и въпросителните около неговото минало.
От нашето безопасно съвремие лесно бихме могли да припишем вероотстъпничеството на Балтоглу на малодушие или на желание за лични облаги. И вероятно бихме били прави, още повече че това не е изключение – хрониките на Григорий Цамблак от края на XIV в. недвусмислено намекват за такива практики след българската аристокрация, чиито представители често се стремели към запазването на властта си с всички средства.
Но пък може би сега е моментът да се запитаме – редно ли е да бъдем така сурови в преценката си, заели удобна позиция от дистанцията на времето, без да разполагаме с всички части от историческия пъзел?
